23345 | 11 февр. 2014 | 08:07

Според теорията вотът на недоверие е „търсене от страна на законодателната власт на политическата отговорност на изпълнителната“. Защот

проф Драгомир ДРАГАНОВ

Теорията казва, а практиката го доказва, че една парламентарна демокрация, каквато уж и ние сме, става реална едва след като се установят ясни правила по въпроса за вота на недоверие.

И обратно - ако ги няма тези ясни правила, вотът се превръща в нещо като поредната игричка  на опозицията, за да напомни тя за себе си. Или, казано на чист български, в бъзик. Което май се случва у нас в последните 24 години...

Пак според теорията вотът на недоверие е „търсене от страна на законодателната власт на политическата отговорност на изпълнителната“ за нещо, което тя не е свършила както трябва. Просто защото именно парламентът (законодателната власт) е излъчил правителството (изпълнителната) и следователно има пълното право да контролира (сиреч да дири отговорност за) действията му.

Съжалявам, че още веднъж ми се налага да спомена теорията за функционирането на демократичните парламентарни държави, независимо дали монархии (Великобритания, Испания и др.), или пък републики (по-голямата част от Европата). Но според теорията вотът на недоверие е от два типа.
Първият е конструктивен. Опозицията (защото логично тя го внася) обяснява на мнозинството, че неговият премиер нищо не е направил. И че тя има алтернативен министър-председател („в сянка“, както го наричат понякога - б.р.) със съвсем по-конструктивна правителствена програма, която, ако се осъществи... И т. н.
И се прави една съвсем културна дискусия - кой от властта къде е съгрешил, защо го е сторил (некомпетентност, корупция, назначения на партийни „калинки“ и т. н.). В резултат се предлага и алтернативата.

Ние, заявява опозицията, имаме кандидат за министър-председател, който е абсолютно честен, изключително доказан професионалист в държавното управление, тотално независим от нас, които го издигаме. И който никога няма да назначава, както правите сега вие, „калинки“. Обратно - ще взема на държавна служба само доказани професионалисти - свестни, честни и най-вече безкористни...

Той има и управленска програма, многократно по-добра от вашата. И ако я реализира, държавата ще цъфне, та дори и ще върже.
Управляващите обаче отговарят - „бе знаем ви вас, нали, когато вие управлявахте, правехте точно обратното на това, за което сега лъжете, че няма да правите“. И „конструктивният“ вот пропада с пълна сила...

Вторият тип вот на недоверие е деструктивен. Опозицията си избира някакъв проблем (съществен или частичен) и започва да реве „долу правителството, пък после ще видим“. Осигурява си и подкрепа на професионални (и добре платени) „протестъри“, които около парламента крещят „Оставка!“.
Това „после ще видим“ не е Вазовото „пък ще видим по-подир“, което той изрекъл по повод из българската история. А просто проява на нашенския манталитет - „Бе тия долу (!), ама после не съм мислил кои горе (?)“.

С други думи, целта на деструктивния вот е само и единствено сваляне на правителството. Според конституцията ни, ако евентуално той успее, обикновено от това следва невъзможност за съставяне на нов кабинет, излъчен от сегашното мнозинство. А следователно и предсрочни избори.
На това, пак според теорията, му се вика създаване на „празнота във властта“. Но по балканските географски ширини означава нещо съвсем различно - „отивай си ти, че да дойда пак аз“. С риск да се повторя - „стани да седна“...

Е, добре, ако, не дай Боже, се случи, ще се върнат пак Бойко и Цецо. Че и Цецка, към която, между нас казано, изпитвам добри чувства. Пък дори и само поради това, че и двамата сме от Плевен. А известно е, че всичките „плевинчани“ сме високи, красиви, стройни и руси. Во главе с Румен Петков и мен...
Но извън шегата, ако хипотетично това все пак стане, би излязло, че в конкретния случай кабинетът на Борисов е организирал вот на недоверие срещу самото си негово правителство!

Защото нестихващата циганска престъпност не е от шест месеца насам, а от години. Даже, с извинение, от десетилетия. И си растеше непрестанно и преди, и при Бойко и Цецо, а и сега. Докато Бойко и главно Цецо арестуваха предимно политически противници...

Защото вълната от бежанци не е от вчера, а от години. И не Орешарски я е организирал, а още по-малко - предвидил. А тия от ДАНС, които е трябвало да я предвидят, но не са, просто са предпочитали да си получават баснословно големите заплати ей така, за „нема нищо“...

Защото - но не и на последно място по важност - ни един от едрите айдуци не е там, където е полагащото му се място. Ама и това не е от вчера, нито пък от последните шест месеца.

Та тук влизаме в друг, втори и още по-сложен цикъл на въпроса за вота на недоверие. Той, освен конструктивен или деструктивен, съдържа и още два елемента - на „скъсване“ със сегашното управление или пък на неговия „континюитет“, т.е. продължаване, приемственост. И тук вече става интересно. Помислете - има едни лица (да ги наречем образно „фидоски“), които са попаднали абсолютно случайно в парламента. И да не си помислите, че те ще гласуват вот на недоверие с ясното съзнание, че никога повече няма да станат депутати? От тази гледна точка аз лично силно се съмнявам, че ще се стигне до „скъсване“...

Между другото, Третата и Четвъртата република във Франция (1871-1958) бяха известни тъкмо като „републиките на депутатите“. В смисъл че правителствата се сменяха ден след ден, но парламентът си оставаше.

Просто във всеки един момент се създаваше някакво ново мнозинство което вероятно си имаше и съответния „златен“ среден пръст, който да осигури създаването на ново правителство. И същевременно да осигури и оставането на депутатите в парламента. Демек, вот на недоверие като „континюитет“ на безоблачното депутатско битие...

Надявам се, че се досещате за какво говоря...
Има обаче и обратен ход - срещу неспирните вотове на недоверие самото правителство да поиска пък вот на доверие.
Ако не го получи, значи наистина „протестърите“ са били прави. Обаче ако го получи, какво ще стане с бъзиците на опозицията?
В демократичната история на съвременна България недомислено искане на вот на доверие се е случвало само веднъж - при Филип Димитров. И той си падна. Ама си падна главно поради некадърност, неумение да управлява, жадни за власт и пари съратници и т. н. Силно се надявам, че оттогава до днес нещата са се променили. Та в този ред на мисли бих препоръчал на г-н Орешарски да грабне инициативата и вместо упоритите, но и безсмислени вотове на недоверие от страна на ГЕРБ да поиска от парламента вот на доверие.

Това наистина е своеобразно „обръщане на палачинката“ - премиерът се явява пред депутатите с ясен и конкретен отчет какво е свършил неговият кабинет за деветте месеца на управлението си, дали работата му е достатъчна, за да бъде подкрепена от мнозинството от депутатите, те пък на свой ред да му кажат бележките си, той да обещае корекции и т. н.

И ако в резултат на разумен и конструктивен дебат правителството получи доверието на парламента, картинката наистина се променя коренно. Протестите придобиват гротескна форма и все по-яко лъсва, че са мотивирани финансово. Опозицията замълчава поне за шест месеца. Кабинетът получава възможност да работи спокойно и т. н.

Иначе сценария на поредния вот на недоверие го знам - взаимно надвикване в пленарната зала и взаимно охулване „ах, колко сте лоши“ и „ах, вие бяхте още по-лоши“. Или иначе казано, поредното упражнение на тема „кипи безсмислен труд“.

Само дето един пленарен ден излиза на нас, данъкоплатците, не по-малко от 100 000 лева...

(в. Преса, печатно издание, брой 41 (747 от 11 февруари 2014)