81867 | 7 окт. 2012 | 11:30
Актрисата ме посреща, излегната царствено на кушетката и с усмивка, която помня от детството. Кака Мариана от тв предаването““Сладкарница „Захарно петле“... Същата. Годините са пожалили лицето й. Само ужасната дископатия я е повалила за повече от месец да се гърчи в адски болки. Лежи в тихия си апартамент с прозорци към Борисовата градина и се радва, когато някой я посети или звънне по телефона. Днес очите й светят - получила е от приятели от Виена специален пристягащ гръбнака корсет. С него се надява болките да отшумят по-бързо. Но днес тя ще даде първото си интервю на легло, а после, отмине ли кризата, ще скокне и ще отиде първо да си види приятелите, които часове преди това са я просълзили...
- Защо плакахте днес, Мариана?
- От умиление. Напоследък приятелите ме разплакват с жестовете си на добро. Много ги имам - и от студентските години, и от Сатиричния театър. Не е тайна, че тежко живеем двете с дъщеря ми. Зорница е без работа вече две години и деяним на моята пенсия, която... не е за казване... е 240 лева. Но иначе весело си живеем тук с двете котки - Биба и Дечето. Имахме и кученце, което умря преди година от старост, миличкото.
- Но затова пък приятелите не си тръгват...
- Винаги са били някъде близо около мен и са намирали начин да ми помогнат. Ето сега, преди да дойдете, се побърках от рев... Даже пих валериан... Този специален корсет за кръста струва доста пари, поне за мен - 90 лева. Но моя близка звъннала на един мой заможен приятел във Виена и му казала за корсета, а той веднага се отзовал. И вчера тя ми звъни: „Идвам с колана.“ Моя колежка пък - Албена Павлова (известна от „Столичани в повече“ - бел. авт.) срещнала дъщеря ми и я попитала как съм. Звъни телефонът, обажда ми се друга моя колежка: „Виж сега кво, Мариански, ние тук се събрахме колеги и искаме да ти купим колана.“ Албена им казала... (Плаче.)
- Но не сте позволили на безпаричието да ви смаже, да се почувствате по-малко значима?
- Не. Унизени да се чувстват тези, които са ни унизили. Ние трябва да си запазим духа. Вярно, има моменти, в които изпадаш в безтегловност и мислиш как ще посрещнеш следващия ден. Защото сме стигали и дотам. Аз не съм религиозна, а вярваща. Вярвам в това, което е горе, силното, Бог ли ще го наречеш, висша Вселена ли, майка ми и баща ми ли са горе... В най-запечения момент, когато главата ми се е пръскала да намеря изход, като че ли небето се отваря, една ръка се протяга и ме измъква... Не ми дава парите, а решението. Аз не разчитам на това, в никакъв случай, защото животът е борба. Харесва ми и мисълта на един приятел: „Хайде бе, не стига, че им живеем, ами и ще им мрем!“ Няма да им мрем!
- Хубава философия. Четох някъде, че любимката на публиката Кака Мариана е чистила по домовете...
- Да, и слава Богу, случих на хора там. „Господарят“ ми беше проф. Стати Статев, ректор на УНСС и много добър човек. Той ме даваше за пример на една от дъщерите си, че не се срамувам да върша тази работа. И наистина не се срамувах. Всъщност не ми се наложи много да чистя, съпругата на Статев – Денка, беше бременна и често си говорехме с нея на различни теми и се обогатявах от това общуване. Да не говорим, че парите за чистенето бяха повече от заплатата ми в театъра...
- Как се живее достойно с две, а не с двеста?
- С достойнство. Аз си го нося. То е нещото, което най-стръвно съм пазила през годините и в професионален, и в личен план. Ако трябва да съм честна, когато започнах работа като чистачка в онзи дом, в началото достойнството ми беше накърнено. Но дъщеря ми бе ученичка в художествената гимназия - скъпо образование, как да я издържам с мизерната заплата от театъра!
- Не е тайна, че е осиновена - как се решихте на това?
- За една нощ. Просто се събудих с тази мисъл. И тръгнах. Не я познавах още, но първо заживях с нейната биография, без да знам как изглежда. Тя е оставена пред една къща от млада висока жена, която помолила да й наглеждат количката, докато купи билет за пътуване. И не се върнала повече. На сутринта я прибират от милицията и й дават името Зорница. И когато дойдоха децата, от които трябваше да си избера, аз просто я видях, че това е тя! Познах я! Тогава нямаше три, а сега е вече на 33 г. и ми е голяма подкрепа. Досега Зори не обичаше да готви, но откакто се разболях, да знаете какви вкусни манджи прави!
- Споменахте преди интервюто, че сте разочаровани от някои писания за вашите два брака... Какво всъщност се случи?
- Първият ми брак беше с този приятел, който ми изпрати колана от Виена и с когото имаме прекрасни взаимоотношения – Петя Ходяков. След развода той замина от България и не бяхме се виждали 40 г. От време на време някой от пътуващите музиканти ми пращаше много здраве от него. Времето „избърса“ всичко. И един прекрасен ден един човек ми се обажда по джиесема. Като си каза името, аз буквално паднах от стола. Бях на гости при приятели в едно близко село и той дойде там. После идва няколко пъти в България и веднъж остави два самолетни билета - за мен и за дъщеря ми, да му гостуваме във Виена за Коледа. Петя е руснак, от казаците, и има голям казашки ансамбъл във Виена. Беше ми малко неудобно от сегашното му семейство, но отидохме и се оформи приятна група. Разбрахме, че с годините връзката ни е прераснала в едно приятелство, без да дъвчем неприятностите от миналото.
- А каква е истината за развода с втория ви съпруг - композитора Дечо Таралежков?
- Запознахме се с Дечо в Сатиричния театър, където той свиреше в оркестъра, и се оженихме. Беше си голяма любов, 13 години. Но се появи една мацка и развали работата... Аз му казах: “Прецени си на кого държиш повече - на мен или на нея. Аз се оттеглям, замятам пелерината и ме няма. Нито аз на теб ще преча, нито ти на мен...” Всъщност аз съм искала да бъда сама. Имала съм възможност да си уредя живота, след като съм се развела. Но ето, че 30 г. съм сама и съм съм посветила живота си на дъщеря ми и на театъра. Реших, че Зори ми е достатъчна. Аз съм си била себедостатъчна. Сама съм, но не съм самотна.
- В този стар дом, казвате, е минал животът ви...
- Да, в семейство на интелектуалци. Баща ми Ивайло Аламанчев беше инженер, с много изобретения, завършил във Франция. Неговата майка и моя баба Мари-Жозефин беше чистокръвна французойка. Дядо ми навремето завършил военна академия във Франция и си я довел. Когато тя заминавала от Франция - баща ми беше роден през 1903 г., представете си какво е представлявала току-що освободена България. И дядо ми я довежда от Франция в Сливен, където е назначен за военен прокурор. Него не помня, той е починал, преди аз да се родя, но помня баба ми. Тя много държеше на семейството си, на трите си деца - две момичета и баща ми. Много ги е подкрепяла. И двете ми лели се занимаваха с музика, пееха прекрасно и бяха женени за музиканти. Баща ми беше с изключително чувство за хумор, майка ми Власта също беше забележителна жена. Не позволи дори и да й споменем за друг брак след смъртта на баща ми.
- Липсва ли ви сцената, Сатиричният театър?
Много... От 6 г. не съм на сцената и това ме съсипва. Не мога да се оплача, изиграла съм доста женски роли. А какво съм мечтала да играя... Вече съм далече от сцената, тя и мечтата ми е отлетяла... Но продължавам да си сънувам театъра, типичните актьорски сънища, дето забравяш текста или закъсняваш за излизане на сцената. В началото ми беше много тежко. И сега, като минавам по „Стефан Караджа“ покрай Сатирата, ми се подкосяват коленете... Много кръвно свързана съм, защото много съм го обичала тоя театър. Нас ни разпределиха там цяла група - Климбо, Славчо (Пеев – бел. авт.), Жоржета Чакърова, Коста Карагеоргиев, лека му пръст, и мен. Останахме ние с Жоржета и Славчо. Но се виждаме. На всяко 20-о число нашият випуск се събираме в един ресторант на „Раковски“, и хахо-хихи, кой какво прави, защото повечето от нас са пенсионери, само Венчето Мандаджиева още играе. И Васил Михайлов - макар че той рядко се появява.
- Извинете за въпроса, но когато бяхте най-зле, мислехте ли със страх за смъртта?
- О, написала съм в завещанието ми какво да се направи. Мислила съм, но не с ужас, не. Стряска ме единствено това, че ще се разделя с близките и приятелите си. А самият процес на умиране нито го знам, нито пък искам да го знам. Най-хубаво ще бъде да си отида в съня - като моите родители. Не искам никакви церемонии. Искам да ме изгорят и пепелта ми да разпръснат над едно мое любимо място. Имахме една великолепна 130-годишна къща в едно софийско село Стъргел, но бяхме принудени да я продадем.
- Случвало ли ви се е да виете от болка след загуба на скъп човек?
- Така се почувствах през февруари, когато ни напусна брат ми Андрей. Неочаквано. Отиде си и ме остави сама. Той ми беше рамото, силата, стълбът. Имахме невероятна връзка. Никога не сме водили тия просташки спорове за собствености.
- А за любим?
- Чак да вия - не, но съм го преживявала тежко, като предателство. Това, което се случи и с двамата ми съпрузи, си беше предателство. Даже... Тук ще ви кажа нещо много съкровено... Дечо ми се обади малко преди смъртта си и каза: „Искам нещо да ти кажа, ето тук Камелия (настоящата му жена – бел. авт.) е до мен. Можеш ли да ми простиш за всичко, което съм ти причинил?“ И аз се разревах. Докато се колебаех два-три дни дали да отида да го видя, Камелия ми съобщи една нощ, че си е отишъл. И добре, че още тогава по телефона все пак му казах: „Нямам какво да ти простя, ти нищо не си ми направил.“ На него му се беше случило да се влюби. Ами ако аз се бях влюбила?... Дали щях да събера сили да поискам прошка?...
- Много толерантно отношение.
- Не бих казала, че съм толерантна. По-скоро съм философ. Пък и ако не бяхме се разделили с него - защото нямахме деца, нито той щеше да има син, нито Зори щеше да дойде при мен. Е, не мога ли да бъда благодарна на Бог за това?
Мобилна верси
RSS
