- Напоследък доста хора ги наричат ВИП. Според речника това означава особено важна персона. Какво е да си ВИП в България, г-н Александров?
Това е общо взето безсмислено словосъчетание и единствената полза от него е привилегията да се качиш бързо в самолета през една вратичка на летището, която е обозначена като ВИП. ВИП личностите се превърнаха във функция на телевизионния рейтинг, а не на общественото мнение. Нормално ли е това? Хората допускат, че някой е важен, когато го видят по телевизията. И тъй като в България липсва консолидиран механизъм за изграждане на социални йерархии, появата по телевизията автоматично те прави значителен. Например като дете за мен значимите и важни хора бяха тези, чиито портрети висяха на стената на училището. Сега, изглежда, сме оставили медиите да разпределят социалните статуси и да определят кои са важните персони. Но аз не се чувствам компетентен да коментирам това, тъй като не гледам телевизия.
- А защо не гледате телевизия?
- Защото българските телевизии, с малки изключения, са обидно глупави. Телевизията не ми дава ново знание, а през интернет имам достъп до актуалната информация, която ми е нужна. Развлекателните програми са скучни, филмите са стари, а повечето от интересните хора, които понякога канят, познавам лично. Тъй че просто не виждам причина да гледам телевизия. И ми се струва погрешно е да се генерират изводи за състоянието на обществото от един медиен формат като „Биг брадър“, чиято цел е да покаже по възможно най-унижаващ и скодоумен начин някакви клети хора, набедени за звезди.
- Във фентъзи литературата например се твърди, че една вещица никога не бива да застава между две огледала, защото умножаването на образи веднага я унищожава. Докато нашият свят е застанал между две огледала, където само образът има цена сам по себе си. Защо?
Това е феномен на късната модерност, при която целостта на света се разпада на фрагменти, подобно на счупено огледало. Живеенето във фантазния свят на огледални образи ни спестява трудността да наблюдаваме, изследваме и разбираме и света на истинските хора. Това има много удобства, но и много недостатъци. Между другото установено е, че хората, които прекарват повече време пред телевизора, по-често се определят като бедни, провалени и отчаяни. Изключвам тези, които го правят професионално. Не познавам нито един истински успял човек, който да си губи времето с гледане на телевизия. В общи линии телевизията е занимание за лузъри (б. р. - от англ. губещи) и пенсионери.
- Не сте ли краен, все пак по телевизията дават и смислени неща?
Кое е последното смислено нещо, което сте видяла по българската телевизията? Впрочем навсякъде по света формати тип риалити са развлечение за простолюдието, своеобразна утеха за обитателите на гетата. В България е пълно с хора без активна социална роля и позиция в живота, които за сметка на това имат излишък от свободно време. Един от феномените на късното развитие на капиталистическата икономика е, че произвежда достатъчно изобилие от блага, за да може всеки, колкото и да е изпаднал, да гледа телевизия на воля. По този начин изключените получават нещо като компенсация, един вид живот назаем.
- Защо в днешно време като че ли се презира словото, а се залага единствено на визията?
Какво ви кара да мислите така? Напротив, словото е на почит и се радва на голям интерес, книгоиздаването в България процъфтява, всяка седмица излизат книги от български автори, някои от които, като романите на Милен Русков, са от европейска класа. Аз постоянно си купувам нови книги на български и едва смогвам да ги прочета. Просто ние сме се отказали от просветителския проект, който повелява всеки задължително да бъде ограмотен и затова големи маси хора остават извън борда на словесността и високата култура. Просвещението е проект на модерните национални елити, които се нагърбват с благородната мисия да образоват и окултуряват своите сънародници. В България този проект е снет от дневния ред на елитите, които, вместо да просвещават, предпочитат да забогатяват и да се показват по телевизията. Резултатът е Черната Златка или както там се казваше онова трогателно създание.
- Но „Биг брадър“ все пак е вид медийна измама?
- Разбира се че е измама, то е замислено като измама и всички го знаят, но това ги устройва. С изключение може би на Стефан Данаилов, който се оказва пряко потърпевш. В риалити форматите няма нищо реално, тяхната функция не е да разкрият реалността, а да я подменят с грижливо режисирана псевдореалност, която е поносима за публиката. И тъй като в голямата си част публиката е отегчена, омерзена и деградирала, лукавата медия услужливо й поднася пошлото шоу на деградирали псевдоелити, които могат да бъдат презирани безнаказано от позицията на морално превъзходство. Колкото по-изпаднал се чувстваш, толкова повече имаш нужда да видиш някой по-жалък и от тебе.
- На Запад на такива предавания не обръщат чак такова внимание. Дали реакциите у нас не са културен остатък от времето на социализма, когато интелектуалците имаха голямо влияние?
- Като всички тоталитарни системи комунистическият режим е идеологическа конструкция, наложена със сила върху реалността. Той е роден в умовете на интелектуалци като Маркс, Ленин и Троцки - някои от тях с подчертано психопатни наклонности - и след това осъществен от брутални бюрократи и диктатори като Сталин, Мао, Ким Ир Сен и пр., които по правило имат интелектуални претенции. Изглежда интелектуалците в посткомунистическите общества все още тъгуват за извънредната власт, която загубиха с възхода на медийната демокрация, и трудно преживяват факта, че простолюдието радостно се самосъзерцава през някакво риалити шоу, наместо да им оказва почести.
- Кой е най-големият грях на интелектуалците според вас?
Липсата на смирение. Интелектуалците от тоталитарен и посттоталитарен тип са изкушени от властта и се стремят към нея, но не искат да поемат риска да бъдат оценявани от тълпата, като се явят на избори като презрените политици. Това ги обрича на неудовлетвореност, защото вярват, че властта им принадлежи по право, и им пречи да се заемат със специфично интелектулни дейности като това да развиват знанието и умовете на своите студенти. Интелектуалната работа си е по принцип отшелническо занимание и би трябвало хората, които са я избрали, да си дават сметка за това, наместо да се оплакват, че са неразбрани и неоценени.
- Защо в България авторитетите са на изчезване, като че ли са се скрили в миша дупка огорчени и обидени?
Не мисля, че авторитетите са изчезнали, просто са различни за различните хора и групи. Познавам хора, чиито герои са мутрите на прехода и които още тъгуват по своите мъртви кумири, както и такива, чиито авторитети са философите на Ренесанса или мистиците суфи. При това ние живеем в отворен свят, тъй че дефицитът на родни авторитети лесно може да се компенсира.
- Трудно или лесно се живее без авторитет?
Според мен е невъзможно да живееш без авторитет. Чрез авторитетите ние се свързваме с ценностите, културата, историята на общността и изграждаме себе си като социални същества. Ние вече имаме свободата и отговорността сами да избираме своите авторитети, и този избор е мерило за нашата цивилизованост.
- В България има много вождове, те не заместват ли авторитетите?
- Че вождовете са повече от авторитетите, се вижда с просто око. Но можем ли да кажем, че по-едрият вълк или че по-големият петел е авторитет? Погледнете социалната организация на бездомните кучета, които се скитат наоколо - някое от тях нахапва останалите и става главатар, след което повежда глутницата на война с другите глутници за привилегията първи да разровят бунището и да се нахранят с отпадъците... Та това куче е в позицията на вожд на глутницата, но не бих казал, че е авторитет.
- Наистина ли смятате, че живеем като глутница кучета, че едва ли не се храним с отпадъците на цивилизования свят?
- Плашещо голяма част от българите правят точно това - карат коли втора употреба, носят дрехи втора употреба, живеят живот втора употреба, вижда се, че и забавленията им са втора употреба. Дори звездите от „ВИП брадър“, за които ме питахте, са втора и трета употреба. По всичко си личи, че специализацията на България в рамките на Европейския съюз, която нашите славни лидери са договорили, е бедност и потребление втора употреба.
- На какво ви прилича обществото ни днес?
- Обществото все повече се превръща във фикция, във въобразена общност, зад която се крият много и различни индивиди и групи. Виждам все повече изгубени хора, които наистина напомнят бездомни кучета, лутащи се безцелно из лабиринтите на глобалния свят в търсене на стопанин, който да ги припознае и да ги прибере у дома, а в краен случай да ги върже на синджир в двора и да ги храни редовно. Уви, никой не иска да ги прибере, просто тези хора са излишни за глобалната икономика, те представляват интерес само за локални политически шарлатани. Съжалявам, ако това звучи цинично и жестоко, но ме питате какво виждам.
- И на фона на тази мрачна и противоречива картина един българин - бивш премиер, стана важен шеф в Европа, на ПЕС.
- Да, и това е доказателство, че ако човек положи усилия да се развива, в крайна сметка получава признание, дори да не е достатъчно едър, зъбат и свиреп, за да спечели уважението и предаността на глутницата. Светът е голям и спасението дебне отвсякъде. Няма никаква причина да останеш цял живот част от глутница, която обикаля в периферията на цивилизования свят.
- Нищо обнадеждаващо ли не виждате?
- Напротив, виждам много обнадеждаващи неща, но разговорът тръгна в лоша посока, защото ме попитахте за българските ВИП-ове. На фона на безутешния социален пейзаж, който описах, виждам наченките на промяната. Виждам хора, които се стремят да живеят смислено и достойно; които вярват, че си струва да правят усилия и да се развиват; които се учат да уважават и съхраняват света около себе си, а не просто да го потребяват. Виждам дори хора, които избират да правят всичко това, като подкрепят другите, изгубените и озверелите; които отказват да изоставят и отпишат своите провалени сънародници и да се спасяват поединично, колкото и примамливо да изглежда това. Тези хора също са тук и стават все по-смели и организирани.