20966 | 1 март 2014 | 08:12

Президентът Плевнелиев избърза с оценката си за „демократичната революция“ в Украйна. За пореден път в задачата се пита дали е на нивото н

Лидерът на Десния сектор Дмитро Ярош (с микрофона), заобиколен от свои привърженици, говори на митинг на площад „Независимост“ на 21 февруари

Ден след участието си в закриването на олимпийските игри в Сочи, където беше щракнат в момент на ръкостискане с руския президент Владимир Путин, българският държавен глава опита да „балансира“ с категорична оценка на събитията в Украйна. „Свидетели сме на демократична революция“, написа той в официалния профил на президентството в Туитър, уточнявайки, че „с месеци украинците се бориха срещу един режим, който не се посвени да предизвика кръвопролития и да атакува собствения си народ“ (разбирай проруския режим на подалия оставка Виктор Янукович - б.р.).

За да си позволи един президент подобна оценка, би следвало да се предположи, че съветниците му са анализирали ситуацията задълбочено, с ясното съзнание за отговорността, която носят. В случая с туита на Плевнелиев обаче не личи около него да се е събрал мозъчен тръст, дори обратното - мнението изглежда спонтанно, а доколкото възторгът от победилата демокрация не е подкрепен с нито един аргумент, звучи по-скоро като импровизация.

По ирония, още на следващия ден (25 февруари) се разбра, че една от първите стъпки на новите управляващи в Украйна е била да отменят Закона за основите на държавната езикова политика. Той беше приет миналата година и даваше статут на регионален език не само на руския, но и на българския в районите с малцинствено население от над 10 процента. Това действие ни засяга пряко, тъй като в Украйна живеят компактни маси българи (около 234 000, а по данни на самите украински власти - 1 млн. души), и беше логично външното министерство да реагира остро, както и постъпи. В такъв момент беше особено важно да научим какво мисли и президентът, но кой знае защо този път Плевнелиев не написа и думичка в Туитър.

Впрочем крайно недемократичната и дискриминационна отмяна на закона от Върховната Рада се случи в резултат на натиск, упражнен от радикалната групировка „Десен сектор“ и националистическата партия „Свобода“. В края на януари Ройтерс ги представи така: „За украинските власти те са терористи и фанатици, за опозиционните лидери са полезно оръжие, но и много опасна отговорност. Каквото и да мисли всяка от страните обаче, именно тактиката на насилие определя дневния ред по улиците на Киев.“

Пак в края на януари в. „Гардиън“ беше още по-критичен: „През последните няколко месеца уличните протести в Украйна бяха въртени по западните медии по добре изрепетиран сценарий - продемократични активисти се борят с авторитарно правителство. Няма да чуете по повечето от новините, че крайнодесни националисти и фашисти стоят в основата на протестите и нападенията срещу правителствени сгради. Една от трите основни партии, оглавяващи кампанията, е антисемитската „Свобода“, чийто лидер Олег Тягнибок твърди, че „московско-еврейска“ мафия контролира Украйна.“

За надигащата се крайнодясна вълна предупредиха всички световни агенции още през октомври 2012 г., когато „Свобода“ постигна неочакван пробив на парламентарните избори и взе 10% от гласовете. По време на предизборната кампания украински интелектуалци излязоха с открито писмо до партиите от демократичната опозиция, в които ги призоваха да не си сътрудничат с националистите. Известният публицист Тарас Возник написа: „Съвместните изяви водят само до легитимиране на десните екстремисти.“

Самата програма на „Свобода“ даде достатъчно поводи да се говори за десен екстремизъм: партията искаше да се намали притокът на чужденци, както и да се въведат предимства за етническите украинци при заемането на държавни постове. „Расистките изстъпления са част от политическото ежедневие на „Свобода“, писа „Дойче веле“, припомняйки, че на конкурса на „Евровизия“ преди две години лидерите на партията не скриха възмущението си от представянето на Украйна с певица от африкански произход.

Междувременно Франс прес припомни, че предишното име на „Свобода“ е Социалнационална партия, а през 2004 г. лидерът й Олег Тягнибок беше изключен от партийното обединение „Наша Украйна“ заради антисемитски и ксенофобски речи. Точно тогава Тягнибок реши да прекръсти партията на „Свобода“ - понятие, което дойде на мода сред десните радикали в Европа покрай успехите на Австрийската партия на свободата. Под новото си име партията поне спря да парадира с някои националсоциалистически символи, сходни с тези на СС през Втората световна война. Седем години по-късно обаче пак нейни активисти направиха опит да провалят поклонението на евреи от цял свят пред гроба на равина Нахман в град Уман, Черкаска област. По тази причина лидерът й беше поставен на пето място в списъка на десетте най-отявлени антисемити, който се изготвя от американския Център за защита на правата на човека „Симон Визентал“.

Това обстоятелство, разбира се, не прави режима на Янукович по-малко авторитарен, нито означава, че излезлите да протестират украинци до един са десни екстремисти. И все пак бойните отряди на т.нар. „Десен сектор“ не са измислица, скалъпена за целите на проруската пропаганда. С „любезното съдействие“ на младежите, повечето футболни фенове с националистически възгледи, протестите се превърнаха в бойно поле, а от стотиците снимки и видеа съвсем ясно се видя как агитки зад защитни шлемове, въоръжени с палки, железни прътове, коктейли „Молотов“ и дори самоделни боздугани, нарочно провокират безредици.

На този фон да се твърди, че става дума за „демократична революция“, е най-малкото прибързано. В това „ураджийско време“, както го нарече журналистът Иво Христов, проникновените наблюдатели избягват да дават категорични оценки. Ситуацията е прекомерно мътна, не е възможно да се постави ясна разграничителна линия между „добрите“ и „лошите“. Клишетата могат и да вървят в анализите на „завеждащите възторга“ (по Валери Петров), но не и в туитовете на един държавен глава.

За разлика от халтураджиите, които за пореден път нацапотиха Паметника на Съветската армия - за последно с цветовете на украинското знаме, Росен Плевнелиев представлява институция, която от своя страна представлява цялата нация. А ето и за протокола: не съм сред феновете на паметника, но още по-неприятни са ми липсата на въображение, робуването на схеми по оста черно - бяло и фалшифицирането на реалността, за да бъде представена по удобен за „демократите“ начин.
Дали президентът си няма съветници, или по-скоро ние си нямаме президент?

Това е въпросът.


(в. Преса, печатно издание, брой 59 (766 от 1 март 2014)