Обединение на всички десни за евроизборите. Това предложи режисьорът Евгений Михайлов в специална декларация на своето Движение „22 септември“. Целта е общ фронт срещу правителството, така че да не бъде разочарован дес­ният избирател. Мотивите не са нещо ново: борба с Държавна сигурност, с олигархията, с опитите да се провокират етнически конфликти, с путинизацията. Единната листа да бъде стъпка към бъдещи парламентарни избори.

Мотивите не са нови, но обединената десница у нас би била нещо ново. В демократичната ни история тя все отива на избори повече или по-малко разединена. 1990-а е изключение, но не съвсем - тогавашният СДС трудно може да се нарече десен, не само защото включваше партии от целия спектър но и защото общият му знаменател беше отхвърлянето на БКП. Година по-късно СДС вече бяха три. Практиката показа, че избори може убедително да се печелят от партии, самоопределящи се като десни, и без да има налице всеобщо обединение. ОДС през 1997 г. (отделно от Народния съюз) и ГЕРБ през 2009 г. (отделно от Синята коалиция или РЗС) предлагат подходяща илюстрация. И поне в първия от двата случая положението в страната беше не по-малко драматично от днес. С други думи, въпросът за изборния успех се корени не само в обединението, но и в посланията и доверието, което внушаваш. Но по тези теми е някак по-деликатно да се говори.

Несъмнено има фактори, стимулиращи сближаването на десните. Прочутата фраза на президента Петър Стоянов за „разбитите авари“ важеше по-точно от всякога за състоянието на „старата десница“ след изборите от 12 май м.г. Тогава и най-силно звучаха горчивите констатации за последствията от враждите и разцепленията.
Летните протести наред с лозунгите против олигархията поставиха настойчиво въпроса и за политически сили, способни да въплътят тези лозунги в реални действия.  Проблемите с управленски програми, стратегии и ценности бяха оставени на заден план. Призоваваше се просто за ясни и решителни стъпки, с които нетърпимата ситуация да бъде преодоляна.

Под прожектора на подобна кауза всякакви вътрешни уговорки и различия избледняваха. Така се зароди и Реформаторският блок, преди участващите в него партии дори да са имали време да осмислят своето изборно поражение и да извлекат поуки. Нагласата, че пред­срочните избори чукат на вратата, караше всички да бързат, за да не вземат изборите да дойдат, преди десните да са се обединили.

Натискът отвътре получи допълнителна сила с натиска отвън. ЕНП, първоначално с недомлъвки, а към края на годината и практически в прав текст заяви, че залага на единна десница в България, и даже посочи коя е тази десница. Десницата е онзи, който носи най-много гласове, а именно ГЕРБ. Който иска да партнира с ГЕРБ, да го прави. Който иска да се конфронтира, да е предупреден, че в Брюксел не гледат на него с добро око.

За йерархията на електоралните ценности при ЕНП най-добре можем да съдим по конгреса им в Дъблин от 7 март. Там Бойко Борисов не само взе думата, но и прояви изключителна активност, намерила щедро медийно отражение. Малцина разбраха, че и Радан Кънев, и Божидар Лукарски са делегати на конгреса, че българските „стари десни“ имат редица представители и наблюдатели там. От тяхното присъствие и участие в Дъблин новина не произтече.
И разбира се, амбициите за обединение добиват още по-голям размах тогава, когато възникнат нови признаци на разединяване. Вътрешните драми в „България на гражданите“, отцепването на „Синьо единство“ и последвалото разцепление в самото „Синьо единство“ едва ли се приемат с възторг от десните избиратели, а и от лидерите на партиите, защото могат да породят усещане, че първоначалният импулс е намалял и нещата в „реформаторското дясно“ не вървят по вода.
Има и още.
Казва си думата умората
от напрежението в събитията, на които бяхме свидетели, а мнозина от десните са и преки участници през цялата изминала година. Твърде много трусове, твърде много горчилка от несбъднати цели са се натрупали, за да очакваме съхраняване на стартовите заявки. Полусенките изчезват, светът постепенно става черно-бял. Или сме „за“ правителството, или „против“ него. Врагът на моя враг е мой приятел. ГЕРБ е мой приятел. Само преди месеци Калин Янакиев продължаваше с публичните си изявления срещу Бойко Борисов и неговия стил на управление. Днес сяда на една маса с него и го моли за съдействие в събирането на подписи.

Цветозар Томов, ожесточен критик на Борисовото правителство, един от малцината с ярка и непримирима позиция срещу ГЕРБ по време, когато това не беше толкова лесно, одобрява идеята да бъде номиниран именно от ГЕРБ в ЦИК. Тенденцията проличава и в равносметките на редови протестиращи по форуми и социални мрежи. След неуспешния им поход за сваляне на кабинета немалко от тях са склонни да преглътнат възраженията си срещу ГЕРБ, стига Борисов да събори омразния им Орешарски. Склонни са на единни действия, каквито само преди 4 месеца възмутено отхвърляха.

Опираме именно до тази конкретна формула на дясно обединение, и тук е заровен смисълът му - част от десните вече са готови да приемат и Бойко Борисов. Идеята започва да прозира. В наши условия и особено имайки предвид състоянието на българските партии и профила на най-голямата дясна сред тях, едно обединение няма как да отрази равноправно партньорство в името на каузи и ценности. Ще отрази надмощието на по-силния. В такова обединение на практика би останал само Борисов, а другите ще се размият и потънат в сянката му. Конгресът в Дъблин впрочем им го демонстрира нагледно.

По-малките десни ще загубят и без това не прекомерната си политическа тежест. Те го съзнават и едва ли са съгласни. Убедени са, че разполагат с гласове, с някакво влияние, с медийни шансове, и не искат да ги подарят на ГЕРБ в замяна на малък брой избираеми места в листи. Те смятат, че за тях е по-добре да бъдат самостоятелни формации, които преговарят с Борисов, репликират го, излизат с нови инициативи встрани от неговите, отколкото да изпълняват стриктно графика на общата формация и да се съобразяват с всяко хрумване на лидера.

По-малките десни се надяват да постигнат нещо и без ГЕРБ. Те навярно не са изненадани от призива на Евгений Михайлов. Неговата благосклонност към бившите управляващи им е известна още от времето, когато той настояваше в открити писма тогавашната Синя коалиция да не поставя условия на ГЕРБ за парламентарна подкрепа при вотове на недоверие.

Тезите и идеите с които стартира Движение „22 септември“, едва ли са ги разколебали в първоначалните им предположения. И те ще се отнесат скептично към всеки опит да бъдат привлечени в орбитата на големия партньор, дори да преценят, че на думи трябва да го приветстват. Защото този филм са го гледали и са наясно какво се случва с всеки, който влезе в непосредствени партньорски отношения с ГЕРБ.

Необходимо ли е изобщо обединение на всички десни в България, е тема, по която може да се спори. Но може би също толкова належащ въпрос е българските десни да се разберат какво е дясно, чии интереси реално изразява и едва по-нататък кой има право да го представлява политически.