13682 | 22 февр. 2014 | 08:45
 |
|
| Васил СОТИРОВ |
Влюбен съм в истината. А всеки знае къде е. Кой не е чул за ин вино веритас? Кой не е пеел песни за него? Включително и оная за белото вино що не е червено...
Като бях малък (не съм политик, че да се родя направо голям!), тате често ме пращаше с една кана до кръчмата под нас. И казваше:
- Запомни, сине! По-добре е да те пратят за вино, отколкото на кино!
Беше времето, когато хората се питаха, но на четири очи: „Хубав ли е филмът или е съветски?”
Ех, като си помисля колко завалии не доживяха до днешните съдържателни екшъни! А и да не забравяме и колко завалии си останаха завинаги мърльовци, понеже не дочакаха чистофайните сапунки!
Много съм научил от тате. Никога няма да забравя неговите паметни думи:
- За да нямаш махмурлук, не ставай от масата!
Просто и ясно, нали?
После тате взе сам да сиправи вино, щото си реституирахме едно лозенце с маврудец и памидец. А и на вилата имахме асми.
От тате наследих всичко, включително и някои умения. Че и ги доразвих - прозвището Професора ми излезе край казаните с ракия.
Обаче напоследък не дават сам да си правиш неща от първа необходимост. Можело да имам асми, ама само за ядене. Понеже, видите ли, грижели се за моето здраве!
Ще знаете, най мразя баш тия, дето ми вземат здравето, да се грижат за него.
Помня кога във вилната зона бяха дошли едни големци.
- Кво тражите туканка? - пита ги дядо Мирчо.
- Да лапнем малко чист въздух - отвръщат.
- То аслъ - клати глава дядо Мирчо - сал един чист въздух остана... Лапнете и ньега!
А един комшия, поканил ме на мръвки и вино собствена реколта, ми вика:
- Мамка им и лобита! Както е тръгнало, тия ще ми разрешат да гледам прасета и пилци, ама ще искат да им ги давам, за да си купувам после месото от магазините. Моето месо! Разбираш ли?
- Братле - признавам чистосърдечно, - аз това изобщо не го разбирам...
А вчера срещнах стар познат, сега депутат, че и в комисията по здравеопазването.
- Как си, професоре? - пита ме и ме гледа, сякаш имам много здраве от най-високо място.
- Чудя се - отвръщам му.
- Какво толкова се чудиш? - изненадан е той, като че ли ме е пратил по клинична пътека, ама асфалтирана специално за мен като магистрала.
- Чудя се - обяснявам му кротко - какво е по-добре да имаш?! Алцхаймер или Паркинсон?
- Ех, професоре - разперва депутатските си ръце. - Разбира се, че е къде по-добре да имаш Паркинсон.
- Не си в час - поглеждам го строго. - По-добре е да имаш Алцхаймер.
- Защо? - на свой ред се учудва.
- Защото - клатя глава, - от мен да знаеш, е къде по-добре да забравиш какво си пил, отколкото да го разливаш!
И всеки си тръгна по житейската пътечка: аз - да си пийна до забрава, той - да се доолее в политиката.
(в. Преса, печатно издание, брой 52 (758 от 22 февруари 2014)
(в. Преса, печатно издание, брой 52 (758 от 22 февруари 2014)
Мобилна верси
RSS
