„При император Юстиниан Тервел, предводителят на българите, бил на върха на благополучието... Той поставял обърнат щита си... и своя камшик... и слагал пари, докато покрие единия и другия. Простирал копието си на земята и от единия до другия му край, а също и на голяма височина, натрупвал копринени дрехи. Като напълвал кесии със златни и сребърни монети, раздавал ги на войниците, пръскайки с дясната си ръка злато, а с лявата сребро.“

„Свидас“ (византийски сборник от Х в.)

По времето на Тервел в средиземноморския свят се налага нова сила - Арабският халифат. През 712 г. войските му нахлуват в Европа през Гибралтар. Пет години по-късно арабите нападат Константинопол по суша и море, предвождани от Маслама, брат на халиф Сюлейман ибн Абд ал Малик. Те идват с невиждана за епохата армия - 200 000 души и 5000 кораба. Арабите прокопават ров край византийската столица от Златния рог до Мраморно море. Започват да нахлуват и в България.

След тежко сражение българските войски отблъскват арабския авангард, предвождан от Убайда. Разбиват и четирихиляден разузнавателен отряд на главнокомандващия Маслама. Самият той се спасява с бягство и е толкова впечатлен от българските войски, че заповядал арабският лагер да бъде ограден с още един ров, за да се защити от тях. Така обсаждащите се превърнали в обсадени.

Някои съвременни чуждестранни изследователи незаслужено приписват заслуги само на тогавашния византийски император Лъв III Иса­вър, който бил организирал блестящо отбраната на Константинопол. В действителност той изпраща патриция Сисиний да търси помощ от Тервел. Както свидетелства хронистът Михаил Сирийски, византийците разчитали на българите срещу армията на халифата и действали в абсолютна координация с тях: „Арабите били нападани по суша и от жителите на града, и от българите, а в морето  - от ромейските кораби... Българите нападали арабите и ги посичали; тези последните се боели повече от българите, отколкото от ромеите. Отвън арабите били притеснени от по-голяма беда, отколкото ромеите отвътре. Дошла зимата, а арабите се боели да се оттеглят; първо - от техния цар, второ - от морето, и трето - от българите...“

След неуспешна едногодишна обсада, през лятото на 718 г. арабите получават свежи сили. Новата войска дебаркира при Абидос в Тракия и поема към Константинопол. Но в решителното сражение българите тотално я разбиват. Една от причините можем да открием в лаконичната характеристика на един арабски писател: „Българите са исполини по ръст и на ръкопашен бой десет наши бойци не могат да победят един българин.“

Различни източници изчисляват, че при Константинопол халифатът губи заради българите 22-32 хил. души. Поражението се оказва „велико бедствие за исляма“. Това окончателно охлажда арабските опити да нахлуят в Европа през Босфора, след като вече са стъпили в Испания. За първи път България се откроява като геополитически фактор в европейския югоизток, а приносът на Тервел за спасяването на християнска Европа ще се изтъква в западните извори чак до ХVI в. Въпреки това днес той незаслужено е засенчен от романтичния образ на Карл Мартел, възпяван като спасителя на стария континент само защото през 732 г. отблъсква при Поатие осемхилядна арабска армия и спира халифата до Иберийския полуостров.

Не е трудно да си представим европейското бъдеще, ако през 718 г. огромната арабска армия не бе отблъсната от българите при Константинопол.

Войска на Aрабския халифат на лагер пред византийска крепост. Хроника на Йоан Скилица (ХI в.)