33427 | 3 май 2012 | 16:50

Кой е герой? от Кеворк КЕВОРКЯН

Преживях голямо притеснение тия дни. Младенов и хората му от Външно министерство настинали, понеже зъзнали 30 минути на минус 15 градуса, докато чакали Хилари - по сака, понеже се пошегували с тях, че и тя щяла да слезе от самолета по сако.

Разбира се, Бойко щеше да я чака със скиорската си шапка, за която го упрекна една специалистка по протокол - и това прави разликата между него и хората му. Но това между другото. Въпросът е друг - как ще съхрани Историята този несъмнено героичен епизод.
Човек неизбежно се сеща за посрещането на първия български княз Александър Батенберг преди 133 години - нашите го чакат на пристанището във Варна, издокарани с фракове и цилиндри, а онзи слиза, облечен с националната ни носия, с калпак и потури… Все сме на същата изходна позиция - полунаведени, с леко смъкнати потури.

Всъщност Хилари ни направи голяма услуга - ако се беше забавила още 30 минути, Бойко трябваше да търси нов външен министър на мястото на Младенов, който щеше да бъде първият дипломат в света, загинал от измръзване при изпълнение на служебните си задължения. Но не при дипломатическа совалка при пингвините в Антарктида - а на софийското летище. На Младенов му върви все на героични приключения - в Афганистан талибаните не успяха да го уцелят, докато беше военен министър. И един български генерал не успя да го екзекутира, докато си бъбреха на софийското летище, а на онзи храбрец пистолетът му изпадна от джоба. Сетне, може би за да го спаси от собствените му генерали, Бойко прати Младенов във Външно - а сега може да го върне обратно във Военно, за да го спаси вече от протоколните му крайности. А пък за външен министър е готов Аню Ангелов - той има подходящ за дипломацията език. Много беше забавен, когато обясняваше, че язовирът, който удави село Бисер, не е техен, понеже в армията не били рибари.

Тия дни излъчиха филма „Фрост/Никсън/ (по Кино Нова), който нашите политици трябва да гледат 100 пъти, за да проумеят как

един голям политик говори направо на Историята

Освен това, ако имат време, могат и да схванат, колко алчни са те за дребни милувки.

Петър Стоянов, например, сякаш изпитва някакво детинско удоволствие да се прегръща, с когото му падне - наскоро го правеше с Настася Кински. Лакомници за някаква троха от славата, така изглеждат понякога нашите политици. Пак Стоянов сякаш претендира да има нотариален акт върху спомени за Клинтънови - Бил и Хилари. И обикновено много загадъчно казва: „Абе, знам и други работи, и други работи за Бил, ама не му е времето.“ И кога ще настъпи това време? Може би, когато останалите свидетели вече са в небесните пасбища, като покойният Николай Добрев примерно.

Не мога да си представя обаче Желю Желев да разказва как са се усамотили с кралицата в някой килер в Бъкингам и тя му казала: „Гледай сега, Жельоу, ще ти доверя нещо.“ Или пък как М. Тачър го дръпнала настрани в резиденцията на българския посланик на „Хайд парк гейт”, за да се посъветва за нещо си. Англичаните са смели хора, обаче и те се смущават от българската предприемчивост. Виждал съм една невероятна снимка, правена е в същата резиденция - готвачът на тогавашния ни посланик Станчов е гушнал Тачър, а тя изглежда толкова смаяна и уплашена, сякаш току-що е загубила Фолклендската война. Нашите политици са като този готвач - в техните спомени всичко е преувеличено, все са гушнали някого, а много често и самата История.

Преди дни проследих усилията на „Преса” да успокои истините за събитията от 4 февруари 1997 година. И си казах, че е време сериозните вестници да прибягват до очните ставки. Полемиката - този велик жанр - особено когато е задочна, вече е безпомощна пред нашите вироглави и въртеливи политици, неспособна е да се справи с тяхната бъбривост, с нежеланието им да изслушват опонента си и истински да полемизират, а не само да се надвикват. Очната ставка е по-подходяща - и да се лъжат, поне ще доставят по-голямо удоволствие на публиката.

„Преса” трябва да събере Първанов и Стоянов -

и най-после истината за 4 февруари 1997 година да си отдъхне

Сега я теглят в две различни посоки и от това страда Историята. Това е много удобно за нашите първенци - всеки от тях пише своята си част и затова вече никой никому не вярва.

Би било забавно да си представим как ще бъдат представени след още 10 години събитията от онази сакрална дата. П. Стоянов, при присъщата му любезност и словохотливост, вероятно вече изобщо няма да си спомня за Първанов и Добрев. Той ще се изживява като бащата на българската демокрация, на българската революция, дори на българските две революции и изобщо на Българското Нищо.
Първанов пък, особено ако успее да вземе връх над Станишев, което ще бъде спасително за БСП, вероятно ще бъде по-великодушен и ще си спомня по-ясно за ролята на Добрев - голямата фигура в ония събития. Сега толкова пресметливо се е свил, че си спомня главно за себе си.

Дребнавите самогероизации на този или онзи са смешни. Ето една друга сметка на Времето. Каквото и да е станало през февруари 1997-а, 4 години по-късно „десните” бяха изметени позорно от властта, 8 години по-късно съществуваха номинално, 12 години по-късно бяха едно посмешище, а 16 години по-късно изобщо няма да ги има. През всичкото това време уж победените на онзи 4 февруари се чувстваха от удобно по-удобно, както впрочем се чувстват и сега.

Истината за онези събития - така, както е съхранена от българските медии, е доста по-различна от тази, която се продава „юбилейно“ днес. Тогава никой сериозен наблюдател не се е съмнявал, че БСП дава на опонентите си властта на тепсия.
Така. Сега да отида до архива си и да видя какво са писали по онова време централните вестници.  Помнят ли все още политиците какво са споделяли тогава и къде е истината всъщност - в изреченото тогава или в по-късните им разкази.

Вестник „Демокрация“ от 5 февруари 1997-а публикува изявление на Стоянов, направено минути след връщането на мандата от Добрев. Стоянов му благодари за това.

Пак там четем: „По обяд Добрев донесе два плика на президента.“ Съобщава се също, че „Добрев помолил президента да не издава още указа, че е приел мандата, а да свика Консултативния съвет по национална сигурност“. По-късно Стоянов казва пред ликуващите хора, че това е „победа за онова консенсусно начало, за което винаги е пледирал“.
Отново в „Демокрация“: „Добрев заявил на своите, че не иска да се цапа с кръв… и когато отиде при президента, ще върне мандата.“

Николай Добрев многократно потвърждава това - и никой не го опровергава по онова време.
Всички медии говорят за две папки. (Макар че днес Стоянов вече е забравил за това.)

Например, в обзора на „24 часа“, озаглавен „Македонският номер“: „Две папки били занесени на Стоянов. Едната с проектокабинета, а другата - с официалния отказ на БСП от мандат. И Добрев направил македонския си номер, извил ръцете на Стоянов, като му казал - Избирай кое от двете. Президентът отвърнал, че сам не може да вземе това решение и затова свикал Консултативния съвет.“ Стоянов изобщо не опровергава тази информация - нито тогава, нито през изминалите 15 години.

На 5 февруари десницата свиква „Митинг на победата“ по повод върнатия от Добрев мандат. Според Йордан Соколов отказът на Добрев е „по-голяма победа дори от тази през 1989 година“. (Когато бъдещите херои на десницата също са само наблюдатели.) Според Иван Куртев отказът на Добрев е нещо като „бутане на българската Берлинска стена“.
„Всичко стана така, както го искахме“ - казва Костов на митинга. Той обещава, че никога повече няма да има комунисти във властта, и по този повод отваря на площада бутилка шампанско. И познава.

В „Демокрация“ Анастасия Мозер благодари на Добрев за доблестното му поведение.

През януари 2002 година, в прощалната си реч Стоянов е доста лаконичен в описанието на „революцията” от 4 февруари 1997 година. Ако ролята му е била чак толкова значителна, той нямаше да ни спести хвалебствията си.

През 2007 година пък Първанов дава пространни интервюта по повод на 10 годишнината и никой не възразява на интерпретациите му.
Днес, пет години по-късно, сме свидетели на задочни разправии - обаче вяли и по същество презрителни към Историята. В замяна на това като разказвачи охотно се изявяват някакви мишки - например една нещастница, понеже подскачала на площада пред парламента, вече се изживява като човек, който е правил историята. Главните действащи лица обръщат гръб на истината и я оставят на мишките.

В наскоро излезлите диалози между Умберто Еко и Жан-Клод Кариер (издателство „Ентусиаст“) срещнах следното твърдение на Еко: „Колекционирам единствено книги, където има нещо сгрешено или лъжовно. А това доказва, че въпросните книги не са неоспорими свидетели. Но дори да лъжат или заблуждават, от всяка може да се получи някаква информация за миналото.“

Някои хора ни принуждават и ние така да колекционираме близкото минало - с оспорими, сгрешени или направо лъжовни свидетелства.