29157 | 21 февр. 2014 | 08:52
На 20 срещу 21 август 1968 г. Европа става свидетел на операция „Дунав“ - най-голямата военна инвазия на континента след Втората световна война. В 20,30 ч. вечерта цивилни съветски парашутисти кацат на летището в Прага с редовен полет на „Аерофлот“ и безпроблемно го овладяват. Няколко часа по-късно на пистата вече се приземяват тежките Ан-12, превозващи 103-та въздушнопреносима дивизия заедно с бронетехниката. Докато колоната Ӝ се отправя към президентския дворец в Прага, 400 хиляди войници и 6300 танка пресичат чехословашката граница от север и от изток.
Социализъм с човешко лице
Целта на операцията е смазването на така наречената Пражка пролет. Тя започва на 5 януари 1968 г. и представлява опит за реформация, лансирана от чехословашкото държавно и партийно ръководство в рамките на социалистическата система. От 1948 г. в страната e наложена еднопартийна система, а властта е в ръцете на местната комунистическа партия (ЧКП), която пък е под контрола на Съветския съюз. От средата на 60-те години обаче все по-често започва да се долавя недоволството от режима. През януари 1968 г. на пленум на ЧКП е отстранен лидерът Антонин Новотни, като неговото място е заето от словака Александър Дубчек. Веднага след това новият лидер прокламира обновяване на чехословашкия социализъм отвътре. Цензурата в медиите изчезва. Новият министър на вътрешните работи обявява, че ще разпусне зловещата Държавна сигурност. Реформите на Дубчек са дълъг политически процес, които сам той нарича „социализъм с човешко лице“. Те са подкрепяни от огромното мнозинство в страната. Срещу тях се обявява само едно влиятелно малцинство хардлайнери в партията, запазващи лоялност към СССР.
Същевременно в Москва възприемат Пражката пролет като заплаха за целия социалистически блок и сигурността на самия Съветски съюз. В идеологически план либерализацията, провеждана от Дубчек, е недопустимо отстъпление от каноните на класическия марксизъм. В чисто стратегически аспект Чехословакия се намира в сърцевината на отбранителна линия на Варшавския договор (военната организация на социалистическия блок) и нейно евентуално преминаване на страната на Запада увеличава заплахата за СССР - нещо, което във времената на Студената война се приема за недопустимо. Затова съветските ръководители първо се опитват да притиснат Дубчек да изостави или ограничи провежданите реформи чрез преговори. Когато опитите им се провалят, предприемат военна намеса.
Българската намеса
България също участва в инвазията. Тя изпраща два мотострелкови полка и танков батальон с 26 машини. Двата полка предварително са прехвърлени на съветска територия, където минават под командването на Москва. Официалното решение за включването им в операцията е взето на 20 август, когато с Постановление №39 на Министерския съвет на НРБ е решено страната да се включи в интервенцията в Чехословакия.
Любопитно е, че Тодор Живков е сред хората, които предлагат военно решение на кризата. Зад него, разбира се, прозира дългата ръка на СССР. Това става на заседание на Политическия консултативен комитет на Варшавския договор, проведено на 6 март 1968 г., два дни след като официално в Прага цензурата в медиите е премахната. Живков изразява тревога от положението в Чехословакия и предлага най-радикалния подход за решаване на проблема - военна намеса. Пригласят му и другите хардлайнери - полският лидер Гомулка и този на ГДР Валтер Улбрихт.
Брежнев започва да мисли за военна намеса в средата на лятото след публикуването на манифеста „2000 думи“. Негов автор е Ладислав Вацулик, който впоследствие признава, че е бил вдъхновен от идеите на Махатма Ганди с концепцията му за ненасилие и мирна съпротива. Посланието на „2000 думи“ е, че обществото само трябва да говори за това как да бъде устроен социумът и има силите да го променя без насилие. Това е директно предизвикателство към идеологическия и властови монопол на комунистическата партия и сериозно стряска дори някои от реформаторите около Дубчек, да не говорим за кремълските ортодокси на марксизма. До 13 август Брежнев все пак търси политическо решение. Натиска Дубчек да уволни директорите на телевизията и радиото и министъра на вътрешните работи. На думи новият чехословашки лидер показва готовност за компромиси, но на дело не прави нищо.
Когато научава за инвазията, Дубчек призовава народа и армията да не оказват въоръжен отпор на окупаторите. Въпреки това падат 72 жертви. Западът осъжда съветското нахлуване, но само на думи, пред перспективата за военен сблъсък със СССР. Животът продължава безметежно, а заедно с него и спортният календар.
Жребият за европейските клубни турнири през сезон 1968/1969 е изтеглен още преди инвазията. Той определя българският шампион „Левски“ да се срещне с „Милан“, а носителят на купата „Спартак“ София с френския „Бордо“.
Тогава „сините“ разполагат с една от най-добрите си генерации в историята. Предвождани от незабравимия Георги Аспарухов, в състава са легендарни имена като Георги Соколов, Иван Вуцов, Бисер Михайлов, Александър Костов и др. Неслучайно в предишната кампания са успели да измъкнат титлата от вечния съперник ЦСКА, който през пролетта на 1967 г. остава на косъм от директния двубой за трофея в турнира за Купата на европейските шампиони (КЕШ). „Червените“ правят епичен поход по континенталната сцена, спрян чак след трети двубой с италианския „Интер“, и са на път да се превърнат в едва втория тим от Източния блок, който е играл финал в най-престижния евротурнир след „Партизан“ Белград. Гунди и компания обаче не само преборват „армейците“ на домашен терен, а на 17 ноември 1968 г. постигат и знаменитото 7:2, което дълго държи рекорда за най-резултатна победа във вечното дерби. Някои са на мнение, че този сезон е щял да бъде златен за „Левски“ и в Европа, но събитията диктуват друго...
Санкция или награда
На 31 август 1968 г. на извънредно заседание в Берн Европейската футболна централа (УЕФА) взема решение представителите на държавите, взели участие в агресията срещу Чехословакия - СССР, България, ГДР, Полша и Унгария, да играят само срещу отбори от социалистически страни в първия кръг в знак на протест срещу смазването на Пражката пролет. След промяната в турнира за КЕШ „Левски“ трябва да се срещне с унгарския „Ференцварош“, а „Спартак“ да мери сили с полския „Гурник“ Забже. Това, разбира се, е смехотворна санкция, от която, погледнато реално, наказаните биха извлекли единствено полза. „Левски“ е типичният пример. Вместо да се натресе на могъщия „Милан“, който предната година го е размазал с 5:1 в първия мач (реваншът в София завършва 1:1), сега „сините“ получават далеч по-приемлив съперник. В Москва обаче го удрят на чест и отказват да признаят пренаредения жребий. Но тъй като Швейцария все пак няма как да бъде окупирана, клубовете от CCCР, България, ГДР, Полша и Унгария просто отзовават отборите си. Малка подробност е, че „Славия“ и „Ботев“ Пловдив (по онова време под името „Тракия“) участват в турнира за Панаирните градове - предшественика на Купата на УЕФА. Причината за това, която малцина знаят, е, че в организационно отношение надпреварата все още не е под шапката на европейската футболна централа. „Славия“ отпада от шотландския „Абърдийн“ след 0:0 и 0:2. Пловдивчани също приключват курса още в първия кръг след разменени победи със „Сарагоса“ (3:1 и 0:2).
Най-големият куриоз в цялата история е, че чехословашките клубове правят страхотен фурор въпреки съветските танкове. Шампионът на страната „Спартак“ Търнава е на косъм от класиране за директната битка за КЕШ. На полуфиналите губи от „Аякс“ на Йохан Кройф в първия мач с 0:3, но на реванша е близо до сензацията - победа с 2:0. „Слован“ Братислава пък печели Купата на носителите на купи след 3:2 на финала с „Барселона“.
(в. Преса, печатно издание, брой 51 (757 от 21 февруари 2014)
Мобилна верси
RSS
