![]() |
||
Борис ПОПИВАНОВ |
Скандали, обвинения, сигнали до прокуратурата, отцепвания, футболни агитки, декларации, ултиматуми. Тази ярка и най-видима страна на политическия февруари сякаш затвърждава впечатлението, че нищо в България не отговаря на някаква политическа логика, че жълтото е цветът на всяка новина, че личните дрязги и компромати са прекият израз на хаоса в обществения живот. А всъщност политическа логика има, тя е откровено предизборна и се вписва ясно в интересите на отделните политически актьори.
Малко предистория. Изтеклата 2013 г. не протече особено благоприятно за българските партии. Февруарските протести изненадаха опозицията (тогава БСП). Техният радикализъм надхвърли партийните критики срещу управлението на ГЕРБ. Предсрочните избори не показаха голямо въодушевление на избирателя към ничия партийна кауза. Да, имаше вот против ГЕРБ, но не и ясна идея в полза на кого.
Летните протести поставиха всички партии в отбранителна позиция. Те дълго притискаха до ъгъла новите управляващи, но напразно подхранваха надеждите на бившите. Ноемврийският изблик очерта по-ярко тази ситуация. Едва паралелните многохилядни митинги на БСП и ДПС в София и на ГЕРБ в Пловдив демонстрираха намерението на партиите да си възстановят контрола върху политическия дневен ред. С идването на новата година тенденцията се очерта. Независимо от тактическите различия в разбирането им за евровота партиите приеха, че е налице голям залог за всяка от тях поотделно и за всички заедно, и започнаха подготовка за изборната надпревара.
Преди всичко участниците трябваше да направят своята заявка, да се обозначат. От друга страна, в условията на затихващ протест им се наложи да отиграят надигащите се вътрешни неразбирателства. Наистина по-слабият външен натиск произведе по-силен вътрешен. Ето защо януари ни направи свидетели на поредица политически новини, целящи да изведат състезателите на терена, пред публиката.
„Атака“ стартира сезона със скандал, за да напомни за себе си и да разкрие намерението си да следва антиевропейска реторика. Размразено беше АБВ на бившия президент Първанов и бе обяснено в какви социалдемократически и патриотични среди то ще търси партньорства. Учреди се „България без цензура“ на Николай Бареков и бе трасирана линията на сближаване с ВМРО и земеделци като път за разширяване. Реформаторският блок след хамлетовски колебания прецени, че ще го бъде в коалиционен формат. „Синьо единство“ достатъчно решително излезе напред, за да подскаже готовността си да бъде „синьото АБВ“. НФСБ настоя на мисията си да бъде алтернатива на „Атака“ в националистическата ниша, което означава постепенно да приема под крилото си всички сходни формации като НИЕ или ГОРД. На големите партии постепенно се налагаше да определят отношението си към малките.
Февруари закономерно доведе до следващия етап на търсене на консолидация вътре в отделните лагери и много по-остро напрежение между лагерите. Конгресите на БСП и ГЕРБ изпълниха точно такава функция. Посланието от червения форум, че АБВ е „затворена страница“, кореспондираше с факта, че никой от критиците на лидера Станишев и ръководството не пое по пътя на Първанов и Петков и не прие разединението като метод на вътрешнопартийна борба.
На конференцията на ГЕРБ посланието за единство бе буквално онагледено в единодушния вот за ръководство на партията. Напускането на пореден депутат малко развали впечатлението, но поне останахме наясно, че Борисов и Цветанов ще вървят рамо до рамо в изборната битка и въпросът за властта вътре в ГЕРБ на този етап е решен. Така партиите достигнаха до момента, в който трябва отчетливо да се обозначат пред гласоподавателя и да покажат
своето различие една от друга, така че той да може да избира. Виждали сме го и преди други избори, виждаме го и сега, макар и през стелещата се димна завеса на скандали и етнически припламвания.
БСП направи стъпки към утвърждаване на един по-ляв образ. Като че ли отминава периодът, в който основна декларирана цел на партията бе да се спаси държавността след ерозионните действия на ГЕРБ. Сега отделните изказвания за реиндустриализация, за антимонополност и т.н. лекаполека се подреждат като елементи в пъзела на една цялостна позиция. Тезата за провал на българския капитализъм, изказана от Станишев на конгреса, е многозначителна и неоснователно бе пренебрегната от повечето коментатори.
За разлика от червените ГЕРБ решиха да доказват своята идентичност чрез идеята, че те са най-силната партия в България, че са имали успешно управление и могат веднага да го продължат, че силата и компетентността им се доказва постоянно дори и днес, но не в централните, а в местните институции. ГЕРБ все така остава партия на властта, каквато се е изградила и укрепнала организационно. Само че вече е партия на местната власт, на предполагаемо успешните си кметове, на мощното си присъствие навсякъде там, където никаква друга опозиция не е покълнала - една своеобразна Партия
на регионите на българска почва.
Реформаторският блок на софийската си среща беше принуден да се разграничи от ГЕРБ и да отхвърли претенцията той да ръководи дясното. „България без цензура“ официално оспори необходимостта този парламент да продължава след евровота и заяви центристки позиции. Българските политически формации се заеха да опровергават ширещите се съмнения, че ще бъдат „патерици“ на този или онзи от големите играчи.
Най-коректният начин за демонстриране на различията в една парламентарна демокрация, разбира се, е парламентарната трибуна. И именно от нея, по повод на дебатите по второто четене на Изборния кодекс, чухме силни, а на моменти дори груби заявки за собствена политическа физиономия и за разграничаване от партньори и опоненти. Чухме ги от БСП, ДПС и „Атака“, защото ГЕРБ предпочетоха да упорстват в непарламентарното си поведение.
След като ГЕРБ категорично подкрепиха инициативата на Плевнелиев за задължително, електронно и мажоритарно гласуване и впрегнаха структурите си за събиране на подписи, логично беше да използват тъкмо дискусията за изборното законодателство, за да защитят президентските предложения. Вместо това те се задоволиха да реагират с критики, а в редки случаи и съгласия, текст по текст, без цялостна позиция; те поддържаха засилено присъствие в различни зали, по пресконференции, във Фейсбук и медиите, но не и в Народното събрание.
БСП чрез кодекса „Манолова“ се постара да покаже, че диктува парламентарния дневен ред и отстоява собствената си гледна точка, без непременно да търси компромиси с други политически сили. ДПС отново, макар и по нов повод, разигра картата с майчиния език и допусна провокационно изказване за нуждите на електората, помъчи се да се отъждестви с Европа в серия критики срещу ГЕРБ и БСП. „Атака“ прибегна до ултиматум в 10 точки, за да подчертае, че единствена не е забравила предизборната си програма и ще се опитва да капитализира разочарованието от някои неизпълнени ангажименти на БСП и ДПС в надеждите за периодично изплуващ социален и национален радикализъм. А с графика на приемането на основния изборен закон всички дружно придвижиха нещата така, че да обърнат позитива на Плевнелиев в негатив и да го представят като адвокат на ГЕРБ и Искра Фидосова при едно негово евентуално вето.
По този начин, разбира се, Изборният кодекс влезе в контекста на изборната борба. Вече знаем основните претенденти и ако още не са известни конкретните им послания и лозунги можем да се досещаме какъв стил на предизборна надпревара ще се стараят да наложат.
Политическият март безусловно ще ни въведе в пореден нов етап. Персонализацията на изборната битка с огласяването на листите ще отключи нови ожесточени дискусии. Всичко, уви, пак ще бъде затлачвано от скандали, както досега. Но през февруари вече имаше и доста политическа логика, за да можем да останем само в скандалите.
(в. Преса, печатно издание, брой 57 (763 от 27 февруари 2014)