„Властта е като цигулка - взема се с лявата ръка и се свири с дясната.“ Този афоризъм, роден в Латинска Америка и приписван на диктатора Хуан Перон, съвсем не е чужд на съвременните български политици. Отдавна у нас обичат да казват, че преди избори се правят щедри социални обещания, които впоследствие биват забравени във вихъра на мандата. После е ясно - хората се разочароват и постепенно идва време за друг кандидат на славата, също зареден с батарея от свежи и най-често претоплени оферти към избирателя. Управляващите са в по-деликатно положение. Ако искат да повторят мандата, обещания не са достатъчни. Хората питат: добре, щом сте на власт, защо не ги правите нещата, вместо да ги отнасяте напред в бъдещето. И управляващите се стремят нещо да направят.
Предизборният период е благодатно време. Това са месеци или дори година, в които най-популярен термин става „развързването на кесията“. Различните социални и професионални групи, недоволни от случвалото се досега с тях, знаят, че имат най-голям шанс именно в този момент да спечелят благоразположението на институциите и да завоюват за себе си максимума, който тези институции могат да предложат. Още от времето на Иван Костов знаем, че
избори не се печелят с „календар на успехите“
Трябва да създадеш и атмосфера на плавно и уверено движение към следващ мандат, нещо, което нито той, нито неговите наследници не успяха да постигнат, но което ГЕРБ и Бойко Борисов също опитват. А в българската (и не само българската) технология на политиката е прието, че преди избори се дава. Затова са изборите. Населението дори трябва да започне да съжалява, че не се случват по-често, за да закърпи по-сносно положението си.
Но кой какво обещава и какво дава? В края на своя мандат НДСВ и Симеон Сакскобургготски бяха относително скромни. Говореха за нови детски надбавки, предвиждаха финансови стимули за всеки безработен, който сам си намери работа, както и за онези от тях, които сами започнат бизнес. Финансовият министър неясно обсъждаше варианта за намаляване на ставките по ДДС. Беше време на „малките демонстрационни проекти“, влезли в масовото съзнание под названието „царски чешмички“. 4 години по-късно БСП и Сергей Станишев не се уморяваха да залагат на добрите социални резултати от управлението на тройната коалиция. Беше повторено - и сега се повтаря, - че пенсиите са скочили двойно за толкова кратък период. На хоризонта се задаваше и ново тяхно увеличение. Замислено да настъпи веднага след изборите, то трябваше да обоснове стабилния социален ангажимент на левицата, която в коалиционния кабинет освен премиер имаше и социален министър, и да направи заявката за следващ мандат. Както е известно, нещата се развиха по друг начин. ГЕРБ спечелиха изборите и постигнаха отраз две на пръв поглед несъвместими неща. Първото: да убедят хората, че предишните са им оставили опоскан бюджет, без кризисни буфери, в който всеки ръст на пенсиите е чист социалистически популизъм. И второто:
Бойко лично ви вдигна пенсиите
Предизборната социална игра се отложи за следващото раздаване на картите. И се превърна в по-голям залог от по-рано. Защото и при Костов, и при Сакскобургготски, и при Станишев за мнозина съществуваше убеждението за движение нагоре, не с великански крачки, но все пак с някаква малка, колеблива стъпка. Докато Борисов управлява в условия на криза, на стагнация, на намалели доходи и поскъпнал живот. Обедняването дойде. Състоянието на здравната система буди не просто тревоги, а в някои случаи и отчаяние. Цените на лекарствата за пенсионери обикновено са такива, че титлата „социална държава“, която конституцията е прикачила към Република България, звучи несериозно. Фискалната дисциплина, в която всеки ден се кълне министър Симеон Дянков и на която пали свещи и кади тамян, изцяло избута на заден план социалната политика. Съветът за тристранно сътрудничество, отначало привличан в дискусиите по антикризисни мерки и облекчения за най-уязвими групи, отдавна вече не е сред честите събеседници на правителството. Социалният министър Тотю Младенов понякога се опитваше да напомни за задачите на своето министерство, но гласът му оставаше просто глас в Дянковата пустиня. Дребният и средният бизнес затъваха във все по-неблагоприятна пазарна конюнктура и неразплатени от държавата задължения. Опозицията редовно вещаеше „Бойкови зими“ - каквито обаче не се случваха. Българските граждани всъщност не очакваха от кабинета на ГЕРБ точно социални придобивки, а възмездие за несправедливостите на прехода и едно по-честно управление. Първо зрелищата заместиха хляба.
Продукцията на „МВР пикчърс“
събра пред екраните изключително голям брой доволни зрители. След нея се заредиха магистралите, извисени с медийния размах на Борисов до статут на национална кауза.
И ето че на 15 август от Варна като сигнална ракета прозвучаха думите на премиера: „Идвам, виждам и давам още пари“. Сякаш палачинката се обърна. Мнозинството обяви за свой приоритет в новата парламентарна сесия политиката по доходите. Заговори се за увеличение на пенсии, и то така, че да компенсира инфлацията. Вече е обявено такова от 1 април, а имаме всички основания да смятаме, че с наближаването на самите избори ще последва (обещание за) поне още едно. Покрай всичките сложни разчети и прехвърляния на едни пера в други не стана ясно дали реално се вдигат заплатите на администрация, лекари и военни, но по всичко личи, че някакво повишение все пак ще има. От ГЕРБ все по-интензивно заповтаряха, че бъдещият им втори мандат ще бъде посветен именно на социално съживяване. Борисов настоя, че „Северът ще настигне Юга“. Вътрешният министър Цветанов спечели палмата на първенството с твърдението си, че след изборната победа ни чакат „чудеса“.
Тенденцията е видима. С каквито и мотиви хората да са избрали едно мнозинство, преди избори растат едни и същи очаквания - че това мнозинство ще направи нещо в социалната сфера. Краят на Борисовия мандат не прави изключение от общото правило. Летвата на ненадейно избликналата социална щедрост е вдигната и тепърва ще се вдига по-високо. От една страна, това поставя в трудно положение опозицията, която три години и половина напълно основателно критикуваше антисоциалната, монополно ориентирана политика на ГЕРБ. Като се започне с БСП и се свърши с Костов, опозиционните формации поначало или постепенно представяха политическата алтернатива на ГЕРБ преди всичко като социална алтернатива. Но при доказаното майсторство на управляващите да произвеждат с много шум и блясък
сюжети за обществено ползване
опозиционните несъгласия рискуват изведнъж да се окажат в сянка. Борисов е известен с умението си да казва „хоп“, преди да е скочил. Когато заяви: „Аз вече вдигнах доходите и скоро ще ги вдигна още“, върви се обяснявай с изчисления и проценти.
Като всяко нещо обаче предизборното оживление в социалната сфера е нож с две остриета. Нека не забравяме, че това е сферата, където ГЕРБ все още се чувстват най-неудобно и най-несигурни, като в чужда градина. Досега общественото мнение като че ли не свързваше резултатите от управлението със своя джоб и своя хладилник. Но активизацията на социалния фронт изправя ГЕРБ пред опасността точно това да се случи. И не би било невъзможно точно този сюжет да бъде взет на въоръжение от опозицията в следващите месеци, за да се превърне в централен за предизборната борба. Скептичността на избирателя по такива въпроси е всеизвестна. Той се е парил достатъчно пъти, за да страда от детски илюзии. Знае, че в последните 15 години всеки новоиздигнат цигулар свири все с дясната ръка и това е доста по-сериозен проблем на българския политически живот, отколкото разбираемата и позната и в Западна Европа склонност предизборно да обещаваш дори неизпълнимото. Моделът, по който се прави държавен бюджет от Костов насам, рестрикциите, превърнали се в институции и правила, икономическите обвързаности - всичко води неизменно в една посока. И цялата интрига е дали на хората с малки доходи ще бъде давана някаква компенсация, или почти никаква. Да го кажем още веднъж - социалните обещания и дори частичното им изпълняване са добре дошли. Въпросът е кога социалната политика ще бъде добре дошла като държавен приоритет.