28055 | 1 март 2014 | 08:28

Интервю на Мариела Балева за един разузнавач от кариерата за българското външно разузнаване и за вината на ДС за всички беди в държавата

Г-н Симеонов, отдали сте на разузнаването голяма част от живота си. В наше време обаче разузнавач у нас звучи по-скоро като мръсна дума, отколкото нещо, с което да се гордееш. След 10 ноември 1989-а разузнаването ни беше разбито и сега всичко изглежда като разграден двор. Какво мислите за сектора „Национална сигурност“ днес?
- Секторът „Национална сигурност“ е изцяло заложник на политически ежби и боричкания, които не позволяват както законодателното му уреждане, така и определяне на неговите стратегически приоритети. За пагубните последствия от дейността на Комисията за досиетата не искам да говоря, но без разузнаване няма държава, а без агентура няма разузнаване!
Крайно време е политическите партии да спрат крамолите си, да се абстрахират от личното си его и на базата на консенсуса и разбирателството да приемат една национална доктрина, в която да залегнат стратегическите приоритети за развитието на българската нация през следващите 20-30 години. Защото докато политическите партии изясняват своя „принос“ в извършвания вече 25 години преход, моите опасения са, че можем да загубим България!

- Според мнозина прословутата Държавна сигурност е главният виновник за всички беди на държавата ни. Доста тежка присъда трябва да носите на плещите си.
- Ние в Асоциацията на разузнавачите от запаса (АРЗ) вече почти преглътнахме внушението, че Държавна сигурност е жертвеният агнец на прехода. Нашата теза по този въпрос е категорична - не признаваме колективна вина, а индивидуалната трябва да се докаже и виновният, дори и наш колега, трябва да отговаря в съда. Но същевременно винаги ще се стремим да оборим твърденията, че ние сме виновниците за провала на прехода.

- Ще ви върна назад в годините, когато сте били резидент на българското разузнаване в Анкара, и то по време на възродителния процес и т.нар. голяма екскурзия (юни - август 1989 г.). Какво се случваше с вас, които бяхте в посолството ни в Анкара?
- След отварянето на границата отначало турската страна прие около 350 000 души и взе да се задушава, което доведе до затварянето на границата. Между двете държави имаше напрежение. В същото време турските власти блокираха нашето посолство за 7 дни и ние нямахме право да напускаме сградата. Освен това се случи нещо много неприятно. Военният ни аташе Иван Стойков беше бит, ритан от външното наблюдение - кадри на турските специални служби. Това се случи по стълбите точно пред вратата на жилището му в Анкара. Нямаше никаква причина, това беше чиста провокация от страна на Турция и демонстрация на сила. Веднага уведомихме нашите в България и външното ни министерство реагира с остра грама. След няколко дни една ранна сутрин (беше юни или юли 1989-а) Стойков и съпругата му катастрофираха с колата на път за посолството ни. Автомобилът беше блъснат нарочно и съпругата му получи нервна криза. Това наложи веднага да евакуираме жените и децата, а ние, мъжете, се събрахме в посолството. След като започна блокадата, едва на третия ден разрешиха наша кола веднъж на ден да излиза за храна, като тя беше ескортирана отпред и отляво с турски автомобили.

- Вие сте дипломати, това не беше ли нарушение на международното право?
- Разбира се, че бе грубо нарушение на Виенската конвенция. Първо ни посети един от съветниците на съветския резидент. По телефона той ме попита от какво имаме нужда. Отговорът ми бе - от нищо. Въпреки това той донесе кашон водка и каза: „От нищо да нямате нужда, но от водка имате.“ След него дойде и вторият човек в гръцкото посолство, който ни донесе хляб и изрази солидарност с нас.

- Как живеехте тогава в посолството, какви хора бяхте събрани там, трябва да сте били немалка общност?
- Всяко наше посолство е еманация на българското общество. В него има всякакви хора - има и добри и не толкова добри, има и връзкари, и неподготвени, има и много добре подготвени. То е една малка България. В нормална обстановка има и клюки, и завист, излизат интригите и т.н. Когато обаче се случи блокадата, не бях виждал толкова обединени и душевно красиви българи. Всички дрязги бяха забравени и се потвърди максимата, че българинът, докато не му дойде ножът до кокала, няма да се обедини. Но има друго - още тогава започна разколебаване в българското държавно ръководство. 

Людмила Живкова подписва спогодба за културно сътрудничество в чужбина. До нея е шефът на държавния протокол Борис Джибров, а отзад от ляво на дясно са Андрей Луканов, Петър Младенов и Тодор Живков

Симеонов с приятелите си полк. Димитър Вандов и първия нелегал в България Хачо Бояджиев

- Защо мислите така?
- Още от лятото на 1989-а започна да се усеща полъхът на промяната. Имаше чувство на вина към случилото се по време на възродителния процес и стремеж още тогава да се определят МВР и Държавна сигурност като основни двигатели и виновници за този процес. Върхът беше, когато на пленума на ЦК на БКП, който беше на 29 декември 1989-а, Александър Лилов, бог да го прости (член на Политбюро на ЦК на БКП от 1974 до 1983 г., председател на БСП 1990-1991), лансира тезата за двуезичната българска нация. Съгласен съм. Той може да е голям теоретик и идеолог, но това направо съсипа колегите.

- Не се ли опитахте да направите нещо?
- На партийно събрание, което проведохме в Анкара, ние написахме писмо (сигурно седи някъде из архивите на ЦК), с което се обявихме категорично против неговата теза. Всички изстрадахме възродителния процес, беше като катарзис за нас, но в посока национален дух и национална отговорност, която не сме я загубили и до днес.

- Преди да отидете в Турция, сте били шест години в Лондон, мястото, което се свързва с един мрачен случай за българското разузнаване - убийството на писателя Георги Марков и легендата за българския чадър.
- Ще ви поправя - и до ден днешен английската страна официално не е заявявала за убийството, говори се за смъртта на Георги Марков. А и обичайна практика е страната, в която е извършено престъплението, тя да представи доказателствата за него. Като културно аташе към посолството ми беше доста трудно заради този случай, който тежа над мен през целия ми престой в Лондон. За това време аз нито един път не посмях да ползвам чадър при среща с англичани, а знаете, че там времето често е дъждовно.

- Това нареждане ли беше?
- Не, така бях решил за себе си. Спомням си, че веднъж отивах на официална среща в Би Би Си
с шефа на отдел „Социалистически страни“, който беше един много надъхан унгарски емигрант. Тогава валеше силно и влязох при него мокър до кости. Той се учуди и ме погледна изпитателно. Реагирах с усмивка: „И вие на мое място едва ли щяхте да използвате чадър в Би Би Си, и то в секцията, в която е работил Георги Марков.“ Престоят ми в Лондон беше много наситен и интересен, защото съвпадна с честванията на 1300-годишнината на България (1981 г.).

- Какво се случи покрай това грандиозно честване?
- Това действително е голяма тема - чрез учредяването на почетен комитет от видни представители на британските културни среди и общественици се създадоха благоприятни възможности за изграждането на широк кръг от трайни приятели на България. една от задачите, които изпълнихме с чест, бе осигуряването на Лондонското четвероевангелие, което да пристигне в България за известно време. Четвероевангелието на цар Иван Александър се намира в Британския музей и е един от най-ценните български ръкописи в света (илюстрован ръкопис на среднобългарски език, преписан през 1335-1356 г. от монаха Симеон за цар Иван Александър, украсен е с 366 многоцветни миниатюри).

- Как стана договорката?
- Срещнах се два пъти с директора на Британския музей мистър Браун. По време на двете ни срещи той се опитваше да ме убеждава как Британският музей има най-добрите условия за съхранение на такива паметници. След малката отсрочка, която той поиска, на другия ден отговорът му бе, че няма проб­лем и те са готови да дойдат в София, но затова ще трябва да си платим застраховката на тази безценна книга в „Лойдс“. А тя не беше никак малка, някъде около 200 000 лири. За нас това беше огромна сума и аз му обясних, че ние не търсим финансова изгода, а вариант българският народ да види част от своето културно-историческо наследство. Накрая техният съвет взе решение, че ще направят застраховката.

- Какво друго свършихте в комитета за юбилея?
- Длъжността ми на културно аташе ми позволяваше да се срещам с хора, пред които светът богоговееше. Така бе с великия скулптор Хенри Мур. Целта беше да го убедя да дари своя творба на България за юбилея. Създадохме близки отношения с този голям творец, бил съм 4-5 пъти в неговото имение извън Лондон.

Подарената статуя на България от Хенри Мур	Хенри Мур

- Що за човек бе Хенри Мур?
- Хенри Мур е изключително благ човек, ако те приеме, и изключително серт и дръпнат, ако нещо не те хареса. В спомените ми той ще остане с впечатлението от една от срещите, когато седяхме на ливадата в имението му и той ми сподели, че това е неговото любимо място на Земята. Мястото, където може сам, необезпокояван от никого, да стои и съзерцава живото стадо овце на ливадата и неговата скулптурна група от овце, намираща се в непосредствена близост.

- Каква стратегия на убеждаване приложихте?
- Правилната ми постановка беше, че не се опитах да се представя за специалист и фен на неговото изкуство. Полека-лека се изградих пред него като негов почитател. Запознах го с целите на 1300-годишнината, с идеите на Людмила Живкова (член на Политбюро на ЦК на БКП от 1979 до 1981 г. и шеф на Комитета за култура от 1975 до 1981 г.) за световното детско и младежко движение и доста неща в организационен план. През цялото време той ме слушаше много внимателно. Хенри Мур прояви интерес към България и ни подари скулптура, която бе експонирана в Музея за чуждестранно изкуство в София.

- Други българи проявиха ли интерес към един от най-големите скулптори на XX век?
- В имението му заведох двама много талантливи българи - журналиста Тома Томов, който е голям чаровник, и оператора Павел Васев (сега той е директор на Народния театър). Те останаха три дни и направиха филм за него. Като отидох вечерта да ги взема от имението, Хенри Мур ме попита защо съм закъснял. „Добре че идвате, защото ще трябва да отида на зъболекар.“ Англичаните много обичат да се шегуват - оказа се, че Томата направо го е разболял от приказки.

- В Лондон живееше един от най-големите български интелектуалци - Петър Увалиев. Не сте ли правили опити да разговаряте с него?
- Макар по служебна линия да бях получил указание да се въздържам от срещи с Увалиев (дипломат, филмов продуцент, сценарист и режисьор, писател, радиожурналист и критик), се видях няколко пъти с него по повод 1300-годишнината. По линия на Британския съвет имахме спогодба и идваха много именити творци. Увалиев е голям патриот. Той виждаше недъзите на онова общество тогава, но виждаше и големите му плюсове. Контактуваше с държавата, с Людмила Живкова. Когато общуваш с него, той просто те захлупва с интелекта си, с огром­ната си култура и информация, а съжденията му бяха изказани на един изключително богат български език. Тогава съм бил 34-35-годишен. Спомням си, когато дойде поетът Любомир Левчев - да слушам как Левчев и Увалиев си говорят, беше истинска наслада за ухото.

- Г-н Симеонов, вече четвърт век сте извън службите. Какво мислите за разделението на нашето общество днес?
- Ще ви отговоря, перифразирайки една от мислите на ген. Леонид Шебаршин, бивш шеф на руското външно разузнаване. Обществото ни е разделено на две в отношението си към демокрацията. Едната половина ненавижда демокрацията, а другата половина Ӝ се надсмива. Бих продължил и допълнил така - половината, която мрази и ненавижда демокрацията, расте с всеки изминал ден, тя вече е стигнала 90-те процента. Ненавиждат я гладните и онеправданите. Ситите и привилегированите Ӝ се надсмиват, защото тя им позволява да станат все по-богати.
Глобализацията по всяка вероятност ще се случи, но едва ли в рамките на съществуващата сега организация на човешкото общество.

- Вашата асоциация на разузнавачите догодина ще отбележи своя 20-годишен юбилей. Какво планирате?
- Планираме поредица от патриотични мероприятия и специално искам да отбележа намеренията ни чрез издаване на алманах, наименуване на улица и паметна плоча на работното място да отдадем почит и признание на Сергей Антонов - българина с най-голям принос в разбиване на клеветата за българското участие в атентата срещу папа Йоан Павел II.  

(в. Преса, печатно издание, брой 59 (766 от 1 март 2014)