12818 | 11 март 2014 | 06:59

Приказката на „Лудогорец“ е приказката на българския футбол - тази, която писаха десетилетия „Левски“ и ЦСКА

От създаването на „А“ група (1948 г.) до днес 52 пъти шампионът на България се е казвал ЦСКА или „Левски“. Един от двата колоса е бил на върха в 80 процента от случаите, което е почти без аналог в световния футбол. Дори класическият двуполюсен модел „Реал“ Мадрид - „Барселона“ не може да се похвали с подобна успеваемост - за същия период испанските футболни гладиатори са триумфирали 49 пъти.

В тези сухи числа е заложена ДНК на българския футбол. Това величаво и колосално противостояние пази съкровените мигове в паметта на няколко поколения българи. То е родило десетки епични мачове, стотици митични герои, хиляди незабравими случки. Завинаги е разделило нацията на две и е написало легендата за вечното дерби. Всяко негово издание е начало и край, чрез него феновете всеки път умират и се раждат. И дори когато пораснат, продължават да вярват в красотата на
битката между доброто и злото „Левски“ срещу ЦСКА е футболната религия в съвършен вид.

Днес обаче всичко е смътен спомен. Двата клуба успяха да отчаят и най-вер-ните си последователи. Дори малцината онзи ден на стадиона бяха там заради миналото, никой не вярва в бъдещето. А пътят към тоталната забрава е кратък.

Има ли надежда? В българското общество сякаш не останаха ценности, няма родова памет и каузи. Но така е не само тук. По цял свят футболът е доказан социален лост за мобилизиране на емоционалната и патриотичната енергия. Магията е, че на царя на спортовете не му трябват предизборни обещания, кух пиар и безскрупулни оратори. Достатъчна е една искрица и стадионът е пълен. Народът ти вярва безусловно. Издига те на пиедестал и не му пука какви са парите ти. Дори в най-смелите си мечти Кирил Домусчиев не е вярвал, че ще събере повече хора от всеки митинг на мач на отбор с... 3-годишна история. Приказката на „Лудогорец“ е приказката на българския футбол - тази, която писаха десетилетия „Левски“ и ЦСКА. Неведнъж самият Домусчиев е признавал, че е израснал с червено шалче. Без него той щеше просто да е успешен бизнесмен. Днес се къпе в народната слава. Сега хората гледат „Лацио“ и „Валенсия“ на националния стадион, но си спомнят за епосите с „Аякс“, „Ливърпул“, „Байерн“, „Барселона“ и „Щутгарт“...

„Левски“ и ЦСКА са национален капитал и институции в българското общество, въпросът е какво прави държавата за опазването им. Отговорът е ясен - нищо, че дори е мащеха за тях. Крие се зад разни закони и алинеи, в които пишело, че са частни фирми. Да, правилата са за всички, пазарът е джунгла, в която оцелява по-силният. Може и така да е, макар че крахът на европейската икономика навява друго. Но както държавата трябва да спаси хляба на хората, когато индустрията се срива, защо стои безмълвно, когато им отнемат храната за душата? В по-общ план с какво е по-различен ЦСКА от „Кремиковци“ или „Левски“ от „Козлодуй“ за здравето на обществото? Ако някой утре узурпира Народния театър, ще гледаме ли отстрани?

Съвсем не е необходимо да се прави футболна ДКЕВР, да им се строят нови стадиони с парите за пенсии или да се въвежда член първи за ръководната роля на двата столични гранда. Възможни са съвсем разумни решения, които да ги изправят на крака, без да пострадат похвалните амбиции на новите и не толкова новите играчи в родния футбол. За това обаче е необходимо политиците да осъзнаят нещо изключително важно.

Генералната грешка на Бойко Борисов в желанието му да „оправи“ ЦСКА и „Левски“ бе, че той преписа под индиго руския модел. Реши, че командироването на мощен спонсор или богат чорбаджия е напълно достатъчно да контролира широките фенски маси. Само че „Зенит“ от Санкт Петербург никога не е бил някакъв фактор в руския футбол, преди да стане собственост на държавната „Газпром“. Днес е в топ 15 на европейските клубове и запалянковците му вероятно са сред най-съвестните гласоподаватели на Путин. ЦСКА и „Левски“ обаче са друга бира. Те принадлежат исторически на феновете си - т.е. на широки съсловия от българското общество, на хора с диаметрален социален статус, интелектуален ресурс и политически възгледи. Не е възможно притежателят на акциите да направлява волята им. От позицията, че дядо им е участвал в строежа на „Герена“, а те възпитават децата си да скандират „Левски“ значи свобода“, хората по трибуните са убедени, че тяхното мнение има значение. И са прави. Затова на „Армията“ и „Герена“ не може да цари идилията от Разград и Ловеч. Затова Гриша Ганчев така и не дойде в ЦСКА, а самият Домусчиев избяга оттам. Затова Иво Тонев днес се чуди къде да се скрие.

Трябва законодателен регламент, който да елиминира възможността двата клуба да се управляват от една камбанария. Той дори би облекчил хора като Тодор Батков, който сега е изправен до стената. Най-богатите българи (Васил Божков, Илия Павлов) се опариха в Борисовата градина, какво остава за него. Не е необходимо да измисляме топлата вода - както винаги е достатъчно да видим как е в белите държави.

Могъщият „Байерн“ например е акционерно дружество, чиито акции не се търгуват на борсата - точно както в България. Клубът обаче няма едноличен собственик. В дружеството, което държи около 80% от акциите, влизат няколко крупни бизнесмени и клубни легенди като Карл-Хайнц Румениге и Ули Хьонес. Всички те са „членове“ на клуба и практически са равнопоставени. По 9% остават за „Адидас“ и „Ауди“. В Германия важи правилото „50% плюс една акция“ - поне толкова трябва да са притежание на „членовете“, а външните инвеститори не могат да придобият мажоритарен дял. Тази схема гарантира съпричастност и демократичност на управлението.

Във водещите испански клубове собствеността е пряко в ръцете на народа - „Реал“ и „Барселона“ не са АД, а организации с нестопанска цел. Те се контролират от Генерална асамблея, на която феновете излъчват свои делегати. На всеки четири години се свикват президентски избори, гласува се бюджет, очертават се стратегическите насоки за развитие на клуба. „Барса“ има около 200 000 членове, всеки един от които живее с идеята, че думата му се чува. Стъпките на новата управа на ЦСКА за излизане на борсата са добро начало, но не са гаранция. Без законово ограничение може да се стигне до ситуация, в която отново основният дял от дружеството да се окаже в ръцете на един човек.

До „червения“ катарзис се стигна, защото в продължение на две десетилетия се въртеше една и съща плоча, а спиралата водеше само надолу. Миналото лято славният клуб бе на часове от физическо заличаване, за да лъсне най-накрая истината - тази формула е пагубна за отбор от такъв калибър. В „Левски“ в момента се наблюдават аналогични процеси. Феновете съвсем открито кадруват в клуба. Вече бе създаден и „тръст“ на привържениците. Със сигурност обаче ще трябва здрава основа, не може да се разчита на солови акции. Тя може да бъде осигурена единствено със законодателна промяна. Защото и на най-богатия все някога джобът ще се скъса. Или както често се случва - ще му писне да го псуват.

Професионалните ни футболни клубове задължително се регистрират по Търговския закон. Така е от края на 90-те, когато те бяха прехвърлени от държавата на едрия, често съмнителен бизнес. Резултатът бе прекрояването на футболната карта на България и заличаването на десетки традиционни центрове. Сега на мода са 30-хилядни градчета. Така е и в целия ни спорт. Той зависи от волята на бизнеса, на който му е все тая с много редки изключения. Решението е ясно - отделен закон, който да възстанови обществения ангажимент към спорта, съответно и здравето на нацията. Чрез задължително държавно, общинско или фенско участие в управлението или под някаква друга коалиционна форма.

В тази връзка за драматичната съдба на футболните мастодонти изключителна вина носи и Българският футболен съюз. Първата работа на новото футболно политбюро, избрано с комунистическо мнозинство навръх Свети Валентин, бе да ни извести, че държавата трябвало да помага по-сериозно на футбола. Само че Борислав Михайлов, Йордан Лечков, Наско Сираков, Емил Костадинов и сие не споменаха нищо за трагедията на клубовете, които ги направиха величия. Единствената смислена идея дойде от Гриша Ганчев, който настоя за вкарването на футбола като задължителна дисциплина в училище. Иначе се наслушахме на проекти за нов национален стадион, бюджетни субсидии, домакинство на Евро 2020 и прочие нелепости, които нямат връзка с въпроса защо в националния отбор има общо трима играчи от „Левски“ и ЦСКА.

Ясно е, че нов стадион е необходим, но е ясно и че за построяването му ще се раздават обществени поръчки и още по-ясно е кой има интерес от това. Вместо да ни правят на глупаци, в БФС е добре да възложат на някой от маститите си юристи изготвянето на план за законодателни промени, които да върнат футбола на хората. След което да отидат на крака при Орешарски и да му го връчат. Защото в сряда срещу Беларус националният отбор събра 1500 зрители. А в събота на мач, за който навремето се разменяха агнета за билети, имаше десетина хиляди...

(в. Преса, печатно издание, брой 68 (774 от 11 март 2014)