оку някой се сети да се оплаче, че по висините на политиката уж опоненти всъщност се договарят за важните за тях неща. Тия дни текат оплаквания, че партиите в парламента са се разбрали да не си пречат на кандидатите за Висш съдебен съвет. В началото на лятото пък гръмна скандалът с поправката „Витоша ски”, гласувана с помощта и на опозицията, поправка, която изкара навън хилядите разгневени, окупирали Орлов мост.
Понякога важното се губи в подробностите. Не е проблемът, че от дъжд на вятър партиите се разбират да не си пречат на интересите –

стига като цяло да вършат работата

за която са пратени във властта. Проблемът е, че поне от средата на мандата на ГЕРБ в България важните решения се вземат някъде на тъмно, докато пред публиката се играе театър на сенки. Онова, което се вижда от публиката не е онова, което се случва.
Ясно е как се стигна дотук. Две правителства поред просто правят онова, което им е закодирано в манталитета.
Героите от тройната коалиция сведоха демокрацията до така наречената „фасада”. Поддържаха видимостта на демократичност, докато все повече решения бяха скривани от взора на публиката.

Тази скришност е част от манталитета

на две от трите участващи партии – БСП и ДПС – и третата замесена, НДСВ, макар по нрав по-открита, не успяваше да наложи публично вземане на всички решения.
Правителството на ГЕРБ пък просто възпроизведе манталитета на Бойко Борисов, според когото всичко се решава с лични договорки с отделни хора, независимо дали става въпрос за Владимир Путин или Цеко Минев. По дефиниция обаче личното не е публично – не се случва пред погледа на обществото, а там, където то не може да надникне. Личното договаряне по необходимост води до оттегляне на властта в зоната на невидимостта.
Първото звънче бе напливът от лобистки закони към парламента (и подобни актове на общинските съвети), които обслужваха не публичния интерес, а интересите на отделни хора, свързани с ГЕРБ – депутати като Лъчо Мозъка и Емо Ротманса, или близки приятели на властта като Валентин Златев или групировката ТИМ.
Второто звънче бе въвеждането на тоталното подслушване с цел притискането на определени хора в определени моменти. Третото звънче – а представлението винаги започва след третия звънец – беше въвеждането на правителствен контрол върху медиите чрез скриване на собствеността върху тях зад плътната пелена на търговската потайност.
Личното договаряне, натискът върху неудобните и контролът върху словото бързо се възпроизведоха надолу по властовата верига като

предпочитан начин за вземане на решения

на всички равнища и във всички сфери. Към 2012 година този начин на действие беше променил самата структура – политическа, икономическа, социална – на България.
Волята на властта помете институциите като гарант на законността и безпристрастността на вземаните решения и постави страната в условията на феодална зависимост. Вземането на решения, веднъж скрито от погледа на публиката, бързо се съсредоточи „нагоре” и към центъра на властта, помитайки разделението и разсредоточаването на властите, характерно за модерните общества. Смазана бе и икономиката, която престана да бъде пазарна, защото бе поставена под контрола на шепа поддържани от властта монополисти.
На всичкото отгоре вече цяла година ГЕРБ трескаво гради партия-държава, невиждана от 1989 година насам – прави така, щото важните решения да се взимат в йерархията на ГЕРБ (където гражданите не могат да се месят), а не в йерархията на държавата, където гражданите се месят по дефиниция.
Тези усилия, след като

лишиха от смисъл институциите

законността и разделението на властите, пометоха още нещо – самата идея за република. Res publica означава в буквален превод “нещото на публиката (т.е. на хората)”. Ако това „нещо” не е на хората, които да го контролират, надзирават и насочват, то става на някой друг - на онзи, който има властта. И властта съответно престава да служи на публиката. Започва да служи на онези, които я имат.
Във феодалния модел на общество властта е скрита от взора на публиката и излиза от нейния контрол. По необходимост всички феодали, когото и уж да представляват, се оказват от една и съща страна на барикадата. И, разбира се, започват да се договарят помежду си, вместо да решават споровете по закон или с отиване на избори.
В такава ситуация – т.е.

скрита от хората зад барикада

– властта обслужва само себе си. Затова ние не знаем например какви са договорките между ГЕРБ и руснаците по повод АЕЦ „Белене“. Подозираме, но не знаем, че НЕК, следвайки личен интерес, не е информирал „Атомекспортстрой“ в писмен вид, че АЕЦ „Белене“ няма да го има. И затова руснаците имат всички шансове да ни одрусат за въпросния милиард, който няма да платят шефовете на ГЕРБ или НЕК, а ние, крепостните. Когото никой за нищо не е питал.
Конституирането на властта по феодален тип лишава хората от обичайните за модерния свят възможности за контрол и дори – за представителство. И им оставя само два начина на поведение спрямо властта - подчинение или бунт. Повечето хора се подчиняват, но това е невъзможно за обитателите на големите градове, които не са пригодени да играят крепостни селяни. Затова вече имахме бунт в София - окупацията на Орлов мост. Докато властта продължава да е феодална, градски бунтове ще има и занапред.
Разбира се, феодалната власт не седи със скръстени ръце. Затова с приближаването на изборите репресиите ще се усилват. Символично е, че първият голям опит за репресия е започналото прокурорско разследване срещу Мишо Шамара - представител на най-градската форма на модерна музика рапа.

Няма как да преследват чалгата

защото това е селската музика, а в една феодална система именно селяните се подчиняват.
За да не попадна в полезрението на бдителната прокуратура, бързам да се отметна от думите, които следват, а именно: изходът от феодализма винаги минава чрез бунтове и революции. Това не го казвам аз. Казва го големият британски историк Арнолд Тойнби. Него търсете за повече обяснения.
Та каквото и да се договарят помежду си различните властови субекти, предстои бурен есенно-зимен сезон, пълен с протести, бунтове и изблици на съпротива. Няма как да е другояче, защото заменянето на публичната власт с феодална оставя на гражданството само този начин на себеизразяване.
Републиката - „нещото на хората” – може да бъде спасена само чрез пряката намеса на хората, пожелали да изтръгнат това свое „нещо” от лапите на открадналата го власт.