9039 | 11 март 2014 | 07:49

Вярвам, че ще привлечем майстори на градската среда, каквито Европа има, те - прегърнали най-съвременните технологии - превръщат общуването

София хубавее. Само хейтърите, анонимните черногледци или падналите от Марс не виждат по-красивите решения, Ларгото, метрото, бившата алея за сгледа между Университета и Орлов мост, спасената градинка до Руската църква, естакадите и т.н. Проведеният конкурс за четирите централни градски площи несъмнено даде добри идеи, обсъждането в Съюза на архитектите роди предложения, както и яростни отрицания, което не може да изненада гилдията. Е, следват обжалвания в съда. Законът укрепва завистта на победените.

Как ще се развият проектите, кога и как финансово ще се обезпечат, е божа работа и по-точно - работа на главния архитект Петър Диков. По предварителни обяви до две години поне една част от победителите ще видят идеите си реализирани (с несъмнените корекции, разбира се). Софиянци чакат бъдещето, както и средства от Брюксел. Вече като кажем Брюксел, чуваме Бог.

Чуваме и разумни нагласи в СОС. Ще гласува новия облик на центъра, както парламентът гласува мъката на тутунджиите - по съвест, не по партийна инструкция. Подобен конкурс, развил иновативното мислене на водещи архитектурни бюра, не е провеждан през последния четвърт век. Следователно: има воля, има ресурс. Стартът е даден, да му мислят Петър Диков и Бог.

Докато дойде време за работните проекти, ще се наложи да поканим европейски експерти не само за да се подмажем на благодетелите, а защото нито един от четирите проекта с първи награди няма награда за дух. Защото големият град освен всичко друго, има душа, има памет, има исторически означения, които не видяхме вплетени в чертежите. Естествено, няма да поканим големите светила. Няма да дадат идеи нито Заха Хадид, която смая Лондон с водния дворец във форма на капка, или Тойо Ито, който изработи стадион бижу, произвеждащ от слънцето и ток.

Ще бъде полезно да поканим друг тип експерти - съживители на градска среда, майстори по вграждането на миналото в настоящето, включването на модерните технологии и националните традиции в град, експерти по удобството и уюта на поселищата от бъдещ тип. Засега нямаме специалисти вдъхновители, организатори, акушери на артистични столични пространства.

Опитът „Пиротска“ да се превърне в характерна градска улица с мирис на минало не успя. По-късната идея „Шишман“ да привлече арт фенове с изложби, малки бутикови прояви, тротоарни пърформънси не се получи. Реконструкцията на бул. „Витоша“ не я предвиди като успокоена градска сцена за четене, китарни звуци, леки концерти, артистични прояви на професионалисти и самодейци от уличен тип.

„Витоша“ няма дух както няма малко трамвайче. Проектантите махнаха поръждясалата линия и изпуснаха шанса да се кефим на все още запазените ретро машини в депото на градския транспорт. Малкото трамвайче с ръчния звънец, кондукторът с клещите за билети и ватманът, който, щом спре на „Света Неделя“, си взема ръчката и отива в задната кабина, за да подкара атракцията в обратна посока. Няма нужда от колело за обръщане.

Това люлеещо се старо чудо можеше да бъде кафене, сладкарница с боза и курабийките на баба. Можеше да бъде подвижна книжарница, пътуващ театър или пътуващ оркестър за танга и носталгия. Докато имаше все още релси, тъкмо в едно малко трамвайче се състоя премиерата на романа „Чест“ на Елиф Шафак. Отлична идея, незабравима хрумка. На стотина метра то грациозно спираше, звънчето пропяваше, за да се предупредят зяпачите, авторката слизаше, раздаваше автографи.

Обвеяното със спомени трамвайче тръгваше с усмивка. Усмивката се разля по булеварда. Кой ли не се спря да гледа и да се кефи. Възрастните имаха много подходящо средство, за да разказват история на хлапаците, а столичани - да си разказват младостта. Като прибавим и две дами с кринолини, капели и бели чадърчета - спектакълът стана. Булевардът замириса на виенски валсове.

За други вкусове „Витоша“ можеше да предлага други изпълнения, друга стилистика, по-млади формати например и т.н. Но как да предоставя сцената си, когато тя не е видяна предварително, пространството не е осмислено като пърформънс, като ателие на духа и паметта едновременно. Работят проектантски каузи без постановка за оживяване на терена

Специфичният център „Гринуич“, истински дворец на книгата с премиери, четения, куклен театър и артистичен уют не успява да надмогне бутиците, витрините на обувките, модните тоалети и най-вече сутиените, защото, както е известно, сутиените винаги крият нещо. Крият предварителния духовен недоимък, който не позволи „Витоша“ да се влее в градското лоно като спектакъл на радостта.

Вярно, имотите са частни, законът държи върховенството на собствеността и всеки има право да отдава магазина си за каквото прецени. Това е правото на демокрацията. Но проектантите, като не провидяха големия шанс, не предложиха версии за повече живот.

Беше възможно със съответните убеждения, поощрения и други правни методики да се вербуват поне някои собственици вместо сутиени да предлагат изживявания (макар че вероятно чиновниците са мислели, че всеки сутиен е изживяване). Дворецът на книгата „Гринуич“ (на ъгъла със „Солунска“) за малко да спусне завеси поради високия наем, повишен с 214 процента от собствениците. Вярно, законът не може да помогне. Но може градът.

Какъв град оформят четирите проекта? Какъв дух са заложили в новите централни пространства? Как приютяват великолепните наследства сътворени миналия век от най-авторитетните европейски архитекти? Документацията мълчи. Обсъждането в Съюза на архитектите се съсредоточи в други посоки - надълго се дискутираха бетонни форми, транспортни улеснения-затруднения, проблеми с фасадния облик и др. Но никой, никой не въведе четирите проекта в душата на града. Не чухме как - когато се приложат, - те ще заработят като живот.

Анонимността в мрежите издава пристрастия, прикрива отговорност и безотговорност. Ругатните не вършат работа. Предварително знам имената на архитекти, които страдат от непоносимост към която и да е чужда идея. Има и неколцина болни от мегалоцефалия - болест, при която от цялата театрална зала ръкопляска единствено авторът на пиесата. Затова вярвам, че ще привлечем майстори на градската среда, каквито Европа има, те - прегърнали най-съвременните технологии - предварително се опитват да планират социалния конструкт, превръщат общуването в по-важен аргумент от подземния подход, съзират уюта и знаят как да го създадат. Съзнават, че все по-самозатвореният човек на бъдещето ще бъде толкова скучен, колкото е скучен градът.

Пространството е философия на взаимния компромис, обществена психотерапия - повече импулс в общуването може да осигури онова архитектурно творение, което лекува неизбежната самота на мегаполисите. Вижте слушалките на ушичките на младите в метрото - ние тренираме затварянето в собствения си кафез. Влюбваме се в операционни системи. Дано да се влюбим и в града. 

(в. Преса, печатно издание, брой 68 (774 от 11 март 2014)