38315 | 17 февр. 2014 | 08:43

Тя е звездата в берлинския „Фридрихщатпалас“, парижката „Олимпия“, стокхолмския „Барнс“. Продуцентите я наричат „звяр на сцената“ зар

Леон Алфаса е първата любов на голямата певица Леа Иванова. През 1940 г. тя е на 17 и е начинаеща на сцената, а той свири на алт саксофон в прочутия джаз „Славянска беседа“. Запознават се в артистично кафене на ул. „Раковски“ и талантливият музикант започва да й преподава първите уроци. Макар да е учила в Робърт колеж в Истанбул и да е пяла в детския хор на Българската екзархия, Леа е наблягала на рисуването и няма представа от солфеж. Леон обаче смята, че дългокраката красавица крие злато в гърлото си и я препоръчва за солистка на джаз №1 в България по онова време. Изпитът е истинска катастрофа. Притеснена, Леа забравя текста си, пее фалшиво и разплакана напуска сцената. Диригентът Асен Овчаров я връща и така бележи пътя й към славата и любовта. Защото откривателят й вече е безнадеждно влюбен в нея, а и тя в него. Нарича го Алфонс и двамата са неразделни. Годината обаче е 1941 г. и една сутрин принуждават Леон Алфаса да носи жълта звезда. В знак на солидарност и Леа си слага такава, без да е еврейка. Една сутрин военни го прибират от общия им дом и го интернират в провинцията да чука камъни

Портрет на Леа Иванова от известния фотограф Пенко Балкански

„Леон Алфаса беше прекрасен човек и още по-прекрасен музикант, който след войната щеше да поеме палката на диригент в симфоничната музика първо в Париж, а по-късно и в Ню Йорк. Алфаса беше неразделен приятел на Леа“ - разказва в спомените си Божидар Сакеларев, който след време поема оркестъра. „Когато полицаите го отведоха, Леа веднага ни събра - мен, диригента на джаза Асен Овчаров и Ангел Сладкаров, и ни поведе към полицейското управление. Идеята беше да помолим властите да оставят Леон в София, защото е необходим за оркестъра. Поне докато му намерим заместник. Изгониха ни.

Леа се грижеше дълго за него, изпращаше му продукти, писма, яйца. Когато на пазара нямаше дори едно яйце, тя му изпрати в дървена каса 200 яйца в слама. Алфонс беше първата любов на Леа. Едва разпалена, тази любов трябваше да угасне. Леа нямаше сили да устои на принудителната раздяла“, завършва Божидар Сакеларев.
Леон Алфаса успява да избяга от България малко след 9 септември 1944 г. и прави кариера като музикант по света. Няма данни повече да са се виждали с Леа, но преди смъртта си, през 1998 г., той идва в София специално, за да участва в документалния филм „Страсти по Леа“. Като поклон пред незавършената им любов.

За изпълнение на „упадъчна музика“ през 1951 г. Леа Иванова е арестувана и изпратена в лагер в Ножарево, където в продължение на три месеца е подлагана на унижения. След освобожаването й предлагат работа като продавачка. Тя отказва. Никъде не я наемат като певица. Една неделна сутрин на 1956 г. Леа тича за зала „България“. Там полулегално я допускат да пее в джазовите матинета. Досущ като Скарлет О'Хара е облечена в червен костюм, който майка й е ушила от едно знаме. Портиерът й затръшва вратата с думите, че вече й е забранено да влиза в залата. Светът се завърта пред очите й. Опомня се в болница, където разбира, че е получила инфаркт - на 33 години! Леа през целия си живот ще страда от високо кръвно. София обаче осъмва с новината, че Леа Иванова е починала.

Най-потресен е Еди Казасян. Те дори не се познават, но той е безнадеждно влюбен в нея от 11-годишен, когато я чува да пее „Настроение“ от Глен Милър. Еди се влюбва моментално, цяла нощ не спи. Истинската им среща е през 1957 г. Във фаталния пролетен ден 21-годишният Казасян върви ядосан към сладкарница „Савоя“. Музиката е в сърцето му, но баща му настоява да учи право. На улицата среща своя приятелка, която върви под ръка с жената на мечтите му. Макар да не помирисва алкохол, Еди се отзовава на поканата да пийнат по нещо.

Певицата има два билета за „Аз пея под дъжда“ с Джин Кели. „В последния момент се оказа, че заменят филма с „Как се каляваше стоманата“. Целият салон се изнесе, само ние с Леа останахме - припомня си Еди. - Останахме сами в салона и така калявахме стоманата, че не се разделихме през следващите 30 г.“

Казасян е по-млад със седем години. Той е не само любим и музикант, ами поклонник, приятел, носач на куфарите с костюмите... Идеята да учи право е пометена от стихията Леа. Двамата заживяват „в грях“, властите им правят внезапни проверки и понякога ги глобяват за „морално-битово разложение“, понеже не са женени. След година и половина тормоз, по време на репетиция в бар „България“, Леа изненадващо уведомява оркестъра: „Ние с Еди ще отидем да сложим по едно подписче в гражданското и после се връщаме да гуляем.“ Еди е сащисан! Но е толкова влюбен, че не отказва внезапната сватба. „Така избрах вечното приключение Леа!“.

Животът им е непрекъсната веселба. Цялата столична бохема другарува с Леа. Животът им се побира в един куфар. Никога не обядват у дома. Управителят на Руския клуб всеки ден чете на Леа менюто по телефона, за да си избере хапване. На турнето в Румъния са заедно, но за Полша певицата заминава сама и ужасно страда за любимия си. Плаче по телефона, пише на любимия си „арменец“, както го нарича, картички и по няколко писма на ден. След завръщането й идва нов удар - отказ на ангажименти, властите не й разрешават да замине дори за социалистическа страна.

Едва през 1962 г. Леа и Еди получават позволение за работа в странство. Следващите десет години са триумфални за тях - Виена, Белград, Източен Берлин. Иванова не слиза от страниците на вестниците и списанията, всеки ден дава интервюта за радио или телевизия. Импресариите й осигуряват фризьор, гримьор и стилист.

Целият Източен Берлин е облепен с нейния лик, всяка вечер я аплодират по 4000 души във „Фридрихщатпалас“. Столицата на ГДР е луда по българката и нейния оркестър. Леа не е забравила уроците на Илка Попова, че ако искаш да бъдеш звезда, трябва да се държиш като такава. С Еди за целия си хонорар си купуват чисто нов „Мерцедес 28 CL“. Импресариото Лоренц Райх изненадано пита: „Всички български изпълнители ли карат такива коли?” „А, не, само ние“, изсмива се Леа. След тази случка те подписват възможно най-добрия договор за пет години лансиране и работа в Западна Европа. Това е времето на шеметни успехи и непрекъсната смяна на Цюрих с Мюнхен, Амстердам със Стокхолм. Те са щастливи и влюбени. Еди се грижи за своята звезда. Но идва предложение от американски импресарио, което би могло да промени живота на Леа завинаги. То не включва мъжа й. Тя не си дава дори секунда за обмисляне. „Не мога нито миг без Еди, а вие ми предлагате да живея две години без него.“ Години по-късно Казасян ще й признае, че го е мъчила съвестта. „Ти жертва най-големия шанс в живота си, за да бъдеш звезда в моя оркестър.“ „Ей, арменец, най-важното е, че бяхме винаги заедно“, усмихва се Леа. Тя знае, че музикантът на нейното сърце понякога й кръшка, но винаги дискретно, затова преглъща обидата.

Те наистина имат всичко - млади и влюбени са, печелят като звезди, записват плочи, заминават за Америка, стигат дори до Порто Рико, отколешна мечта на Леа. „От толкова години ме чакаш, Чико...“, шегува се певицата. Там се оказват на 12 декември, рождения ден на Еди. Съпругата му решава да заложи в казиното на номер 12 и печели. Дава цялата сума за масивен златен часовник, който му подарява. През целия си живот Леа няма отношение към парите. Дежурната й реплика е: „Не разбирам от финанси, питайте арменеца.“

Двамата решават да се завърнат в родината заради носталгията и тъгата на Леа по любимия й пудел Рики. Еди признава в спомените си: „Това бяха години на борба, униние и много слава. Това бяха първите, най-хубавите десет години от нашия съвместен живот.“ А в родината се носят легенди за несметните им богатства че имат самолет, собствен кораб, ще купуват Слънчев бряг...

Уж всичко е наред, но Еди Казасян се влюбва. Ударът е тежък, защото това не е поредната изневяра. Любовницата му ражда дете, той се чуди как да подели времето между двете си семейства.

След турне в Канада през април 1976 г. Леа получава тежък инсулт. Еди се разкъсва от вина. „Не се обвинявай, арменец, получих инсулта заради Рики, не заради теб“, успокоява го жена му (любимото й куче умира малко преди това). Певицата остава с напълно парализирана лява страна, а Еди разбира, че ако тя се раздели със сцената, ще се раздели с живота и затова й организира концерт.

След толкова години заедно двамата са като скачени съдове. Когато на нея й се парализира лявата ръка, Еди получава силни болки в своята. „Ще бъда с теб до последния си дъх“, й казва една вечер Еди. И така става... 

			Харесва си псевдоним на лъвица   Истинското име на Леа е Лиляна. Избира псевдонима си, защото означава лъвица, а тя е родена под царствения знак - на 13 август 1923 г. в Дупница. Детството й минава в Истанбул, където семейството емигрира заради комунистическите убеждения на бащата и участието му в атентата в черквата „Света Неделя“. В Турция Леа и четирите й сестри имат бедно, но щастливо детство. Когато става на 17 г., семейството се мести в София. „Мечтаех да стана оперна певица заради пищните и красиви костюми. Когато споделих, близките ми ме заведоха на прослушване при тогавашните оперни звезди Павел Елмазов и Илка Попова.“ Световната прима откровено й казва, че няма достатъчно богат глас за оперната сцена, но двете стават близки приятелки. Илка я учи не само на музика, а и на добри маниери и държание в обществото. За цял живот Леа ще запомни урока й: „На сцената и пред любимия трябва да имаш 13 лица. За да се съхраниш, никога не трябва да показваш пред другите твоето истинско настроение.“ С този съвет Леа се превръща в истинско шампанско за мъжете и за публиката. Когато спечели някакви пари, Леа никога не си купува практични неща. Дава ги за „американски звезден прах“ - контрабандна пудра, или за палто от лисици. Но не се поколебава за миг да го продаде, когато оркестърът има трудности. Талантът на Леа избухва след 39-ата й годишнина в чужбина. Тя е звездата в берлинския „Фридрихщатпалас“, парижката „Олимпия“, стокхолмския „Барнс“. Продуцентите я наричат „звяр на сцената“ заради покоряващата усмивка и умението да излезе от всяка трудна ситуация. Когато в Белград пее с оркестъра на Куинси Джоунс, токчето й се заклещва. Тя запазва присъствие на духа, събува и другата обувка. Публиката става на крака. Тогава френски продуцент й казва най-големия комплимент: „Вие сте атомната бомба на Балканите.“ Често я сравняват с най-големите звезди на световните кабарета „Мулен Руж“ и „Фоли Бержер“. Филмовата студия Дефа снима филма „Леа от Юг“. Има двегодишен ангажимент в хотел „Дюн“ в Лас Вегас. Чак през 1980 г. Българското национално радио пуска за първи път песен на Леа. Тя е прекарала инсулт, но се научава да ходи на високи токчета и да прикрива с шал парализираната ръка. В Хелзинки си купува скъп антикварен стол и до края на живота си пее, седнала царствено в него. Последното й представление е на 27 май 1986 г. Болната от рак Леа показва на лекарите си в „Пирогов“ филм, посветен на нея, и издъхва.

		Ив Монтан и Гойко Митич полудяват по нея            Гойко МИТИЧ    Ив МОНТАН         В две поредни години (1978 и 1979) Леа Иванова общува в Париж с Ив Монтан. Френският певец и актьор от италиански произход споделя суперлативите, които сипят френските вестници за изпълненията й. Тя идва от зали и клубове, в които са гостували единствено изпълнители от ранга на Марлене Дитрих, Хари Белафонте, Том Джоунс, Ърта Кинг. Ив Монтан признава пред българката, че е омагьосан от нея и я моли за среща. Очевидци твърдят, че тя е осъществена. И то неведнъж. Моментът за Монтан е деликатен. Той току-що е приключил световно обсъждания си роман с Мерилин Монро. Съпругата му, актрисата Симона Синьоре, не е преглътнала публичното унижение. Какво точно се е случило между Ив и Леа, остава тайна. „Индианският вожд“ на германското кино Гойко Митич също пада жертва на всепобеждаващия чар на певицата. Той е 17 години по-млад, но Леа изглежда поне 10 години по-млада от възрастта си. Запознават се във „Фридрих­щатпалас“, където Митич е поканен от Апостол Карамитев, стар приятел на Леа и на Еди. Гойко остава поразен, щом я вижда. Апостол ги запознава зад кулисите. „Индианецът“ изпраща кошници с рози, кани я на снимките на „Синовете на Великата мечка“. Леа обаче не отстъпва пред ухажването му. Години по-късно, когато Гойко става знаменитост, тя признава пред колежки: „Можех да имам този мъж, но нали съм си загубена...“

(в. Преса, печатно издание, брой 46 (752 от 16 февруари 2014) 

---