Теорията учи, а практиката го доказва, че реалната демокрация се установява едва след като се е учредило стабилно гражданско общество. То се учредява на два етапа. Първият е на възникването на икономически независими граждани. В смисъл такива, които решават съдбата си сами, а не зависят от благоволението на властта, която и да е тя в момента.
На втория етап икономически независимите граждани стават и политически независими. Те започват да преценяват по убеждение, а не по задължение, за коя партия да гласуват. На свой ред пък партиите започват да се съобразяват с това. И така идва реалната демокрация.
Сега, ако тръгнем по обратния ред, за да имаме демокрация, трябва да имаме гражданско общество. А за да имаме такова, преди това трябва да си имаме просто общество. Онези държави, които са успели да извървят този път (Великобритания, Франция, САЩ и т.н.), са станали образците на модерните реални демокрации. И обратно - в онези, където това не се е случило (Русия, Италия, Германия и др.), са се установявали различни форми на недемокрация.
Това през миналия ХХ век. Днес, в настоящия ХХI, когато демокрацията разширява географията си, се появяват обаче и още три понятия за нея - „фасадна“, „квази“ и „псевдо“. Всички те засягат държави, в които няма изградено гражданско общество.
Къде сме ние в тази класация? Ще започна оттам, че дори още си нямаме и общество, камо ли пък гражданско. Всъщност, ако си сложим ръка на сърцето, кога реално сме били общество?
Когато „българинът“ Иванчо Хаджипенчович подписва смъртната присъда на Апостола на българската свобода Васил Левски? Когато всичките порти от Козлодуй до Враца са захлопнати пред четата на Христо Ботйов? И преди неговите „другари“ да го утрепат на Вола (за пари), той да простене: „И аз съм тръгнал народ да освобождавам“? Когато дядо Вълко от Тетевен предава Бенковски? Когато тъпанарите от „оранжевата гвардия“ на БЗНС спят върху чувалите с пари, взети от правителството на Стамболийски (1921 г.) от незаконно забогателите през Първата световна война, а после с тези чували той купува на любовницата си апартамент в Париж? Когато през 1923 г. по някаква безумна заповед на Коминтерна българи избиват други българи в т. нар. Септемврийско антифашистко въстание? Когато две години (1943-1944) държат със смъртна присъда моя бивш шеф на катедрата Христо Несторов, защото баща му редовно доставя на директора на затвора тенекии със свинска мас и чували с боб? Когато през 1946-1947 година срещу аналогични доставки шефът на милицията в Плевен, иначе „безкрайно честен комунист“, не бие много лошо някакъв николапетковист? Когато... |
Мога да дам още много примери. Но прескачам направо на годините след 1989, когато и у нас избухна демокрацията. Всъщност тя не избухна, а избуя за шепа добре подготвени за нея хора - стопанска и партийна номенклатура и мутри. Да, те си направиха някакво си свое „общество“, само че не гражданско, а мутрономенклатурно. Останалите около 90% българи пак не се превърнахме в общество, а си останахме една „раздрипана сган“ по думите на мой кандидат-студент. И тогава взеха да се раждат като гъби след дъжд неправителствените организации (НПО). Всичките те, една през друга, самообявили се за „представители на гражданското общество“.
Да бе, да. По-скоро те са си едни щедро заплатени организации на чужди държави. И много сръчни рекетьори. Наблюдавах тия месеци действията на зелените НПО. Те откровено се бяха разделили на две „общества“. Едното рекетираше Банско, а другото - Пампорово. Първото даже си беше осигурило и подкрепата на почти цялото ръководство на ГЕРБ. По обясними причини... Но нито едните, нито другите хич не са представители на обществото. Камо ли пък на „гражданското“...
И се чудя. И Банско, и Пампорово, и Боровец правят едно и също - вкарват пари в България. Едно време, като се разхождахме с Луканов под Тодорка, той ми рече: „Виждаш ли, под всяко клекче тук са заровени поне по 100 долара.“ А „природозащитниците“ пречат да ги откопаем...
Но и те си направиха свое си „общество“ - на лицемерно-популистко-рекетьорски принцип. А „раздрипаната сган“, т.е. останалите около 90% българи, продължи да става все по-раздрипана...
Във всички езици „общество“ идва от „общност“. А „общност“ върви ръка за ръка със „солидарност“. Няма друга държава в Европа, като се започне от Германия и Италия след 1945-а, мине се през Португалия и Испания през 1974-1975-а и се стигне до страните от Централна Европа след 1989 г., която да не направи своя солидарен преход към демокрация. И станаха и общества, и граждански общества, а оттам - и устойчиви демокрации.
Когато през 1992 г. Вацлав Клаус, известен като краен либерал (т.е. индивидуалист), стана министър-председател на Чехия, той се обърна към сънародниците си с думи прости и ясни. И им рече: „Предстои ни тежка година. Дайте да се хванем заедно и да я преодолеем солидарно.“ И чехите му повярваха и го сториха. За да са сега една от водещите демокрации сред бившите държави от съветската сфера на влияние.
А ние? Ако в началото на прехода сме били 7 милиона българи, всеки един от нас си правеше „своя“ си преход. Да, ама от 7 милиона „индивидуални“ прехода общество не се получава. По-скоро стават 7 милиона озлобени индивиди, които гледат да оцелеят. Предимно - и за сметка - на гърба на другите. Тия дни гледах някакво предаване с покойната Вера Кочовска, която каза нещо много тъжно - че „ние не сме истински хора“. Малко преди нея един наш емигрант в Англия констатира друго, но не по-малко тъжно нещо: че сме „по-умни от тях (британците), но сме по-зле от тях“.
Просто защото наистина в прехода си не успяхме да тръгнем като солидарно общество и постепенно да се извисим и до състоянието на гражданско общество. Просто си останахме една наистина „раздрипана сган“, в която всеки поединично се бори за собственото си оцеляване. И много често използва като оръжия злобата и омразата към останалите. Въобще - седем милиона (или колкото сме останали) „хейтъри“...
Ами щом сме още толкова далеч от състоянието на „общество“, още по-далеч сме от това на „гражданско общество“. А следователно (и логично) - съвсем пък далеч от онова, което се нарича демокрация...
(в. Преса, печатно издание, брой 84 (790 от 27 март 2014)