12777 | 22 февр. 2014 | 09:17

Спасяването на градинката до Руската църква прилича на казуса “Дюнигей

Баталията с „Дюнигейт“ ще продължи колкото и каквито възбрани за строеж да издава този или онзи министър. Ще продължи на приливи и отливи. Ще задоволява едни интереси за сметка на природата и ще спасява природата от тези интереси. Някой доволно ще зарежда багерите с нафта, а гордия си ентусиазъм - с непукизъм. Какво да се прави! Съдебната инстанция, независимо на какво ниво, следва закона. А той поне засега отваря пътя на багерите. Едно на ръка, че в почти всеки нормативен документ, произведен в България, се крият вратички, подземия, възможни коридори за всякакви тези. Следователно битката за дюните няма шанс в съда. Къде е възможното решение?

Ще припомня как бе спасена градинката до Руската църква в София. Историята е поучителна поне в няколко отношения. Технологията на протеста
доведе до най-полезното за града решение
И то вероятно може да се приложи в казуса „Дюнигейт“.

Във вече цъфналата демокрация израелската фирма „Аштром“ („Абротеа“) купува терена до Руската църква от наследничка на братя Балабанови, странна птица, отдавна отлетяла от кафеза „България“, с живот из Лондон, княжества и източни мегаполиси, като Шанхай например. Несъмнено артистична личност, на която реституцията освен всичко друго Ӝ връща и заветния терен. Красивата градинка попада под угрозата да се превърне в бетонно-стъклено творение, наречено бизнес център. Нещо, което още преди 1944 г. братята са планирали. Искали са точно тук да построят собствена централа.

Кои са Балабанови? Крупни индустриалци с фабрики във Врачанско, произвеждат механика, платове и пирони. Сключват хитър договор с Рилския манастир. Започва масова сеч на вековната рилска гора. Усетили се в капана на индустриалците, игумените почват битка в съда. И губят всички дела. Спасението на рилската красота идва с края на концесията през 1924 г. С други думи - и тогава, и сега съдът не вижда повече и по-нависоко от буквата на закона. Запазени са документи - сечта е смазваща, гибелна за стотици декари, защото гората не се разрежда, а се сече на откоси. Падат столетни борове и млади издънки. Нищо ново! Рилската гора е изтърпяла какво ли не! В наши дни явлението се нарича „Симеон Сакскобургготски“.

Софиянци не понесоха идеята до Руската църква да се строи бизнес център. Едно на ръка, защото фасадата и обемът нямаха нищо общо с характерната архитектурна среда. А и защото каквито и подходи и гаражи да имаше, сградата щеше да предизвиква допълнителни тапи на и без това натовареното кръстовище. Тогавашният директор на УАГ към Столичната община арх. Георги Бачев каза: „Надеждата не е в съда, а в града.“
Няколко репортери за три дни събраха пет хиляди подписа на софиянци срещу евентуалния кютук. Занесохме подписката на представителя на фирмата Сами Гал. Той я хвърли на земята! Казахме му, че си хвърля кариерата.

След публикация ми се обади тогавашният посланик на Израел, за да се извини на читателите. След три дни Сами Гал беше отзован. От Тел Авив пристигна млад, интелигентен мъж, взе подписката, пихме кафе и му светна, че му предстои битка не със съда, а с града. Баталията продължи десет години с постоянен успех за проекта.

Съдът, както и в „Дюнигейт”, следваше закона а той обслужваше проектното задание, багерите аха да тръгнат, ала новите представители на фирмата съзнаваха, че тръгват срещу общественото мнение. Ако не бяха достатъчно разумни, ако не разбираха, че войната с която и да е столица по света е несериозна инвестиция, и ако не уважаваха градската реалност с нейните исторически означения, строежът отдавна да беше готов.

И тук се случи най-поучителното в дуела между бетона и градинката. Настоящият СОС, не без участието на кметицата Йорданка Фандъкова и подкрепата на няколко дирекции, както и на главния архитект Петър Диков, започнаха преговори с израелските собственици на терена. И без много-много да надува свирката, СОС взе решение. Образец за финал и на най-заплетената драма. Мисля, че ако беше жив, даже Шекспир щеше да се изненада.
СОС гласува да отстъпи своя дял от 26 процента от Халите на същата израелска фирма за сметка на терена до Руската църква! Градът си отдъхна, градинката остана и като че ли се вплете в историята като поука.

България загуби битката с пясъчните ивици още в зората на демокрацията. Върху плажовете изникнаха невъобразими кафенета, пицарии и други конструкции за бърза печалба. И Златни пясъци, и Слънчев бряг се превърнаха в бетонни спални, по-нервни и по-безотговорни от която и да е хипотеза за модерен туризъм. Изчезна първа линия. Изчезна уханието на море. Ако между сергиите с гащи и сутиени не се люлеят пияни англичани, значи се хвърлят от балконите.

Едрите пари имат тази привилегия, че ускоряват собствената си природа. Всеки капитал е агресивен. Моя позната ми каза: „Имаме терен в Иракли, ще строя каквото си искам.“ Предложих Ӝ да започне с доменни пещи.
Трябва да се научим да изтърпяваме характера на новите пари и да осъзнаем, че те искат да се реализират, да влязат в употреба и да се превърнат в доход. Съдът във всяка демокрация защитава тъкмо тази природа на реализацията, без която икономиката няма шансове. Съдът защитава просперитета на капитала. И колкото и да не ни харесва, уважава частната собственост. Като уточним, че съдът борави с български закони, значи битката на предприемачите е предварително спечелена, защото предварително в нормативната хекатомба са изградени онези удобни вратички, подземия и коридори. Заложена е сечта!

Протестите може да спасят Черноморието
само ако се вмъкнат в светая светих на капитала и превземат строителните набези отвътре, тоест ако корозират бетонните набези с договаряне. С нови и нови правни изходи. Дълга и несъмнено сложна битка, защото тези инвеститори, каквито и да са, нямат културата на природолюбители. Те имат културата на капитала.

Протестите, слава богу!, кипят, засега възпират или отлагат. Но не решават. И ето че се задава спасителната хипотеза. Държавният апарат с десетките му фирмообразувания, местните кметове и общински съвети, юристите и специалистите по общи и не толкоз общи градоустройствени планове да се поучат от гениалното решение на СОС. Преговори и преговори. Търсене и намиране на взаимноизгодни правни тези. Държавата да се научи как да разменя собственост срещу природа.

Инак протестите ще превъзбуждат обществото и ще гребат от енергията му, управници ще издават възбрани, а съдът ще уважава върховенството на капитала. 

(в. Преса, печатно издание, брой 52 (758 от 22 февруари 2014)