22359 | 3 май 2012 | 16:52

Все по-надолу към Мрака от Кеворк КЕВОРКЯН

Качете се на Шипка, Бузлуджа или Мусала - ако ви пусне царят. И погледнете оттам към политическия пейзаж и човеците, които го населяват. И се запитайте, коя от по-известните фигури ще има смелостта да каже: „Аз не съм грешен!“

Отговорът ви е ясен. Никой.

С едно изключение - и това ще бъде Костов.

Някой ден Историята неизбежно ще констатира едно могъщо разминаване между преживяното от обикновените хора, така както то е съхранено в тяхната памет - и спомените на „първенците“ ни. Бързата забрава е най-голямото предимство на българските политици.
Вече никой от тях не си спомня какво точно се случи през последните две десетилетия, а и не иска да си спомни. Истината за Големия грабеж отдавна е погребана, затова

крадците се изживяват като светци

В наши дни новите гробокопачи също са порядъчно заети. За Грабежа не се говори, той е най-голямата тайна на политиците. Те обаче охотно говорят за поредния провал на опонентите си - на всеки 4 години тази тема е дежурният им предизборен аксесоар, макар че е само една несръчна инкрустация върху нищоговоренето им. Практически не съществува памет за изминалите 22 години.  Преходът просто е една уличница, която всеки използва както можа.

Бойко е донейде прав с фразата си, че „неоцапаните хора“ са много малко - ако има предвид обаче само политическата класа. Ония, които от 20 години участват в Заверата - шушумиги, които за една вечер се превърнаха в демократи.

Никой не знае например какво е било миналото на почти всички първенци от демократичното котило, с незначителни изключения. За Иван Костов например се приема за достоверна единствено историята, разказана от самия него. Обаче съществува и друга, съхранена от собствената му леля - и то достатъчно скандална, заради натрапчивото му желание да стане член на БКП, също и заради интереса му към Съветския съюз и други особености на семейството му. Обаче историята на подобни хора обезателно започва от 1990 година - и безличното им минало потъна в забравата.

Скоро и за прехода няма да останат почти никакви сериозни свидетелства - ако изключим самохвалствата на Костов.
Никакви хора  - с помощта на неразкрити и досега механизми - бяха натрапени във властта. Изникнаха от нищото и се стопиха пак там, затова и везните на Историята изобщо няма да ги хващат. Трябва да си изключителен наивник, трайно зомбиран или да си техен хрантутник, за да вярваш и досега на подобни хора.

Каквито и да бяха комунистите, сега, на фона на тия случайници, изглеждат хора с биография - може да са били примитивни, но поне бяха лежали по затворите. Може да е била крива идеята им, може и да са я изкористили - но бяха участници в някаква съпротива. И едва след всичко това поемаха към политиката. Ами тия? Абсолютно номинални труженици на соца изпълзяха във властта. А ония, които най-много се дерат, си бяха едно нищо, абсолютно нищо. Живков се запознава с бригада „Чавдар“, която е ръководел, едва на Девети септември - този комунистически таен фолклор е известен. Но значителна част от първенците на прехода също се запознаха с антикомунизма си едва на 10 ноември 1989 година. Точно

тогава се запознаха и със себе си

Правилото беше, че не можеш да направиш кариера в СДС, ако не псуваш сочно „комунягите“. Великият лозунг беше: „Който не скача, е червен“!? Колко мъдрост има в него, нали. Въпросът е до скачането - нищо друго не е от значение. След това дойде ред на следващия лозунг: „Който не граби - е червен!“ Никаква друга идея нямаше извън скачането и грабенето.

Големият късмет на тия хора всъщност се оказа тяхната анонимност, липсата на всякакви доказателства, че са съществували. Така ще бъде и занапред с изключение на един факт, а той не може да бъде скрит - че разгромиха страната, просто разсипаха устоите й, понеже са семпли, но пък користни, а някои дори и безкнижни. Трябваше да стане някой премиер като Фил Кенеди, за да се окаже, че е и голям писател. Същата история: Живков писател, Филип, и той писател.

Тия дни някои от тях, включително и Костов, се гневят на Филчев - но отбягват въпроса кой разграби държавата и какви бяха законовите улеснения за това. Кой отмени например прокурорския контрол над приватизацията? Само заради това Костов трябва да бъде увековечен на мястото на бившия мавзолей, това би било подходящо място за него.

Някой трябва настойчиво да разговаря с тия хора, колкото и да се крият, трябва да се запишат дори отказите им. Костов направи една книга - „Отговорът“, в която той дава удобни за себе си обяснения, без дори да е чул истинските въпроси, които обществото и Времето му задават, той не се интересува от тях. Същото е и в наши дни - вижте им интервютата на Костов и Мартин Димитров преди последните избори - те издават налудност. Мартин твърдеше: „Ще спечели нашият кандидат“ - а той дори не беше забелязан от избирателите. Говоренето се е превърнало в единствения актив на тия хора.

А отгоре на всичко пишат сами историята за себе си. За Костов имаше един-двама мераклии - едно дрънкало, комунистически запъртък от кадесарско потекло го нарече „новия Стамболов“. Костов сигурно е залепил изрезката от вестника над леглото си и заспива блажено усмихнат всяка вечер - истински Стамболов.

Тези хора обичат да говорят сами за себе си. А са просто едни

временни обитатели на мътното време

нищо повече. Вече са без никаква тежест, преживяват крушение след крушение, слизат все по-надолу и по-надолу към политическия мрак, абсолютно номинално присъстват в политиката - обаче упорито озвучават пространството - на какво отгоре?
И продължават да си вярват, че са имали бляскаво минало. А Костов например бе изхвърлен от царя - никакъв човек, натоварен единствено с временната милувка на Историята. Една енигма изникна внезапно и го изхвърли с трясък от сцената и дори го направи за посмешище.

Хора като Костов са жертви на собствените си преувеличения. Начинът, по който говорят за себе си, изразява състояние, което не е съвсем здравословно, то не е и никак прилично. Костов настоява да го виждаме като някакъв мъдрец, като някакъв арбитър - макар всъщност позволеният му вече от години ракурс е този на един фикус в парламента.

Добре, ако изразяваш някаква истина, защо тя не е приемлива за хората, та едва се довлачваш до парламента - там, където днес дори всеки пумпал и всяко яне влизат с по-голяма лекота?

Каква е тежестта ти - имаш ли изобщо някаква представа? Или предпочиташ да заспиваш с „истината“ на онази изрезка от вестник?
Тия дни гледах с изумление и с известна доза тъга телевизионните хитрувания и пируети на Костов. Има нещо жалко и тягостно в тях.
Костов с удоволствие пренебрегва всичко, което е свързано с миналото - защото знае, и това е част от презрението му към вас, че вие вече не помните. И няма как да помните - така сте дресирани от Прехода, който обърка и съсипа представите ви за добро и зло.

Направиха ви на едни сюнгери

И от спомените ви изтича само една мътна вода. Съжалявам, че го казвам, но наистина го мисля.

За Костов всичко беше алъш-вериш, продажби, от съмнителни по-съмнителни. И вироглаво големеене. Най-озадачаващото при подобни хора е презрението, което излъчват към другите. А обикновено те излизат от нищото, от социалното дъно, от дълбокото българско Нищо, което е само по себе си ужасяващо. А сетне постигат успех, какъвто  не са виждали и в най-невероятните си сънища - и парадоксално това формира някаква надменност в тях към всичко и всички.

Нашите политици са абсолютно непрозорливи, това е известно. Те са обаче и напълно слепи за миналото - и особено за собственото си минало. Те се виждат по някакъв магически начин винаги като герои на това минало. Изглежда, ползват някакъв специален допинг, който изключва от паметта им всичко онова, което е било жалко, грешно или порочно - и то сътворено от самите тях.

Костов никога не е питан кои са грешките му, да не говорим за греховете му - той не позволява такива въпроси. Знам как ще отговори: „Аз нямам грешки!“ Това ще ви каже, сетне ще стисне устни в лека усмивка, презрителна, и спокойно ще ви я хвърли в лицето.

При него основното е фразата, която той веднъж изплю - когато уплашен се скри след погрома през 2001 година. Но тя е вярна за него, тя е ключът към него, към извратеното му мислене, което му позволява да изрече, че народът не го заслужава! Каза го, когато го смъкнаха от пиедестала, който сам си беше направил, и размахваше оттам някакъв газен фенер. Безсрамие, което може да си го позволи човек, който не знае какво е памет.

Това е ключът към него. В подобно съзнание няма място за грешки. И повечето от останалите са като него, Станишев е същият - като го гледам сега как подскача към Брюксел и походката му все повече заприличва на тази на Филип Димитров. Понятието „грешка“ не съществува за тези хора, съзнанието им не калкулира подобни неща - и затова те не могат да си обяснят защо всъщност ги изхвърлят от властта - за да потънат окончателно в блаженото лоно на самовъзхвалата. А преди това не могат да кажат и защо всъщност идват във властта, защо я обладават за известно време. За мнозина от тях това е истинска загадка, понеже вътре в себе си те знаят, че са малки хора. Думите на бившия вицепремиер Нейчо Неев: „Егати държавата, на която аз съм вицепремиер!“ подреждат сакралната фраза на Прехода. Тя издава извън всичко друго и пълната изненада на тези хора от игрите на Съдбата.

Късата памет на тия хора върви редом с ранното опиянение. То осеня Костов още през 1990 година, когато от един незначителен асистент изведнъж му предлагат да стане финансов министър. Какви сметки си е правил Луканов, така и никой не разбра. Излизаш от скромния университетски кабинет, в който те тормози Ренета Инджова, и направо попадаш във властта. Това е непосилен товар. Само пълната липса на памет може да те спаси.