Изобщо не си даваме сметка колко могъща е разруши телната сила на слуховете. На подмятанията, които са гръбнакът на всяка нашенска политическа интрига. Българската политика се прави не толкова с факти, колкото с внушения - дори фактите не им се услаждат толкова на нашите политикани, колкото слуховете, те са основното оръжие на мнозина. Специално парламентарният контрол е полето, в което най-често се кръстосват тия отровни оръжия, там има безспорни майстори на конспирацията. Обикновено това са хора, които отдавна са загърбили годините на славата - понякога тя дори е била заслужена, тогава са били или поне са минавали за значими по литици. Но днес вече са само един сив фон, едно неизбежно зло, с което останалите, неизвестно защо, все още се съобразяват.

Нашият парламент нямаше късмета да има поне неколцина безкористни доайени, чиято роля да е по-скоро моралистична, отколкото грубо прагматична, които да са, ако не друго, то поне гласът на Опита. Но за да бъдеш този глас, трябва да си се пречистил през годините от всякакъв егоизъм и всички останали нечистотии. Да не говорим, че трябва да се сещаш поне от време на време и за Отечеството - клетника, вечно пренебрегван и направо изоставен. Убеден съм, че улисани и захлебени от дребните си амбиции тия хора изобщо не си дават сметка за него. Навремето Дьо Гол казваше, че Франция - това са французите, и това беше една от най-гордите му фрази.

А у нас, дори някой да се опита да каже,
че България  - това са българите,
той трябва да изключи от тяхното число политиците,
или поне по-голямата част от тях.

Колцина от днешните играчи могат да повторят тази фраза, ако преди това изобщо я разберат? Дори когато сричат написаните им слова за Трети март, едва ли си представят онзи клетник, празниците са някакъв бездушен ритуал за тях и това е добре видимо. Дребни хора, но е цяло чудо, че успяват да засенчат с рехавата си сянка всичко.

Тия хора трябва да бъдат побутнати и събудени - и то с възможно най-простите средства. Има два лесни начина - и който го направи, ще има по-сетне поне славата на Д. Пешев, който тичаше навремето да спасява евреите. И госпожа Цачева дори може да го стори - във фоайетата на парламента, и изобщо във всяка свободна площ, трябва да има една постоянно действаща експозиция на кадри от катастрофата в Бисер, която да стои там завинаги - дори мога да им подаря тази
изложба, имам приятели фотографи, които ще я направят безвъзмездно. Нека да гледат всеки ден лицата на страдалците от Бисер, това помага - бъдете сигурни.
Ще има и елемент на привикване, но и за това има лек. А и репортерите ще правят интервютата си на фона на тези скръбни изображения - и се надявам поне на
първо време техните събеседници да са по-въздържани. Макар че никога няма да забравя как веднага след 10 ноември 1989 година псевдореформаторът Петър
Младенов се намъкна в „Св. Ал. Невски“ със свещ с ръка, та и изглеждаше искрен!

Но ние никога не успяваме от подобни привидно дребни, а иначе крайно брутални жестове на притворство да разчетем задаващата се опасност. И малко по-късно бяхме залети от могъщата вълна на тоталното притворство. Да се върнем при фантазиите си. Втората идея е следната. Веднага след пропуска на парламента трябва да се обособи един скромен параклис, в който всеки ден на влизане народният избраник задължително да пали една свещичка от 2 стотинки. Там пък ще има едно-единствено изображение - това на една клета старица. На по-недосетливите депутати може да се пояснява периодично, че това е майка България.  Вашият дописник не е изперкал, хич не се надявайте. Просто пиша този текст на 3 март и с разни приятели си обменяме есемеси - „Да живей България“, „Да живей“ - за да се попитаме в себе си колко пък е жива и дали изобщо е жива.  Затова си казвам, че само по описания начин можем да приближим политиците към реалностите - и да ги измъкваме всеки ден, поне за малко, от въртопа на политиканстването. Изглежда наивно и елементарно, но то така се започва всичко на този свят.

После децата на нашите депутати трябва да започнат да им четат приказки за лека нощ и т.н. Веднъж подхвърлих това и ми се разсърдиха неколцина от тях, но те пък не бяха разбрали идеята, уточнихме се и си тръгнаха радостни. Берлинската стена беше умопомрачителен паметник с колосално въздействие и германците сглупиха, че я събориха, защото само след още десетина години никой вече няма да съзнава какво всъщност се случваше в ония години. А пък най-въздействащият знак край нея беше една скромна къща на два етажа и половина, тя беше разположена край „Чекпойнт Чарли“ и веднага след като човек се измъкнеше от Източен Берлин, се натъкваше на нея. Това беше Музеят на Стената - там се съхраняваха потресаващи свидетелства на антихуманност, до които неизбежно води разделението. По-късно направиха огромен музей, но онази къщица и досега ми се струва поефикасна - костеливата ръка  те хващаше за гърлото и действаше повече, отколкото пропагандата на всички издания на „Шпрингер“. Когато в Западен Берлин направиха билдинга на този концерн, източногерманските власти пък издигнаха в своята част от града няколко високи сгради, за да попречат на хората да го виждат.

Ей така се състезаваха. Но през 1989-а трябваше да оставят Стената - човек не забравя подобни белези върху плътта на Времето, другото изтлява - а най-лесно се стопяват спомените.  Всъщност исках да ви кажа няколко думи за умението на някои политици да забъркват интриги, да хвърлят отровни примамки на публиката, да отвеждат вниманието Ӝ далеч от важното и пр. Все неща, които често се срещат по време на парламентарния контрол. И които неуморно иззиждат една нашенска кирпичена стена между сериозното и не същественото, между важното и второстепенното, между относително честното и брутално лъжливото. В петък Костов отново показа, че фантастично е овладял умението да забърква политически интриги. Ех, какъв майстор е само в това отношение! Как само се движи като на някакви мазни релси към трибуната - сякаш не крачи, а се плъзга във въздуха, сякаш следва онази тънка, саркастична усмивка, която озарява иначе мрачното му лице.

Вървеше спор, донейде смислен, дали държавата трябва да прибере печалбата на дружествата си и какво следва от това - разумен разговор, поне в рамките на нашенското приличие. И тогава Костов, който нямаше дори право на дума, измоли да каже само едно изречение  и хвърли отровната си мръвка, и толкова беше щастлив, толкова, толкова. Ако се вземели въпросните печалби - каза той, - предприятията щели да останат без обезпечения за кредитите си и това щяло да бъде опасно за банковата система. Двайсетина думи, обаче усукват цяла интрига. Задава се опасност за банковата система - каза той, - ох, какво щастие. И човек не може да не се сети за друго. Преди време той отпечата една смешна своя статийка, написана за комунистическия официоз „Работническо дело“, и то вече след промяната от ноември 1989-а - тя е трябвало, изглежда, да се превърне в пътния му лист за „обновената“ компартия. Но някой да си спомня същият Костов да е казал дори една ясна думица през 1996 година, в навечерието на финансовия крах, за да предупреди обикновените хора, които стискаха парите си в банките?

Една думица? Половин думица?

Ако той и такива като него бяха отправили ясни предупреждения, местните аген ти на спекуланта Сорос може би щяха да бъдат затруднени значително повече. Но тогава Виденов нямаше да си отиде, и Костов просто щеше да изтлее като поредната кръпка върху и бездруго съдраното вече знаме на СДС. А днес не му остава нищо друго, освен да иззижда още една тухла върху онази стена, която разделя истинската грижа от нахиленото притворство. И после в същия парламентарен контрол пак заплува към трибуната, за да попита пък сега дали онзи Чочо от Перник не е бил сътрудник на МВР - и пак същата усмивчица, пак същото неземно щастие. И човек се убеждава, че нещо друго - не само лакомията за публичност, движи подобни хора, защото видимо няма нищо общо между уж сериозната грижа за банковата стабилност и махленското любопитство към още един щрих от образа на нещастника Чочо. Зидай, зидарю, зидай стената на съмнението!

И добре - дори онзи да е бил някакъв сътрудник, какво от това, по дяволите! Самият Костов добре разбира от агенти. Той не се различава особено от героя на един мрачен френски филм („Държавни тайни“), който гледа на тези хора просто като на един инструмент, на едно оръжие. По някое време Костов беше заобиколен от агенти, имаше ги и в най-близкото му обкръжение, някои дори задълго бяха скривани - но тогава той нямаше нищо против тях понеже ги използваше като свои оръдия в битката си да анексира държавата. Тайните на това овладяване и досега не са напълно разкрити, или поне той си въобразява, че е така, но и изобщо не го интересува дали обществото е наясно с това.

Той просто иска - днес, сега - да посее поредното съмнение, да сложи поредна-та тухла в онази стена. Гледах и един друг като него, той пък „независим“ депутат - и той се натрапва на репортерите, и той се прави на някакъв Поаро в пернишкото злодеяние, и той крои с дърводелски метър своята си интрига. Така се добират те до „истината“ - с подхвърляния, и така им личи, че искат да са поредните сезонни работници на сплетнята, че чак да ти стане противно. Да не говорим, че изобщо вече не се сещат за клетата Мирослава. И какво ли значение има тя за тия зидари.

---