Всички знаеха, че сме избрали Плевнелиев за президент, защото той е Посоченият, наместникът на самия Борисов
Номинират го политически партии, правят му кампанията и решително подпомагат избора му. Има право на политическа позиция, гарантирано с решение на самия Конституционен съд. Реализира правомощия в ключови сфери на държавността като отбрана, сигурност, външна политика. Нормално е българският президент да има политическа линия, отиваща отвъд приемането на почетни роти и закичването с ордени. Той не може да зачеркне нито биографията си, нито партийната подкрепа, която е получил. Прекият избор, от целия народ, го изкушава допълнително да не остава безучастен наблюдател на процесите.
Конституционната формулировка, че олицетворява единството на нацията, обаче едва ли е сложена просто така, за пълнеж. Балансиращата функция, ролята на арбитър са централни в идеята на отците основатели на новата българска демокрация. Явно се разчита общественото мнение да го припознае като авторитет, намиращ се над другите власти и особено в моменти, когато сблъсъкът на тези други власти и стремящите се да ги овладеят политически сили изисква известно успокояване.
Българският политически футбол обикновено се играе без рефери. Отборите не приемат продължителността на мача, не признават вкараните от противника голове, обичат засадите, смятат за естествена грубата игра и за капак на всичко имат навика изненадващо да си сменят фланелките и да преминават в насрещния лагер. При това всеобщо пренебрежение към правилата на играта президентът има своя шанс да бъде излъченият от публиката на мача съдия.
Досегашните ни президенти са се справяли повече или по-малко успешно с тази задача. Във важния момент около приемането на конституцията, наситен с горещи политически страсти, гладни стачки и радикални призиви, Желю Желев изигра конструктивна роля, съхраняваща доверието в институциите. В ситуация на драматично разделение и институционална криза, когато националното съгласие изглеждаше само фраза от негласувана декларация, Петър Стоянов съумяваше да бъде посредникът, при когото враждуващите сили могат да отидат и да се разберат. Георги Първанов беше незаобиколимо важен, когато трябваше да се постигне атлантическият консенсус и да се извървят стъпки към тъй илюзорното днес национално помирение - така че Европа да приема комунисти начело на държавата, а комунисти и цар да работят заедно.
Нашите президенти, всеки по своя причина и свой път извършваха действия по самоутвърждаването си и излизане извън сянката на собствената политическа партия. Боянските ливади на Желев маркираха разрива му с преживяващия десносектантски период СДС. Емблематичното „Иване, кажи си“ на Стоянов изговори онези подозрения в корупционна затъналост на управлението, които за обществото вече бяха безспорна истина, а само за Иван Костов - вражески удар. Слънчевото бунгало в Евксиноград на Първанов роди обвинението в „приятелски огън“ и публично огласи дистанцията между Първанов и Станишев, която днес виждаме увеличена до максимум.
При Росен Плевнелиев сякаш се получава обратното. Стремеж към еманципация не се наблюдава, а напротив. Това, което той прави, е не изваждане на личността от сянката на собствената политическа сила, а вкарване на институцията в тази сянка.
По време на мандата на ГЕРБ никой не се учудваше на това. Всички знаеха, че сме го избрали, защото той е Посоченият, наместникът на самия Борисов. Служебното правителство през 2013 г. му предостави възможност да излезе в лидираща позиция. Не стана. Обратно на днешните твърдения на Плевнелиев, че подкрепял февруарските протести, и помен от подкрепа нямаше тогава, че дори назначеният от него за премиер Марин Райков настояваше протестиращите да замълчат, за да чуем „мълчаливото мнозинство“. Скандалите, съпроводили краткия престой на служебния кабинет и свързани най-вече с механизмите на работа на ГЕРБ, бяха деликатно подминати от президента.
Всъщност истинският голям шанс да се докаже като лидер Плевнелиев получи с лятната протестна вълна. Патосът на протеста първоначално отричаше всички водещи партии, включително и ГЕРБ. Протестираше се не само пред парламента и Министерския съвет, но и пред централата на ГЕРБ. В същото време доверието на недоволни и ранобудни в Плевнелиев стигна такива високи стойности, че в сценария на всяка от вечерите влезе и „минута на президента“. Хората на улицата отхвърляха ГЕРБ и акламираха президента. Какъв по-хубав политически подарък от това?
Минута на президента никак не е малко, когато на всички останали им се паднаха не минути, а седмици на тежки изпитания. Цената на тази минута, разбира се, беше заставането срещу правителството. Проблемът дойде оттам, че Плевнелиев избра да плаща въпросната цена постоянно и да не прави нищо друго. Реши, че може да бъде лице на опозицията срещу Орешарски. Ветото, което налагаше с повод и без повод, периодичните изявления и декларации, интервютата, включително и в чужбина, следваха една чисто опозиционна логика. Обясняваш неуморно грешките на кабинета така, както ги виждаш, и предлагаш алтернативни политики (в диапазона от референдуми до нови дограми). Точно това, което е работа на една опозиционна партия. Изхабяването на протеста и слизането му от дневен ред намали малко градуса на общественото напрежение и създаде предпоставки президентът да облече конституционната си дреха: диалог с институциите и натиск върху тях чрез този диалог. Ако е имало диалог, това по-скоро е бил
диалог на глухи
Плевнелиев все по-активно се зае да измисля пречки за управлението. Негово право е да предложи референдум. Но именно като президент би трябвало първо да се опиташ да поставиш въпроса пред съответните институции, а не да ги изненадваш. За осем месеца работа на комисията по Изборния кодекс Плевнелиев нито веднъж не лансира своите пристрастия към задължително, мажоритарно и електронно гласуване. Оповести ги едва при приемането на кодекса.
В същите релси премина и указът му за състава на ЦИК. Ако смяташ, че Народното събрание погрешно тълкува закона, има Конституционен съд, който решава спорове за компетентност. Вместо това той избърза да направи назначения в пряко нарушение на волята на народните представители. Някои са доволни, че с подобни средства Плевнелиев демонстрира своята независимост. Независимост от Орешарски, без всякакво съмнение - но никой не го е подозирал в зависимост от него. Подозираха го в друга зависимост. Всичките тези действия не го еманципират политически, а го поставят изцяло в услуга на един все по-консолидиран и възстановен след миналогодишните сътресения ГЕРБ. Връзката между държавен глава и основна опозиционна сила вече не се крие, както се криеше до 2013 г. Президентът иска референдум, ГЕРБ веднага се захваща да му събира подписите. Президентът издава указ, с който назначава именно човек от ГЕРБ. Той изглежда не осъзнава, че би бил много по-полезен на своята политическа сила, ако й дава рамо в тежки и важни моменти, а не всекидневно и в дребните неща.
Амбицията да бъде острие на опозицията е странна и необичайна за един президент. На средата на мандата си той сякаш все още не може да намери своето място в тази институция и подхожда към политическия сблъсък не от горе, като арбитър, а отвътре, като пряк участник, който си разменя удари с опонента и отброява дали е спечелил точка в поредния конюнктурен скандал, за да се насочи към предстоящия. Само че опозицията не е Плевнелиев. Опозицията е ГЕРБ и именно те могат да спечелят от битката между президент и правителство. Президентът може накрая само да загуби и да бъде оставен настрани като някой, който си е свършил работата. Ако Орешарски загуби властта, на ГЕРБ Плевнелиев повече няма да бъде нужен.
В крайна сметка Бойко Борисов не носи отговорност за своите Фейсбук статуси. Отговорност носи Росен Плевнелиев за това, че от институционални позиции ги изпълнява. Борисов прави всичко възможно да се върне на власт точно както е нормално да се очаква от основната опозиционна сила. Къде обаче иска да се върне Плевнелиев, остава загадка. При широко известното красноречие на Борисов място за говорител на ГЕРБ едва ли ще бъде разкрито.
(в. Преса, печатно издание, брой 83 (788 от 26 март 2014)