30491 | 29 март 2014 | 09:16

70 години след опожаряването на София от въздуха

Наричали са я Малката Виена. Елегантни сгради в стил сецесион, удобни булеварди и уютни улички - един европейски център. Центърът на София. Такъв е бил преди зловещите англо-американски бомбардировки през Втората световна война. По-голямата част от него отдавна е спомен, който лежи в основите на бившия партиен дом, Министерския съвет, президентството и ЦУМ - сградите, които след 9 септември 1944 г. са издигнати върху руините на Малката Виена.

В периода от ноември 1943 до април 1944 г. София е атакувана от въздуха 12 пъти - това е рецептата на САЩ и Великобритания за изваждането на България от Тристранния пакт. Най-много жертви взема бомбардировката от 10 януари. След нея по-голямата част от столичани се евакуират и броят на убитите понамалява.
Оцелелите сгради на столичния център са доунищожени с поредицата въздушни нападения от 16 март до 17 април. 

За разлика от зимата тогава небесните „гости“ започват да изпращат заедно с разрушителните и фугасни (запалителни) бомби. Властите призовават по време на атаките в жилищните сгради да дежури по един човек, за да може пожарите от бомбите своевременно да бъдат изгасени. Дирекцията на националната пропаганда се опитва да им вдъхне кураж с посланията си из вестниците: „Необходимата смелост, хладнокръвие и безстрашие в борбата с падналите запалителни бомби съществува във всяко българско сърце.“ Не се знае обаче колцина са се престрашили да последват този зов, вместо да бягат в скривалищата...

Вечерта на 16 март 1944 г. (четвъртък) в София за пореден път е подаден сигналът „тревога“. Англо-американските самолети пускат близо 200 разрушителни и около 4000 запалителни бомби. Изгарят няколко фабрики, ударена е сградата на военното министерство. Тогава е засегнат и апартаментът на регента проф. Богдан Филов. Двадесет души, които търсят спасение в скривалището на трамвайното депо в „Красно село“, се задушават. Малко по-късно - вече в ранните часове на 17 март, София отново е атакувана. Разрушения има в кварталите „Лозенец“, „Хаджи Димитър“ и „Ючбунар“. Седмица по-късно, на 24 март (петък), върху столицата отново са изсипани фугасни бомби.

Най-зловещата атака над града след януарските бомбардировки е в последните дни на март. Вечерта на 29-и петдесетина леки бомбардировача тип „Москито“ („Комар“) хвърлят смъртоносния си товар, като предварително „осветяват“ целите си с мощни фенери, окачени на парашути. Цяла нощ пожарникари, мобилизирани цивилни и доброволци гасят пожарите в центъра на София и пострадалите квартали. Гори Телефонната палата, католичес­ката църква „Свети Йосиф“ и католическото училище на пл. „Възраждане“. При бомбардировките на столицата общо са разрушени 14 черкви - бомбите не правят разлика дали в тях се молят православни, католици или протестанти.
Властите спестяват точния брой на загиналите и размера на щетите. На вестниците се подава изключително пестелива информация, а някои текстове звучат направо абсурдно: „След терористичното въздушно нападение... са съборени жилищни постройки и са дадени човешки жертви. Населението запази спокойствие?!“ Българската преса е принудена по-детайлно да разказва за германските бомбардировки над Лондон, нежели за разрухата на София. Обичайната цензура за всяка военна ситуация - така не се всява паника сред гражданството и не се дават „сведения“ на противника за попаденията му...

На 30 март (четвъртък), малко преди 10 ч. сутринта българската столица е връхлетяна от 450 англо-американски бомбардировача. Наши изтребители се опитват да ги пресрещнат при Трън, но численото превъзходство на противника е несравнимо. Българските лет­ци не се отказват - битката за София е на живот и смърт. На помощ им идва и ескадрила от Карлово. Въпреки това нападателите успяват буквално да покрият столицата с т.нар. бомбен килим - при тази тактика самолетите летят по-близо един до друг, за да се постигне по-голяма плътност на бомбените удари. Три хиляди бомби разрушават 3575 сгради и отнемат живота на 139 души. Опожарени са почти всички постройки по бул. „Дондуков“ и „Мария Луиза“, по ул „Леге“ и ул. „Търговска“ (на нейно място сега е бившият партиен дом). Частично разрушени са Централната баня, Халите, хотел „България“, Народният театър, Държавната печатница (дн. Галерията за чуждестранно изкуство), а също и сградата на Светия синод. Избухналият пожар унищожава един безценен документ - оригинала на фермана, с който през 1870 г. е учредена независимата българска църква. Сринат е и уникалният стъклен купол на Духовната академия на пл. „Св. Неделя“.

„София я няма вече...“, проплакват столичани, които вечерта на 30 март се прибират при близките си, евакуирани в околните села. Не подозират, че това съвсем не е краят на въздушните ужаси. Финалният им акорд неочаквано проехтява на 17 април, светли понеделник, втория ден на Великден. „Бомбите на господин Рузвелт убиват християнския морал, убиват християнската етика, върху която се крепи не само Европа, но и Америка“, простенва талантливото перо на Данаил Крапчев, главният редактор на вестник „Зора“. Но съюзниците очевидно по друг начин разбират християнската етика. Около обед 350 бомбардировача и 100 изтребителя извършват последната въздушна атака над София. Убити са 120 души. Най-тежко са засегнати кварталите „Надежда“ и „Лозенец“, районът на Централна и Сточна гара. Големи разрушения са нанесени и върху сградите на Военното училище. Вечерта са бомбардирани Пловдив, Асеновград и Перущица. В бой с неприятеля в този ден загиват седем български летци. Те са 1/3 от всички наши авиатори, намерили смъртта си във въздушните сражения през Втората световна война. Една от причините за толкова жертви сред родните асове на 17 април е, че силуе­тът на противниковите „Мустанг“ приличал на българските изтребители и вместо да се пазят от тях, те ги смятали за свои - често тази заблуда се оказва фатална. Така в историята на българската военна авиация 17 април 1944 г. остава като Черния Великден.

София е смятана за един от най-пострадалите градове от англо-американските бомбардировки през Втората световна война. Макар и съюзник на Хитлер, България не изпраща на фронта нито един войник и нито един неин самолет не нарушава чуждо въздушно пространство. Но това очевидно не е впечатлило стратезите във Вашингтон и Лондон, чиито бомби промениха завинаги облика на нашата столица и ни отнеха Малката Виена. 

			жжж           тттт
			Най-известните артисти играят благотворително за пострадалите Въздушните атаки задълбочават кризата, в която се намира България след включването й във войната. Въпреки това държавата се опитва да контролира тежката ситуация, макар и белязана от инфлация. Въведен таван на наемите за жилища на евакуираните - в селата те били до 400 лв., а в градовете - до 600 лв. Близките на загиналите и хората с разрушени домове получават еднократна помощ от 30 000 лв. Синодът отваря манастирите за малоимотните софиянци. Въпреки несгодите на войната културният живот не секва. Трупата на Народния театър обикаля страната. В Панагюрище например Кръстьо Сарафов, З. Йорданова, Константин Кисимов и други техни колеги изнасят благотворително две представления и предоставят приходите на евакуираните в градчето бед­ни столичани.

		„Атентат“ срещу малкия цар?! Въздушните нападения принуждават царица Йоанна, която от няколко месеца е вдовица, да се пресели в двореца „Врана“ заедно с децата си - малолетния цар Симеон ІІ и сестра му Мария Луиза. Военните смятат, че мястото е изолирано, което е гаранция за неговата сигурност. Но царицата не крие опасенията си, че районът е твърде открит и извънградският дворец лесно ще привлече вниманието на вражеските самолети. Оказва се права. По време на нощните бомбардировки на 24 март „Врана“ е атакувана на два пъти от въздуха. В своите спомени Йоанна изразява съмненията си, че те били предприети целенасочено, за да се случи „нещо“ с царското семейство - „да загубим живота си без ничия вина, по вина на войната“. Бомбите буквално валят над парка и двореца: „Врана“ бе ожесточено бомбардирана с повече от петстотин запалителни заряда, от които тридесет и шест подпалиха двата горни етажа на двореца... Един малък бункер, построен към двореца, ни спаси по чудо... но голяма част от вещите, с които бяха свързани толкова паметни неща и спомени, включително и моите книги, бяха загубени“, разказва Йоанна. Княз Кирил проявява невероятно себеотрицание и обезврежда една запалителна бомба, после спасява от пламъците старото крило на двореца. Хора от съседните села Герман и Горубляне се притичват да гасят пожара. Спешно пристигат парламентарният шеф, премие­рът и някои депутати. Тъжно-весел спомен от тази бомбардировка става езерото „Чърчил“ в парка на „Врана“. Изровената от бомба яма с дълбочина три и широчина седем метра започнала да се пълни с вода. Царицата и децата пуснали в нея червени рибки и кръстили „езерото“ на британския премиер, който наказвал българите от въздуха.
		София, книжарницата на издателя Тодор Чипев на бул. „Дондуков“ след бомбардировките през 1944 г.
		Смърт за мародерите След 10 януари 1944 г. София е почти обезлюдена, което дава простор на тършуването из разрушените и изоставени сгради. За да го спре, правителството на Добри Божилов предприема драконовски мерки: „по силата на закона за гражданската мобилизация - за кражби и обири през време на въздушната тревога и след нея виновните се наказват със смърт“. Пресата шумно разказва за процеса срещу трима мародери, които получават смъртни присъди: чиновникът Стоян Стоянов, на 24 години, бил заловен да краде велосипед от полуразрушен магазин; грънчарят Марин Попов задигнал... връзка чорапи, а 29-годишният Христо Христов - два топа хасе...

 

(в. Преса, печатно издание, брой 86 (792 от 29 март 2014)