15184 | 1 март 2014 | 08:08
- Ваше Високопреосвещенство, вие сте един от най-младите митрополити на нашата църква. Какви са амбициите ви за нейното бъдеще?
- За мен думата амбиция не е най-приемливата. По-скоро имам желание, според думите на апостол Павел: „ако е възможно, бъдете в мир с всички човеци“. Смятам за много важно, както казваше патриарх Максим, да бъдем в „братска слога“ всички митрополити. Призвани сме да вършим делото Божие, да бъдем в братско взаимодействие, за да намираме най-добрите решения на много трудни и деликатни проблеми.
- Кои са те?
- Отстояване на моралните ценности на нацията, подкрепа за наркозависимите, борбата с кражбите, злобата, агресията. Виждам, че сред хората много липсва доверие и взаимопомощ. Оскъдняха думи като „незлобие“, „целомъдрие“, „любов към ближния и към Бога“, т.е. както вярваме, така и живеем. Пред Българската църква стоят въпросите на биоетиката, евтаназията, сурогатното майчинство, абортите, свободните и еднополовите бракове.
- Защо все повече млади хора живеят без брак?
- Мнозина казват: Нямаме финансова възможност, как ще изгледаме едно дете. Моята баба е родила баща ми на нивата, нашите родители и предци не са имали по-лесен живот. Сега има една задоволеност, колкото и относителна да е тя, но има разнообразие в тази задоволеност. Не мога да приема, че двама млади хора не могат да скрепят любовта си чрез тайнството брак и поне едно чедо да не отгледат. Много хора смятат, че свободният брак е по-лесен начин да се живее без отговорност. Но този избор след време ще донесе усложнения, когато „семейството“ се разпадне. Наблюденията ми показват, че хора, които живеят в брак с благословията на Църквата, по-лесно превъзмогват изпитанията и проблемите, колко и тежки да са те. Ами еднополовите бракове - кой ще си позволи да поеме ролята на майката? Или ще му се налага да се извинява, че не е майка? Ние не можем да се наричаме християни, а да живеем по епикурейски.
- В навечерието на Великия пост сме. Каква е неговата същност?
- Въздържанието от определени храни не е най-същностното. Великопостният период е онзи прекрасен момент, в който насочваме погледа си към нас самите и се стараем да се въздържаме от всяко зло. Прошката към ближния е и примирение с Бога. Апостол Павел призовава: бъдете в мир и святост, защото чрез нея ще можете да видите Бога. Днес изживяваме много голяма болезненост и скръб, които си причиняваме доброволно, трудно преживявяме успеха на ближния.
- Много си завиждаме...
- Със своето дихание завистта присъства в обществото ни. Взети поотделно, ние сме много кадърни хора. И за тази кадърност свидетелстват всички други общества, сред които живеят българи. Но неуспехът в кадърността ни у нас идва от това, че много трудно работим в екип. Ако някой е по-успяващ в един екип, то неминуемо се намират поне двама, които да му попречат. Човек сам си причинява болка и страдание, когато не може да понесе успеха на другия. Трудно се надхвърлят Аз-а и егоцентризма. Човек много обича да се противопоставя на Богочовека Иисус Христос, да превръща собстветното си Аз в човекобожие. Трябва да се борим със себе си в името на нашето богоуподобяване, а не на демонизирането ни. Да не бъдем хора, които не можем да понасяме другите, защото тогава не обичаме и Бога. А чуждият успех да бъде приеман с радост, както ни призовава Христос: по това ще ви познаят, че сте мои ученици, ако имате любов помежду си.
- Виждаме и политическият дебат с какво ожесточение се води. Същевременно политици и депутати цитират щедро Евангелието, но християнският им живот е парадоксален.
- Хубаво е да живеят по това, което цитират. Когато човек не вниква в думите, които цитира, и поведението му не хармонира с тях, се получава едно изобличение и присъда за него. Смирението и компромисът в политиката също са нужни. Ако и политиците имат църковно съзнание, конфликтите в много отношения ще бъдат избегнати. Човечността липсва много пъти. Забравяме нашето призвание. Ако ние не сме човечни, загубваме Божия образ, но изгубваме и своята мандатност в политически план. Когато ни изтече мандатът, няма да получим отново доверие.
- Не губи ли и Българската църква своята мандатност заради скандалите с „баба Гуси“ и „дедо Боре“? Те сякаш оформиха най-масовия й образ.
- Църквата не изгради този образ. Хванаха се за недостойните дела на определени клирици и доста се акцентува върху тях. Това е недостойно и нередно, това не е образът на Църквата. Това значи нейният образ да го прехвърлим към нейния глава, Иисус Христос. Недостойнството на някои членове на Църквата няма как да се отразява на нейното достойнство. Всички сме грешни хора, кой може да каже, че е достоен или безгрешен?! Но трябва случаите на съблазън да бъдат изкоренявани. Ако ги пренебрегнем, за никаква църковна дисиплина не можем да говорим, защото създаваме хаос в Църквата. Че ще има едно или друго, което ще носи някакъв негативизъм, винаги го има сред човеците. Но може да се надмогне с прошката и спазването на каноните. За да бъде Църквата не общество на безредие, а на мир, съгласие и дълготърпение.
- Евангелието ни учи, че не бива да се привързваме към нищо, което е от този свят. Но Църквата не може без имотите си.
- Казано е: Първом търсете царството Божие и всичко останало ще ви се придаде. Но Църквата живее в този свят и собствеността й позволява да осъществява спокойно своето служение. Църквата трябва да има начин, по който да се издържа.
- Дори чрез хотели, които се строят върху църковни имоти?
- Този въпрос засяга и мен като нов Варненски митрополит. В епархията, в курорта Св. св. Константин и Елена, се строи хотел върху манастирски имот, позволението е дадено от моя предшественик дядо Кирил. Трябва да се видят мотивите и как правно е уредено. Хотелът си е хотел и как ще бъде използван, зависи от много неща - било е мислено да бъде в полза на църквата, да бъде в подкрепа на епархията. Но...
- Защо хотел, а не приют?
- Църквата не е социално министерство, но ги е развивала тези дейности и ние трябва да ги имаме. Много хора очакват от Църквата. Ние нямаме опита на други църкви да бъдем полезни на бедни и нуждаещи се в социално и медицинско отношение. Много духовници желаят да се основат и приюти. Не е невъзможно, но е въпрос на голяма организация и човешки ресурс. Аз самият имам желание, но все още не разполагам с достатъчно хора - когато има и малко монаси, те трудно ще бъдат в помощ. Затова за мен сега са по-важни детските лагери, да привлечем децата с техните родители в една църковна общност на наш терен. Да можем да пообщуваме с тях и да им оставим едно незабравимо лято. И така полека да стигнем и до по-голямото. Така виждам използването и на новостроящия се хотел. Но когато хората искат да построят нещо, те влагат пари с надеждата, че и за тях ще има възвръщаемост, т.е. това вече са основно бизнес-отношения.
- Не звучи много духовно бизнес отношения в Църквата.
- Притеснява ме, че всеки може да попита: Каква полза ще принесе този хотел за Църквата не само в материален, но и в чисто духовен план? Какъв знак ще подадем към нашите християни? Искам с Божия помощ проблемът да бъде разрешени така, че да се носят средства от Църквата за Църквата и да бъдат духовно полезни за хората. Не бива да се предизвиква съблазън и да се вкарва Църквата в нерегламентирани сделки.
- Всеки епархийски съвет под председателството на митрополита сключва договорите за строеж и наем. Хотелът в Св. св. Константин и Елена се строи от предприемачи, които са членове на Варненския епархийски съвет и са били близки на дядо Крил. Това не е ли конфикт на интереси?
- Това е факт. Задават ми въпроса: Кой бизнесмен влага в Църквата нещо, което не смята, че ще му бъде върнато? Но има и хора, говоря за Софийската епархия, които построиха не един храм, а няма да им чуете имената. Те не искат да получат обратно някакъв приход или почетност някаква. Те заслужават званието „ктитор“. Има различни хора и всичко опира до вярата. Блажени Августин казва: „Много хора са близки на Църквата, но чужди на Бога, и много хора са свои на Бога и чужди на Църквата.“ Тепърва като нов митрополит ще видя кое как ще бъде във Варненската епархия. Има много имотни въпроси и много предизвикателства.
- Няма да ви е леко.
- Няма да бъде лесно. Баба ми, която беше добра християнка, често ме успокояваше: „Моето момче, ако нещо е леко, то няма да бъде за нас!“ След като Господ ми е дал този кръст, трябва да мога да го нося. Пределно ми е ясно, че мога да съм жив още една година, или десет...
- Зловещо звучи в контекста на внезапната кончина на предшественика ви.
- Не се безпокоя от това. Много обичам думите на св. Григорий Нисийски: единственото сигурно е, че ще умрем, най-несигурното е кога. Трябва така да постъпваме, че съвестта да не ни изобличава. Оценявам някои свои грешки и си давам сметка, че трябва да съм по-безстрашен и да казвам нещата каквито са. Подхождал съм досега по-дипломатично, съобразявал съм се да не засегна някого. Че ще има неспокойни нощи, ще има, но когато стана от сън, да благодаря на Бога, че съм направил това, което ми е повелявал църковният дълг. Пред Бога да бъдем дръзновени. Няма как да бъдем обичани от всички човеци.
(в. Преса, печатно издание, брой 59 (766 от 1 март 2014)
Мобилна верси
RSS
