28971 | 19 февр. 2014 | 09:11

Музеят в британската столица събира най-доброто от Джото до Сезан

С колекция от 2300 картини от средата на XIII до началото на ХХ век Националната галерия в Лондон привлича годишно над 5 млн. посетители и се нарежда на трето място в родината си след Британския музей и „Тейт модърн“ и на пето в света (първото и второто са заети от Лувъра и МоМА, Ню Йорк). Количеството може би не е голямо в сравнение с други музеи, но затова пък тук може да се видят емблематични творби на най-важните западноевропейски творци - от Джото до Сезан.

За разлика от повечето европейски национални галерии в ядрото на лондонската не е кралската колекция. Идеята била музеят да се изгради на основата на частни сбирки, а инициативата подели през 1777 г. наследниците на първия британски премиер сър Робърт Уолпол. Те предложили на правителството да купи платна на Ван Дайк, Пусен, Рубенс и Рембранд, които да дадат старт на националната галерия. Въпреки дългогодишното лобиране на депутата Джон Уилкс обаче политиците отказали да инвестират в това начинание, а картините в крайна сметка отишли при Екатерина Велика за Ермитажа в Санкт Петербург.

Близо половин век по-късно поредно предложение отправили родствениците на банкера Джон Джулиъс Енгъстийн - един от най-големите колекционери по това време на Острова, роден в Русия и според слуховете - незаконен син на императрица Анна Ивановна. През 1824 г. британското правителство склонило да плати 38 картини, сред които били произведения на Рафаело, Тициан, Рубенс, Клод Лорен...

Първото изложбено пространство било в дома на Енгъстийн на „Пал мал“ 100. Но имотът, макар и с внушителен по размери салон, не можел да се сравнява с европейските дворци музеи, които никнели по това време. Водещи колекционери и общественици недоволствали, че британците стават за смях без представителна национална галерия. Някои обещали да дарят сбирките си, ако те бъдат изложени в достойна за тях сграда.

През 1831 г. парламентът взел решение да се построи специална галерия „за целия народ“, а изборът паднал върху Трафалгар скуеър - еднакво достъпен както за богатите жители на Западен Лондон, така и за работниците от Ийст Енд. Парцелът бил на бившата кралска конюшня, в близост до разрушения през 1826 г. палат „Карлтън хауз“. Архитек­тът Уилям Уилкинс използвал запазените от него колони, за да украси фасадата на новия музей, но това негово решение било сред малкото, приети с овации.
Критиките били много повече - най-вече заради тесните пространства в галериите.

Според двутомния каталог, издаден през 1836 г., сбирката на Националната галерия възлизала вече на 114 картини, а до откриването през 1838-а тя се сдобила с още 51. Джордж Бомонт - прочут меценат, дарил 16 платна от ценната си колекция, сред които творби на Рембранд и Рубенс, а свещеникът Уилям Холуел-Кар - 35 произведения на италиански майстори.

„Венера пред огледалото“ на Веласкес и снимка на картината след покушението на Мери Ричардсън (вдясно)
„Диана и Актеон“ на Тициан, купена през 2009 г. за 50 млн. лири от две национални галерии - лондонската и единбургската

Голяма заслуга за попълването на представителната галерия през следващите години имал първият й директор - Чарлз Ийстлейк. Той неуморно обикалял дворците, църквите и манастирите из Европа, посещавал известни колекционери в търсене на нови шедьоври. За 10 години под неговото ръководство музеят обогатил колекцията си с още 140 платна, сред които „Мадона на ливадата“ на Джовани Белини и „Поклонението на кралете“ на Ботичели.

През 1845 г. галерията била вече толкова препълнена, че нямало къде да бъде изложено дарението на предприемача Робърт Върнън от 157 картини на съвременни британски художници. Още по-неподготвен бил музеят за над 1000-та произведения, наследство от Джоузеф Търнър, след смъртта на художника през 1851 г. Част от новите придобивки били изложени едва през 1886 г. след първото разширяване на Националната галерия. 10 години по-късно място за нови картини отворило и откриването на „Тейт“, в който преляла цялата сбирка от съвременно британско изкуство. Сред най-големите попълнения по това време на Трафалгар скуеър била поредната премиерска колекция - 77 произведения на холандската и фламандската живопис, притежание на сър Робърт Пийл.

Голяма помощ в началото на ХХ век на музея оказал Националният фонд за изкуство, създаден през 1903 г. с цел да пре­дотврати изтичането на картини към набиращите все по-голямо пазарно влияние колекционери от САЩ. Средствата в него идвали изцяло от частни дарения, а първата голяма откупка за Националната галерия била „Венера пред огледалото“ на Веласкес. Шедьовърът силно пострадал през 1914 г., когато Мери Ричардсън (по-късно ръководител на женската секция в Британския фашистки съюз) разрязала с нож платното.

Вандалският акт всъщност бил в знак на протест срещу поредния арест на лидерката на суфражетките (движение от началото на ХХ век, борещо се за правата на жените - б.р.) Емелин Панкхърст. „Опитах се да унищожа картината на най-красивата жена в митологията като протест срещу правителството, което унищожава най-красивата личност в модерната история“, обяснява по-късно постъпката си Ричардсън.

В новия век музейната управа се фокусирала все повече върху новото изкуство. През 1924 г. текстилният магнат Самюъл Курто дарил 50 000 лири за покупката на произведения от импресионисти и постимпресионисти. С негови пари в галерията влезли творби на Мане, Реноар, Дега и прочутите „Слънчогледи“ на Ван Гог.
Националният фонд също продължил да подкрепя попълването на колекцията. За малко повече от столетие били купени 124 творби. Една от последните големи придобивки, за които фондът даде сериозно рамо (от 1 млн. лири), беше „Диана и Актеон“ на Тициан, купена през 2009 г. за 50 млн. лири от две национални галерии - в Лондон и Единбург, с уговорката да си я разменят на всеки пет години. 

			Близнаци позират пред „Слънчогледите“ на Ван Гог. Вляво е произведението от 1888 г. от колекцията на Националната галерия, вдясно - от музея в Амстердам, рисувано година по-късно
			„Слънчогледите“ на Ван Гог – за първи път заедно след 65 години В края на януари в Националната галерия се срещнаха два варианта на един от най-прочутите сюжети на Ван Гог - „Слънчогледите“. Гастролиращият е от едноименния музей на художника в Амстердам и не е гостувал в британската столица от 1947 г. Рисуван е година по-късно от „оригинала“, по-ярък е и е малко по-висок. През есента на 1888 г. Ван Гог рисува серия от четири картини със слънчогледи, за да украси стаята за приятеля си Пол Гоген, който му гостува в Арл. До нас са достигнали само три от тях - едната била в японска частна колекция, унищожена при американските бомбардировки по време на Втората световна война. Две от картините днес са в музеи - в лондонската галерия и в „Пинакотеката“ в Мюнхен, а третата е скрита в частна колекция от 1948 г. Лондонските „Слънчогледи“ имат още едно „копие“, рисувано от Ван Гог. То се съхранява в музея „Сомпо“ в Токио.

		„Самсон и Далила“ и фрагмент с оспорваните от някои изкуствоведи детайли Рубенс ли е авторът на „Самсон и Далила“? По-късно в ново интервю пред агенция ПИК Делян Пеевски добави още нюанси в задочната престрелка между него и Цветанов. „Цялата битка, цялото напрежение в момента е за възстановяването на кръга „Капитал“ на власт“, заявява Пеевски. И обяснява: „Основният двигател на това е Росен Плевнелиев и тези, които го направиха президент.“ Но отказва да назове имена - рано било за това. Не отрича обаче, че рупор на атаките срещу него са „Капитал“, Иво Прокопиев и Росен Плевнелиев. Депутатът обяснява също и възбудилата духовете реплика за „моите медии“. „Публичен факт е, че това са медиите на моето семейство, на моята майка. Аз не принадлежа ли към своето семейство?“, пита Пеевски. И се зарича, че той и семейството му няма да се откажат да изнасят истината за „кръга „Капитал“, кръга на Иво Прокопиев и неговия съдружник Росен Плевнелиев, който управлява задкулисно държавата. Ще бъдем гарант, че истината за техните далавери ще излезе на бял свят“, сочи депутатът.