15312 | 15 март 2014 | 07:24

Душевният свят на един поет с пагони

Йоан Иванов не четеше книги, а четеше мисли. Книгата може да е прозорец към света, но мисълта си е витрина на човешкото съзнание. Да чете мисли го научи мама му. Голяма е ползата от такова умение, особено ако не го афишираш. Йоан Иванов не се фукаше - стигаше му да е наясно с истинското отношение на околните към него.

- Обичам те, не мога без теб - умилкваше се жена му.

Че не можеше - не можеше, личеше си от мислите ѝ: „Ей, много си завеян, но да не съм луда да си ходя на село...“
Йоан Иванов наистина беше завеян - нормално за поет, а той пишеше стихове. Иначе работеше в агенция.
- Да знаеш, Иванов, незаменим си! - сумтеше шефът му.

И беше прав, като се има предвид, че си мислеше: „Кво да го правя? Не иде да го уволня. Нищо не върши, ама идва на работа преди всички, пък си тръгва последен. Хубаво е по всяко време в агенцията има човек, все пак сме агенция за връзки с обществеността.“

Не можеше да се каже, че работата му помагаше на Йоан Иванов за творчеството (не успя да си създаде връзки с обществеността), но поне не му пречеше, пък и трябваше да си вади хляба.

Макар и завеян, беше реалист - не се надяваше на повишение. И доста се изненада, когато една циганка го спипа да му гледа:
- Вида, сичко вида - рече му. - Пагони вида, гулема рабута шъ стааш.
Това, което го изненада, беше, че циганката го и мислеше.

А след няколко дена шефът го извика:
- Иванов, има преструктуриране, но няма да изгърмиш. Така и така  кесиш по цял ден, ставаш портиер. А заплатата ще е по-голяма. С цели десет лева!

Пророчеството се сбъдна. Дадоха му мундир. С пагони. Не му стана обидно. Знаеше - няма срамни професии. То и писател не е срамно, ама кой у нас се издържа с писане?

В интерес на истината негови братя по перо работеха като какви ли не. Цецо Хюза - замина за Щатите и се цани мияч на съдове. Затова му и викат Хюза - нали и Лангстън Хюз е бил мияч на съдове в ресторант, ама го открили и - хоп! - от най-големите поети на Америка.

Ех, има нещо общо между съдбата на техните и на нашите поети. Ама и разлика има, съществена. Американците първо мият съдове и после стават поети, а българите първо стават поети, а после мият съдове.

Впрочем животът на Йоан Иванов не бе съвсем скучен. Поезията го спасяваше, беше му пристан. Особено сряда вечер. Тогава 4-5 сродни души се сбираха в литературното гаражче. Държеше го под аренда литературен критик - нали и той трябваше да върже двата края!

Хубави вечери ставаха - прочете някой цикъл стихове, а другите го обсъждат, анализи му правят, че и евалла.

Йоан пусна на пангара портиерския си цикъл „Открехнати двери“. Прочете творбите си, па скромно наведе глава. Колегите му бяха единодушни:
- Страхотни стихове, брато! Гениален си!

И в мислите си бяха единодушни: „Баси бездарника!“
А Йоан Иванов гледаше завеяно и си мислеше (както обича да казва поетът Валери Станков): „Ех, защо ли мама ме научи да чета?“

И се почувства като Цецо Хюза в Америка - „сам като чаша ром, забравена на масата“.

(в. Преса, печатно издание, брой 72 (778 от 15 март 2014)