34841 | 26 февр. 2014 | 07:33

Бойко, макар и сега „бистришки тигър“, открай време на терена си беше откровено ренде... За което, разбира се, хич и не му се сърдя. Лафът едно

Има си хас - ако не мислиш като Шефа (фюрер, вожд на световния пролетариат, любим ръководител и т.н.), ти направо съвсем спираш да мислиш

Теорията казва, че при демокрациите политическите партии обединяват групи от сходно мислещи хора. Едните мислят като десни - отиват в дясна партия. Другите - „леваците“ - в лява. Онези пък, дето хич и не знаят какво точно да мислят, се насочват към центъра. И така си е „от нине и присне и до веки веков“. Ама така е при демокрацията. При недемокрацията обаче е доста по-различно.

Пак според теорията в недемокрацията, например в тоталитарните партии, въобще няма „групи от сходно мислещи хора“. Има само хора, които мислят (ако въобще го могат това действие, но май не го долюбват) като Шефа. Или по-скоро той мисли вместо тях. Има си хас - ако не мислиш като Шефа (фюрер, вожд на световния пролетариат, любим ръководител и т.н.), ти направо съвсем спираш да мислиш. Просто защото ти махат онази част от тялото, с която евентуално би могъл да го правиш. За по-недосетливите ранобудни хейтъри от форумите - най-често му се казва глава.

Отивам сега обаче към „по-малката“ недемокрация - авторитарните, или, както неизменно обяснявам на студентите си (пак много нещастни според ръкоблудните хейтъри) - просто лични режими. Дали ще се нарича франкизъм (Испания), салазаризъм (Португалия), кадаризъм (Унгария) или живковизъм (България) и т.н., иде реч за едно и също - режим на еднолично и дългогодишно управление на диктатор.

Тук са необходими поне две уточнения. Първо, всеки авторитарен диктатор мечтае да се превърне в тоталитарен такъв. И второ, не може. А защо не може? Много просто. Ленин и Хитлер какво правят? Обявяват се за генерали „на идейна основа“ (примерно, „пролетарският интернационализъм“ или „националният социализъм“) и си правят собствени армии (в конкретните случаи партии), с които превземат държавната власт.

А при авторитарните недоносчета ситуацията е различна, някаква армия от лумпени си няма генерал, а на свой ред лумпен генералът си няма армия. Но когато накрая се срещнат и дори прегърнат, се оказва, че го правят не толкова на идейна основа, колкото като „групи по интереси“.
Сега вече от теорията в света към практиката в България.
Ще прескоча изкушението да напомням за Гочоолу, Дочоолу и Данко Хаирсъзина, все пак Алеко е ненадминат и като описвач на тогавашните ни изборни нрави, а и като прогледнал за поне век напред. Даже не съвсем скромно бих си позволил да предложа към популярното „Щастливеца“ да добавим и още едно - „Прозорливеца“. Ама наистина всичко е прозрял Алеко.

Знаете ли например колко са били комунистите в България на 9 септември 1944 година? Ако не знаете, има го в архивите - 7000 души. А колко стават към 1 януари 1945 година? Пак го има в архивите - някъде около 250 000! Представяте ли си колко сръчен е българинът в усвояването на „прогресивните идеи“.
Вървя по-нагоре в хронологията. На 3 ноември 1989 г., когато на тогавашния председател на Народното събрание се връчваше петицията срещу проекта „Рила - Места“, бяхме около 3000 човека. При това, както тогава се шегувахме, в съотношение „2 в 1“. В смисъл - на двама протестиращи по един „цивилен изкуствовед“. Сиреч, по едно ченге.

Шега, шега, ама си беше и бая истина. Дори и защото немалка част от ченгетата също бяха мои бивши студенти. И съвсем искрено загрижени за мен, ме съветваха да се разкарам. Защото всичко се заснемало и после да не станела някаква беля...
Седмица по-късно, на 10 ноември, „белята“ взе, че стана. Казано най-просто, едната „група по интереси“ (дали са Луканов, Лилов и Москва, готов съм на обсъждане) свали другата - на Живков и „неговото обкръжение“ (Балев, Йотов, Стоянов и други). Но то си е така в авторитарните партии, в които „генералът“, в стремежа си да заглавичква всички „родове войски“ от армията си, накрая бива предаден от някой от тях...

Впрочем така в Испания, чиято история познавам, си отиде и Франко. Той също непрестанно лавираше между „старите ризи“ („истинските“ фашисти), „технократите от „Опус деи“ и най-обикновените „нови“ приспособленци към режима му. Накрая шалтера на системите, които изкуствено поддържаха живота му, дръпна един от последната категория. Анестезиолог. Но по ирония на съдбата освен това и негов зет.

Пак да се върна в България. Живков беше предаден от своите си. После Филип Димитров - пак (спомняте си за „мравките“ му). След него - Виденов. Едни 19 от неговата партия му спрет­наха як преврат. Дойде редът и на Костов. Защото и той не се отказа от завета „след Живков по живковски“. В смисъл, че направи от СДС единна партия. Единна, единна, ама само той си въобразяваше, че е и единственият й лидер. И когато прозря, че хич не е тъй, панически смени половината си кабинет. Но вече беше късно. Предадоха го не само сменените, но и уж най-доверените му лица - Бисеров и Цонев.

Да ви припомням ли и времето на г-н Сакскобургготски, към когото иначе не спирам да храня добри чувства? „Неговите“ първо свалиха председателя на Народното събрание проф. Огнян Герджиков, мой колега и приятел. После пак част от „неговите“ извиха ръцете на Неговото Величество, както са го наричали неизменно и пред мен, и го заставиха да сключи странна „управленска“ коалиция със самия себе си. Защото всъщност си бяха негови рожби...
Впрочем май тук е мястото да припомня и още една случка. Когато в самото начало на мандата на г-н Сакскобургготски отидох в кабинета на тогавашния министър на вътрешните работи, също професор, колега и също дългогодишен приятел, покрай другото му споменах и едно име за главен секретар.
Той го възприе с интерес. След три дни обаче ми звънна и ми съобщи, че лично Величеството го е уведомило кой ще е новият главен секретар на МВР. Сигурно се досещате и за името му... После това име също напусна благодетеля си и си учреди собствена партия. Че даже стана и министър-председател на изтърбушената ни държавица...

Само, моля, не ме подозирайте в негативни чувства към Бойко. Обратно - всеки път, когато на „Секвоя“ съм посещавал др. Живков, ме е посрещал и изпращал изключително любезно. А и всеки път, когато в съботите се връщах като берлинска развалина след мачлето на кортовете на ЦСКА (иначе съм заклет левскар), жена ми ме ругаеше, че пак съм „ритал срещу Бойко“. Защото той, макар и сега „бистришки тигър“, открай време на терена си беше откровено ренде... За което, разбира се, хич и не му се сърдя. Лафът едно време беше, че футболът не е балет.

Аз обаче пиша това, само да ви намекна за нещо много друго - кадровите решения на последния конгрес на ГЕРБ. И още по-точно, за двамата му нови заместници. Кмета на Бургас не познавам. Досега за него съм чувал само добри неща. С две думи, че бил свестен стопанин на къщата си. Която, освен това, наред с Пловдив е една от най-романтичните и красиви „къщи“ на България...

Виж, за г-жа Фандъкова отново ще се опра на мнението на жена ми (послушен мъж съм си). Но в случая даже и ще й повярвам. Накара ли тя половината роми на София да чистят улиците й? Май да. Пък и циганите доволни - когато не са на заплащане „по временна заетост“ като „протестър“, тичат към общината на друга „временна заетост“, за да чистят града ми. Направи ли Фандъкова, където можа, красиви градинки? Май да. Стана ли София от това още по-красива? Стана.

Значи може и ГЕРБ с новите си заместник-председатели също да стане още по-красива партия. Освен - ако се върнем към историята и нашенските табиети - някой от тях не се померачи за поста на лидера си. И не се опита да му откъсне главата, както би рекъл шопът от Банкя или от Хераково, където са сторили това с дядото на Бойко. Макар и хич не по политически причини. Но иначе, както често се е случвало по балканските ширини, поводи много, причината една. Мерак за власт, за да съм ясен. Пък и се задава нов лидер, който засега е безцензурен. 

(в. Преса, печатно издание, брой 56 (762 от 26 февруари 2014)