Горе извадиха етническата карта. Долу обаче сме от друго тесте карти.
Магазинът е квартален, собственичката - туркиня. Тя предпочита да й викаме Диди, не си харесвала името, даже не било турско, ами арабско. Хубава, модерна млада жена, а магазинът е с най-излъсканите витрини наоколо. Вътре има само една клиентка, българка, също толкова хубава млада жена. Между българката и туркинята застава проблем, който ги разделя. Българката иска да си купи оня блузон. Туркинята я убеждава, че е качествен, тя избирала стоките си от най-добрите складове в Истанбул. Българката й казва, че иска да го купи, но няма пари, не може вече година да си намери работа. Туркинята й казва, че и тя няма пари, макар да работи, защото хората нямат пари да купуват, и стоката й залежава. Обобщава: „Как да съм аз добре, ако ти не си добре?“
Така те остават разделени като купувачка и продавачка. И сближени като млади жени, които искат да живеят по-различно. „Аз мисля да отида в Испания - казва българката, - дала съм си срок до лятото и заминавам.“ „Аз пък си уреждам едновременно нещата и в Германия, и в Англия, че където стане по-бързо…“ - това е туркинята. „В Турция има ли работа?“ - по ей този косвен начин българката пита Диди защо не слага Турция в плановете си.
„Мани ги тия - отидох първия път за стока с една нормална дънкова пола, те ме гледаха като че ли съм направила най-срамното нещо. Няма да им свикна на тия…“ Следва уговорка: ако Диди тръгне за Европа, ще направи разпродажба на магазина на ниски цени и тогава клиентката ще може да си купи блузона, но само ако преди това не е заминала за Испания.
Представете си как си говорят тези две жени, обединени от един и същи проблем и разделени единствено от това, че едната е избрала Испания, а другата - Германия. Сега си представете как си говорят от трибуната на Народното събрания Лютви Местан и Волен Сидеров, обединени в един и същи интерес и напълно разделени в усилията, които трябва да бъдат положени, за да живеят тези две жени добре в България. Сега животът на двете жени изобщо не се пресича с това, което правят депутатите. След време едната ще бъде испанка, а другата - германка. Те ще тъгуват за България, ще водят децата си тук на море и едва тогава животът им може би ще се пресече с депутатския, защото в който и хотел да отседнат, той най-вероятно ще е на някой депутат.
Диди е дошла в града от селото на бай Халил, за когото се говореше, че бил по-голям комунист и от Тодор Живков. Исмаил ми разказва, че бай Халил викал за Турция: „Остави ги тия гаджали. Тъмен, прост Диарбекир.“ Тогава сменяли имената. Халил агитирал за смяната, а Исмаил го глобявали, че в кръчмата говорел на турски. Един ден го глобили десет пъти. Говорел на турски, плащал си глобата, пак говорел, пак плащал, пак говорел... А Халил си говорел редовно
с Георги Джагаров той е роден в съседното село. Даже станал кум на сватбата на внучката на бай Халил. Всичко било написано като за театър - кой какво да направи, кой какво да каже, какви да са поздравленията и пожеланията - да гледат турците с нови български имена от селата наоколо и да знаят, че сватбите вече ще се правят така. Възродителен ритуал, писали го учени хора в София. Бай Халил - по-наперен отвсякога. Сватбата минала с хоро, без кючеци, яли, пили, даже се веселили.
Когато вече било възможно да се пътува, роднини на бай Халил в Турция най-накрая го склонили да им отиде на гости за седмица. Какво се е случвало през тази седмица, само бай Халил си знаел. Разправяли, че роднините му го развеждали из Истанбул през цялото време, щото там нямало много разлика между деня и нощта. Какво е видял бай Халил в Истанбул, какво е чул, какво ял и пил, никой в селото не разбрал. Халил се върнал в селото ням. Не говорел. Стоял като замръзнал. Не искал да види никого, даже и новородената правнучка. Като ей тоя пън седял, и то с лице към стената, като че ли си четял живота, изписан на нея. Какво прочел на стената, само той си знаел. Седял тъй седмица ли беше, две ли, Исмаил не може да си спомни, и умрял. Умрял бай Халил и тогава Исмаил разбрал, че на този свят всичко е пътуване, само едно е пристигане - смъртта.
Миналото лято пък беше сватбата на правнучката на бай Халил. Кумовете дошли от Истанбул, децата на ония роднини. Ама каква сватба! Оня ритуал на Джагаров хич го нямало. Хората от селото, които били на сватбата, казали, че такава веселба не са виждали. Ама по турските или по българските обичаи, питам. Абе какви ти турски, какви ти български, голяма веселба и толкова. Песните?
Аааа, от песните били най-доволни. Ивана!
Голяма певица, голяма жена. Умеела ги тия работи Ивана повече от Джагаров, смее се Исмаил. И какво излиза сега, питам го. Излиза, че нито бекапета, нито депесета са по-големи от живота. Те се мъчат да го напъхат в техния си улей, а той прелива, прелива, докато ни залее, и на нас остава само да го изплуваме или да се удавим. От другата страна на Балкана, в Чинтулово, има манастир. Преди това бил теке. Някакъв местен бей имал двама братя аргати, Илия и Димитър. Беят искал да ги направи турци, те не искали, беят ги убил. В тяхна памет българинът Киро Савака построил теке, в което се намира лечебният гроб на св. Илия, единия от братята. Ако търсите логика в предните изречения, не вярвам да я намерите. Хем ги убил, хем ги почел и то с теке - тях, християните, то пък било построено от българин. На всичкото отгоре тогава турците тук били алиани, тъй че текето било дервишко. А за капак на цялата човешка мешавица трябва да се спомене, че настоящият кмет на селото е циганин. Сега всичко това е манастир с архитектура на турска гробница, свързана от легендите с още два подобни теке манастира в триъгълника с. Чинтулово - Светиилийски възвишения - с. Научен. Старите хора разказват, че в някои нощи огън прелитал между трите места, на които от небесата се приземявали ту турски, ту български богове и светии. „Динамичен сакрален топос“ - така го наричат учените, обаче Исмаил има друго обяснение.
Тук селата се редуват зад всеки завой на пътя, пресичащ Сливенския Балкан - изцяло турско село, после смесено, турско с две български семейства, българско с едно-единствено турско семейство... Няма смисъл да питам Исмаил защо две български семейства са се задържали в село с турци или защо само едно турско семейство седи в българско село, защото неговото обяснение винаги е следното:
Бог е създал човеците, защото обича историите Бог ги омешва, Бог плете и разплита истории, за да ни улеснява да се ориентираме кое беше назад, кое е сега и кое чакаме да стане. Така Бог си пази тайната, че всъщност всичко е едно - и хората, и мястото, и времето - и той самият е един. Тези хора не искат да разиграват отново и отново живота си с тестето, от което се вади етническата карта всеки път преди избори. Комшията им е по-скъп от депутат, животът им е по-дълъг от мандат.
(в. Преса, печатно издание, брой 52 (758 от 22 февруари 2014)