22974 | 28 септ. 2012 | 14:04

Вторичността като национална черта

Като всяка нация с подобен исторически път и нашата изживява логичните етапи на европейското развитие вторично. Своеобразният ни Ренесанс - Възраждането - ни застига векове след западния си оригинал (за успокоение на обидените националисти и османският барок закъснява с век и половина).

След Освобождението жилавата българска семка хуква да догонва пропуснати столетия. И се справя с учудваща виртуозност

България се нарежда в златната среда

на модерния свят. Под въпрос остават етатисткото образование на населението, традициите на управляващата класа и оригиналността на идеите.

На повърхността идеологическият живот на младата държава се развива по сечението за и против Русия, консерватори или либерали. В същината си обаче границата между предполагаемите смъртно разделени лагери често липсва или прелива. Най-яростните русофоби в по-голямата част от живота си са класически поддръжници на „матушка“, примерът със Стамболов е най-фрапантен. Бях шокиран от една статия на прадядо ми от далечната 1887 г., в която той казва: „За самите наши политически водители отношението към Русия не е съставлявало никога нищо принципиално; всеки от тях се е водил според положението си: ако се е намирал в опозиция - бивал е русофил, ако ли е бил на власт - русофоб и обратното, и тези превръщения не им се стрували повече труд, от колкото метаморфозиранието на гъсеницата в пеперуда.“

Политическото кръвосмешение на личности и идеи сред политическата ни класа е не само допустимо, но и обикновена практика. Вместо да следва принципи и идеи, предложени от държавника, избирателят предпочита да е обикновена котерия,  вързана
на съмнителна хранилка около съответен водач

Знаменит е Чудомировият разговор между хаджи Дончо и даскал Боньо, в който дългогодишният партиен роб на Драган Цанков с изумление разбира, че години наред е бил от Прогресивнолибералната партия: „Ай да му се не види макар! Ами че аз си я знам дядо-Цанков партиясъ, отде да ми дойде на ум, че сме били и прогресисти отгоре! Да им се не видят и францушките имена, и намярата!

Объркват човека само!“

Няма партия, има личност - това е принцип, роден след Възраждането, не в годините на прехода. В една редица стоят Стамболов, Радославов, Данев, Костов, Жорж, Мозер, Софиянски, Борисов, Кунева - с извинение за потресаващото смешение.

Малцината ни политически мислители от края на XIX в. са странни присадки върху националния корен и бързо увяхват покрай жилавия троскот на българщината. Хора като Марко Балабанов или Тодор Икономов са истински звезди на политическия ни небосклон, неполучили нито време, нито особена възможност да ни осветят с рехавата си западна светлина. Дори някои оригинални идеи на един Стамболийски например погиват не заради неизпълнимостта си, а поради невъзможността на властта да се води от първенството на закона, толерантността към инакомислещия и обикновена управленска неграмотност.

Не бива да подценяваме факта, че съвсем обективно най-силните години на национален напредък

започват в средата на 30-те години

когато партийният живот фактически не съществува. Тоест години, в които нацията и водачите й са били освободени от необходимост да поемат отговорност.

В годините на комунизма „оригиналността“ на властта се свежда до избиването на националния елит и разглеждането на въпроса за превръщане на страната в 16-а република на Съветския съюз. Съвсем логично България няма нито един опит да постави под въпрос идеологическото и стопанското робство в Източния блок. ГДР през 1953 г., Унгария през 1956 г., Чехословакия през 1968 г., Полша през 1981 г. са внушителни примери на обратното. „Суверенитетът народът го разбира да има ядене, да живее“, казва в същите времена Живков пред ЦК (юли 1963 г.). И в немалка степен е прав, познавайки живота и живеещите.

Няма друга държава от Централна и Източна Европа, която да формулира отказа си от самостоятелност, базирайки се на традициите в националния характер на народа: „Ние сме дълбоко убедени, като преценяваме условията в нашата страна, че в сравнение с другите социалистически страни НРБ по-бързо ще се подготви за обединение със СССР.“ Когато Ярузелски въведе военното положение срещу бунта на „Солидарност“ през декември 1981 г., софиянци се заливаха по улиците от смях как кулинарната книга на Чолчева се продавала във варшавските книжарници в раздела за научна фантастика.

Съветските другари нямаха от какво да се притесняват

щом в мазетата тихо втасваше зелето. „Болгары, это народ невредный“, беше максима, добре позната в Кремъл от поколения.
Нямаше изключения от правилото и във високите полети на духовността. Ако бяха разрешили на Рангел Вълчанов да направи „Лачените обувки на незнайния воин“ в края на 60-те, щяхме да се класираме поне за неореализма и Антониони, казваше баща ми, отлично съзнавайки пожелателната наивност на думите си. Затова у нас нямаше нито Вайда и Зануси, нито Сабо или Бачо - макар това да не е проблем в географски ширини, където смятат Ортега-и-Гасет за братя. Отчаяните опити да привлечем за нашенски икони Джон Атанасов или Кристо Явашев умиляват.

Свалянето на Живков през 1989 г. не означаваше премахване на Системата. Лицата в двата политически полюса нямаха нито прозрението за необходимия отказ от миналото (левицата), нито необходимата подготовка и зряло държавническо мислене (прохождащата десница). У нас го нямаше дори режисираният театър по ритуалното „сбогуване с миналото“, въплътено в безвкусния разстрел на Чаушеску.

Без никакъв опит за оригиналност

България заложи на криворазбрано национално помирение и опазване на несъществуващ етнически модел, убивайки в зародиш необходимостта от покаяние, прошка и катарзис. Тази политика, хитро връчена в ръцете на един ограничен провинциалист, облечен в президентско достойнство, беше истинската манифестация на вторичността. Съвсем естествено времето не се оказа наше, а тяхно (макар лозунгът „Времето е наше“ да е преписан от Il tempo e nostro на Мусолини).

Същинското време на реформи и техните провали (от 1997 г. до днес) се посвети на целенасочено крадене на политически тези и битка за ограничения ресурс на публична похвала. Вместо логичната приемственост поне по основните теми заграждането на успехите в собствената партийна кочинка се превърна в естествена самоцел на всяка овластена централа. Осмелете се да попитате кой вкара България в НАТО и заявките за бащинство ще ви засипят. С неудоволствие се припомня, че отношенията с алианса са установени от Луканов през 1990 г., а първото посещение в централата му прави не друг, а Любен Гоцев.

Неведоми са пътищата Божи и историческа справедливост няма! И няма нужда при държавническа приемственост. През 2004 г. страната става член на НАТО с подписа на царя премиер. По човешки разбираема е завистта на СДС, но нито само те, нито НДСВ могат единствени да се окичат с лаври. Какво да кажем за приемането ни в ЕС през 2007 г. при историческия куриоз това да стане с подписа на лидера на бившата БКП?

Кардиналните въпроси НАТО и ЕС са единствените, по които някак по традиция политиците ни не се крадат, а просто си завиждат. За всичко останало към постната копаня на политически идеи се протягат много и все по-неуки ръце. Всяка следваща власт идва на ход
с твърдото убеждение, че от нея започва светът

и само тя е призвана да изнамери и реши неговите проблеми.

Крадоха се идеи за матури, за семеен кодекс, за конституции, за здравеопазване при ясно отсъствие на принципа, че не е важно пожелателното, а възможното. Жив свидетел съм как ДСБ си присвои разработената концепция на „Гергьовден“ за двукамарен парламент и електронното гласуване, или ГЕРБ - находката за „виртуален избирателен район“ за всички наши емигранти. От ВМРО присвоиха традиционната им тема за демографията.

При тройната коалиция излезе, че БСП са въвели плоския данък и майчинските облекчения, които бяха лична кауза на НДСВ. Сега ГЕРБ реже ленти на магистрали, проектирани и стартирани от други, и без никакъв вътрешен свян приписва единствено на себе си успехите. Фискалната стабилност например не е заслуга на един Дянков, а е традиция от ОДС през НДСВ и Тройната коалиция. Кунева се ашладиса върху СДС, БСП сега й открадна тезата за „двете Българии“.

Овикали до смърт популизма на „царските чешмички“, ГЕРБ стартират същите малки демонстрационни проекти. Циклично всички онанират върху избирателния кодекс, застъпниците и купуването на гласове. Рано или късно бедният духом народ обеднява и истински. Чоран беше казал, че е роден в нация, лишена от шансове. Не е познавал вторичността, нашенската утеха.