28893 | 3 апр. 2014 | 05:36

Интервю на Мария КОСТОВА за производителността на труда, подценените доходи и индустриализацията

Г-н Димитров, Евростат обяви, че България е на опашката по цена на труда в ЕС - 3,7 евро на час, но пък с най-голям ръст на този показател за 2008-2013 г. - 44%. Вашият коментар?

Със сигурност доходите в България продължават да бъдат подценени, и то от всички възможни гледни точки. Защо казвам това? Ако погледнем от социален ъгъл, виждаме, че продължаваме да сме най-бедните. И независимо от този близо четири пъти по-голям от допустимия според Евростат ръст на доходите за България цена на труда от 3,7 евро е далеч под потенциала, който има икономиката ни. Има поле за допълнителен ръст на доходите. Няма пречки още от 1 януари 2015 г. минималната заплата да стане 400 лв. В преобладаващата част от държавите членки най-ниското възнаграждение е около 50% от средното и ако приложим тази формула, може да се заложи такава заплата в бюджета за догодина.

Еврокомисията се произнесе, че вдигането на минималната заплата и минималните осигурителни прагове застрашава достъпа до пазара на труда на хората с ниска квалификация.

Намираме това твърдение за необосновано. Според изчисленията на Института за социални и синдикални изследвания към КНСБ най-ниското възнаграждение дори в определена степен стимулира заетостта на тези хора. А и буди недоумение фактът, че в свой предишен доклад от 2013 г. ЕК защитава твърдението, че повишаването на минималната заплата в страните от ЕС има позитивно влияние върху заетостта на нискоквалифицираната работна ръка. Увеличенията на минималните осигурителни доходи са плод на договорености между бизнеса и синдикатите и не може да се предполага, че представителите на работодателите не са били достатъчно внимателни за въздействието на тези увеличения. И още нещо – комисията в последния си доклад вкарва България в групата от 16 държави, които имат макроикономически дисбаланси. И отново говори, че е обезпокоителен бързият ръст на доходите у нас. Има заложена горна граница на ежегоден растеж на разходите за труд в държавите членки, което е малко известен факт.

Каква?

9% за еврозоната и 12% за останалите страни членки. България през последните години има далеч по-ниски нива - между 6 и 8%. Погледнато дори откъм европейските правила, няма никаква заплаха и искам да се спре с тази спекулация и от работодатели, и от анализатори, че, видите ли, загубихме конкурентоспособността на икономиката, защото заплатите се увеличавали много бързо. Ако това равнище на възнагражденията е катастрофално за конкурентоспособността на българските фирми, то работодателите в Швеция и Франция примерно отдавна да са обявили фалит. Синдикатите в България, видите ли, били едни настойчиви лоши хора, които ще провалят възможността за възстановяване на икономиката с техните неразумни искания. Продължаваме да мислим, че минималните прагове трябва да бъдат договаряни, както и досега, но да се превърнат в минимални доходи за различните категории персонал. Те трябва да бъдат ориентирани към реалните възможности на секторите. Трябва да има и препоръчителни индекси на ниво икономически дейности.

Т.е. да е ясен процентът, с който се препоръчва колко да е увеличението на заплатите през 2015 г., например в металургията?

Да, за всяка отделна икономическа дейност - черна, цветна металургия и т.н. Имахме среща с ръководството на НСИ и поискахме обяснение възможно ли е да се генерира като постоянна база данни информация, по която да няма спорове - производителност на труда, ръст на промишлено производство, продажби и други икономически параметри, които предопределят може ли да се повишават доходите и с колко. Това е проблем номер едно, не само в името на справедливостта. А и защото всички форми на социално недоволство, протестите, които видяхме през м.г., всъщност бяха заради бедността. Само през договаряне на заплатите може да се подобри чувството, особено сред работещите българи, че нещичко малко по-справедливо се случва и че хората не са прецакани. Такова усещане, за съжаление, масово имат българите днес. Нашите анализи показват, че между 20 и 50% от икономическия растеж, разбирайте и ръста на производителността на труда, остават неотразени в растежа на средната работна заплата в страната през м.г. Т.е. поне с 20-ина процента, а в някои сектори и с 50%, може да нарасне средната заплата, без това да доведе до загуба на конкурентоспособност. Това е валидно най-вече за секторите в индустрията, селското и горското стопанство, туризма. При тях има силно подценяване и задържане на разходите за труд.

Къде отиват тези пари, като не ги дават за заплати?

Повечето отиваха в различни инвестиционни проекти, има вероятно и спестявания. Не искам да изпадам в популистка теза - да твърдя, че всички работодатели са разсипници, макар да има и христоматийни случаи. Моя любим пример за Николай Банев няма как да го пропусна - всичко, което той приватизира, изчезна в небитието заради луксозното потребление на неговото семейство. Надявам се, бизнесът започна да си дава сметка, че това е път за никъде.

Казвате, че парите за заплати се спестяват?

Няма как иначе да си обясним постоянния растеж на спестяванията. Не толкова населението забогатява, а всъщност част от ресурса, генериран в икономиката, се трупа заради безпътица и липса на възможности. Бизнесмени са принудени да продават активи или да изчакват по-добри времена за инвестиции. Така се увеличават спестяванията. Там отиват парите, те не изчезват през комина във въздуха.

Правителството говори за реиндустриализация, а вие - за програма за индустриализация, която готвите с работодателите. За какво става въпрос?

Следвайки предложение на германските колеги преди година, Европейската конфедерация на профсъюзите разработи и предложи на комисията план за инвестиции, устойчив растеж и качествена заетост. Един трилион евро бяха изразходвани за спасяване на финансовия сектор по време на кризата. Друг трилион се губи всяка година поради укриване на данъци. Говоря за целия ЕС. Според европейските синдикати е време да се похарчат 250 млрд. евро за качествени работни места в смел инвестиционен план, който да създаде работа на 11 млн. души най-вече в индустриалния сектор. Всичко това ни кара да потърсим и българското измерение. Да помислим как си представяме новото развитие на България.

Правят се опити за възраждане на икономически гордости от миналото.

В никакъв случай не искам да принизявам този дебат до начина, по който той започна в България. Дали да възстановим „Кремиковци“, да налеем ли пари в „Химко“, или да спасим „Ремотекс“. Изобщо не става дума за това. Нашият провинциален дебат, както го започнахме, заплашва да измести темата на някакво махленско и кръчмарско ниво, което въобще не е сърцевината на дебата в Европа.

Каква е тя?

Започнахме проект, в който поканихме работодателските организации. Определили сме 11 бранша - 9 индустриални, строителството и селското стопанство, като водещи. Говорим основно за металургия, машиностроене, електроника, химия, добивна, лека, хранително-вкусова и дървопреработваща промишленост, енергетика.

Като гръбнак на икономиката с потенциал за развитие?

Да. Искаме да свържем реалния бизнес - предприемачи и собственици, с научната мисъл. Освен браншовите камари имаме участие от стопанския факултет на СУ, УНСС и Института за икономически изследвания на БАН, както и представители на Европейския синдикален институт. Т.е. един международен екип, който има амбицията да направи две неща. Национална визия за това по какъв начин може да говорим за възраждане на индустриални сектори с висока добавена стойност и второ, секторните проекции да бъдат разработени и заложени вече като конкретни планове за действие. Сърцевината е как да бъде намерена нишата за нови производства и нова добавена стойност към съществуващите.

Нашата икономика има ниска степен на преработка. Не произвеждаме краен продукт, който да има в себе си висока добавена стойност и да може да му вземеш, както се казва, парите. Например не произвеждаме автомобили с изключение на „Грейт уол“. В един автомобил има между 20 и 30 хиляди части. Всичко това дава хляб на маса фирми - от електроника до машиностроителни, гуми, какво ли не още, седалки и т.н. Какво пречи да потърсим механизми, инвеститори, които да свържем с нашите медодобивни предприятия - и „Асарел медет“, и „Елаците-Мед“, и „Аурубис“. Инвеститор, който да създаде на гола поляна предприятие, което да произвежда, да речем, медни кабели. Кабелите струват много повече, отколкото съответното количество мед, вложено в тях. Около тях има работни места, нови производства и т.н. Много важно е целият този процес да бъде подкрепен политически. Не изключвам единични случаи екзотика като това да възстановим „Химко“.

Нашата цел е разработката да бъде готова в средата на юни. Вече се видяхме с вицепремиера Даниела Бобева и заявихме каква е нагласата ни. Не претендираме да открием топлата вода. Искаме да направим нещо, с което да помогнем. Да има максимално съгласие по въпроса каква индустриализация е нужна на България и как да се възроди промишлеността

(в. Преса, печатно издание, брой 91 (797 от 3 април 2014)