![]() |
|
Борис ПОПИВАНОВ |
„Корупцията, котерийността, партизанските страсти, адвокатщината, търговията, службогонството и пр. - всичко така е понижило морала на политическите партии, че честните и добросъвестни хора с право се гнусят от тях... На властта партиите гледат не като на средство за реформи в политическия, икономическия и обществения живот на народа, а като на неизчерпаема златна мина.
За тях е безразлично при какви условия ще им се даде властта; за тях е важно да я имат, за да я използват за лични и котерийни цели.“
Тази яростна атака против партиите и необходимостта от тях в управлението е на Александър Стамболийски. Гневните му думи са изречени преди повече от век. Така че и в това отношение днес нямаме нищо ново. Мажоритарният избор като „условие за даване на властта“ също не е изключение.
Мине се, не мине време и въпросът за мажоритарното гласуване се завръща с аргументи, добре известни и многократно преповтаряни. Имаме криза на партиите. В парламента попадаха всякакви причудливи партийни и коалиционни образувания, но никое от тях не успя да избегне разочарованието на гражданите. Някой път недоволството укрепваше в края на мандата, в други случаи поникваше още с първите му стъпки.
Социологическите проучвания ясно показват ниското доверие в партиите като цяло. И с призивите гражданите сами да определят своите управници, без посредничеството на някакви централи и ръководства, щедро се експлоатират антипартийните нагласи.
Забулени в мъгла механизми
Обект на критиките от доста време насам са партийните субсидии. Анализатори и нови партийни играчи се възмущават как може държавата да отделя толкова средства на партиите да плетат интригите си и навярно да пазаруват гласове, и то при тъй изтънял бюджет. Атакуват партийните решения за непрозрачност.
В мъгла са забулени и механизмите, по които съответната централа издига този или онзи кандидат. С мажоритарното гласуване напротив, казват те, най-сетне ще започнем да избираме личности, на които имаме персонално доверие, хора, които не се крият зад удобната непоклатимост на пропорционалната листа и не са послушници на ръководствата. Много се говореше за мажоритарни избори при февруарските протести от м.г. и залялото улиците несъгласие с цялата партийна система. Много говорим за тях и година по-късно покрай президентската инициатива за референдум.
Проблемът има различни аспекти, но поне две са централните му измерения.
Първото: кои са тези личности? Личността уж е нещо много по-конкретно от сложния механизъм, наречен партия, но когато трябва да назовем личности, изведнъж разбираме колко абстрактни са ни представите.
Основният въпрос е за всичките години на демокрация колко изявени личности произведе българският политически елит, които тежат сами по себе си, без партийни или бизнес патерици, и които пазят доверието на хората, независимо от сложните обрати на политическата игра.
Често напомнят, че още на вота за Велико народно събрание през 1990 г. половината депутати са избирани мажоритарно. Ето вот за личности, резултатът от който обаче е партиен. Изборът на мажоритарен кандидат по места съвпада с пропорционалното гласуване за съответната партия. Деветнайсет години по-късно пробвахме с частично мажоритарен вот в 31 района.
Ефектът е парадоксално най-мажоритарният възможен избор - всички гласуват за личността на Бойко Борисов под 26 различни имена. Същевременно този резултат има най-малко общо с издигнатите личности, каквито и качества да имаха. И наистина от онова 41-во народно събрание помним преди всичко немажоритарни депутати.
Има ли 240 личности?
Стана банално да твърдим, че неизхабени и некомпрометирани политици трудно виреят по нашите земи. Пътят напред в българската политика напомня тротоар на българска улица след дъжд: изпод всяка плочка, на която стъпиш, бликва коварен фонтан. Няма как след подобна разходка да останеш с чисти дрехи, колкото и да внимаваш.
И не е чудно, че избирателят едва ли може да назове 240 личности, на които има доверие и би искал да го представляват в парламента. Дори 24 е съмнително, че можем да назовем, а ако го направим, ще се изненадаме как те почти изцяло съвпадат именно с първите места в листите на партиите, сиреч точно с това, от което търсим спасение. Отговорността все пак не е на избирателя, а на партиите, които в голямата си част не пожелаха да проумеят, че да бъдеш политик, е професия, която изисква значително десетилетно инвестиране на усилия, квалификация и амбиция. Как да произведеш личности, без да ги подготвиш и изградиш в рамките на дългосрочна стратегия?
Второто измерение, не по-малко важно от първото: какво следва, като гласуваме „за личности“.Мажоритарността има много разновидности и дори президентът би се затруднил да обясни какво има предвид, когато я иска - смесена или чиста, с просто мнозинство или в два тура, с двама кандидати или с трима и т.н. За последиците от смесената система през 1990 г. и 2009 г. стана дума. Ако говорим за чиста мажоритарност, е добре отсега да сме наясно, че тя ще възпроизведе най-очевидното нещо, а именно двупартиен модел на управление на страната. Следователно трябва като избиратели да решим за себе си на кои две от наличните български партии (или нови, които тепърва ще създадем) имаме доверие и бихме искали да се редуват във властта, за да се почувстваме по-добре представени.
Този модел фаворизира двете най-големи политически сили, маргинализира малките и дава шанс на регионалните партии, имащи надмощие в отделни части от страната.
Съмненията ще останат
В сегашни условия това значи да допуснем като железен закон, че ще ни управляват ту БСП, ту ГЕРБ, и то винаги с ДПС. Ние мажоритарно ще си гласуваме за личностите, но накрая трябва да се формира правителство, то не може без парламентарно мнозинство, а това мнозинство се гради на партиен принцип, не на личностен. Ако сме склонни като общество да приемем такъв вариант и го признаваме за легитимен, значи можем да вървим натам. Винаги обаче възникват съмнения. Сега мнозина не признават 42-рото народно събрание за легитимно, тъй като „старото дясно“ не е могло да влезе в него. А как биха реагирали те при мажоритарно гласуване?!
Световната практика познава множество нюанси и подходи. Всички те подлежат на по-сериозни дискусии от онези, на които сме били свидетели досега. Но не може лесно да се избяга от натрапващия се извод, че както и да променим изборните правила винаги ще опрем до връзката между прословутите личности и партиите. Без организационно стабилни и идейно открояващи се партии всяка вяра в личностите сами по себе е политическа илюзия.
Вот за личностите допълнително ще отслаби и без това не много укрепналите български политически сили, защото ще ги направи зависими и от настроенията на тези личности и средите, стоящи зад тях. Какво се получава: хем партиите са виновни за кризата на личностите в политиката, хем без по-силни партии решение не може да се намери.
„Партиите са същински инвалиди в творческия живот. Тяхната безпринципност е пословична, тяхната некадърност - явна за всекиго. Те са политически дънери, в които не блика живот, а свива гнездо смъртта. Тяхното бъдеще е гробът“, пише Стамболийски. Но при всичките си амбиции за нещо друго той направи именно партия.