Горан БЛАГОЕВ

 Личността му е и противоречива, и трагична. Но без него Първата българска държава би имала по-кратка история и много по-жалък край. Когато през 971 г. византийският император Йоан Цимисхий завладява столицата Велики Преслав и пленява цар Борис ІІ, крахът на българската държавност изглежда неминуем.

В западните предели на царството обаче българската аристокрация дава отпор на Византия. Съпротивата оглавяват Давид, Мосей, Арон и Самуил - синове на „могъщия комит“ Никола, който управлявал един от комитатите (областите) на България и бил човек с огромна власт. Византийските хронисти наричат четиримата „комитопули“ - букв. „синовете на комита“.

Давид и Мойсей загиват още в началото на борбата срещу Византия. Продължават я Арон и Самуил. Но по-големият брат е заподозрян, че поддържа връзки с Константинопол и „съчувства на ромеите (византийците)“. Между двамата несъмнено имало и известно съперничество за надмощие - през юни 976 г. по заповед на Самуил Арон е погубен с цялото му семейство. (Бел. ред. - оцелява единствено синът му Иван Владислав, спасен от Самуиловия син Гаврил Радомир.)

Мъдрост, разум и храброст

Самуил признал за български цар брата на Борис ІІ - Роман, който резидирал в Скопие. Двамата действали заедно срещу византийците, но авторитетната личност в държавата бил той. На „неговата мъдрост и разум“ се дължали многобройните победи на българите в продължителните войни с Византия.

Хронистите го описват като „най-опитен в стратегията“, „войнствен човек, който не знае покой“, „непобедим по сила и ненадминат по храброст“. Въпреки мощта си обаче Самуил не се изкушил да узурпира трона на Роман, който властвал номинално и нямал шансове да продължи династията, защото бил скопен. През 991 г. Роман е пленен от византийския император Василий ІІ. Самуил обаче запазил лоялността си към него и се провъзгласил за български цар едва през 997 г., когато научил, че Роман е починал в Константинопол.

Цар Самуил ще продължава да стряска мощния си враг чак до смъртта си през 1014 г. След него на Византия ще са нужни още четири години, за да покори напълно България. Де факто най-малкият син на комит Никола успява да удължи живота на Първата българска държава почти с половин век. Неслучайно в прочутия си Битолски надпис цар Иван Владислав величае своя чичо Самуил като „самодържавен цар“. Както свидетелства гръцкият професор Николаос Муцопулос „от летописите се вижда ясно, че Самуил е български цар. По това време под „България“ се разбират земите от Солун до Охрид и до Белград на север - тогава цялата тази област е била България“.

		Профил на цар Самуил, възстановен по черепа му

„Дунав грабна венеца на Рим“

Перманентните походи на Самуил във византийските владения предизвикват яростта на младия император Василий ІІ. Воден „по-скоро от гняв, отколкото от благоразумие“, както пише очевидецът на събитията Лъв Дякон, Василий предприема поход срещу дръзкия комитопул. В края на юли 986 г. той се насочва към Средец (дн. София), който по това време управлява Самуиловият брат Арон. Императорът обсажда града, но не подозира колко много щети ще му причинят българите. Защитниците на Средец успяват да подпалят стенобойните машини на византийците, а отряди извън крепостта плячкосват обоза, нападат малки военни части, които обикалят околните селища за сено и провизии. След 20 безплодни дни, в които търпи само загуби, Василий вдига обсадата на Средец и поема обратно към столицата си. Самуил и цар Роман разполагат войската си в засада по гористите склонове на Ихтиманския проход, известен и като Траянови врата.

Василий пренощува с войската си на стан край крепостта Щипоне (Ихтиман). На следващия ден - 17 август - византийските части навлизат в прохода. Ето как Лъв Дякон, който придружава императора, описва боя:

„Войската преминаваше през една гориста и пълна с пропасти долина. Едва я беше преминала, достигна до стръмни и труднопроходими места, гдето мизите (българите) нападнаха ромеите (византийците) и като унищожиха много голям брой войници, взеха императорската палатка със съкровището и разграбиха целия обоз на войската... Оцелялата войска едва се измъкна от преследването на мизите (българите) в непроходимите планини и като изгуби почти цялата си конница и обоза, който караше със себе си, се върна в ромейските (византийските) предели.“

Василий ІІ претърпява тотално поражение - подобно на това, което сполетява предшественика му Никифор І Геник във Върбишкия проход. Единствената разлика е, че сега императорът все пак се спасява - бягайки, защитен от личната си гвардия. Неуспехът му обаче разклаща силно неговия авторитет в Константинопол и е една от причините Византия да бъде обхваната от продължителна гражданска война, тъй като конкурент на Василий ІІ също се обявява за владетел. Известният поет Йоан Геометър, който е представител на опозиционно настроената срещу Василий ІІ аристокрация в империята, „оплаква“ византийския позор в Ихтиманския проход: „Никога не бих казал... че мизийските (българските) стрели са по-силни от авзонските (византийските) копия... Пропаднете, мрачни планини... Истърът (р. Дунав, т.е. българите) грабна венеца на Рим (Константинопол, т.е. византииците)... защото мизийските стрели са по-силни от авзонските копия!“

Василий ІІ не прощава на Самуил нанесения му позор и в крайна сметка доунищожава българската държава. Но паметта за „непобедимия по сила“ комитопул и по-сетнешен цар дълго е жива сред българите - дори след възстановяването на средновековната българска държава. Както свидетелства през ХІІІ в. византийският хронист Йоан Ставракий, „оня прочут Самуил още бил в устата на българите“.