16397 | 13 апр. 2014 | 08:09
Изплюли камъчето, дето било под езика. За да катурне колата. Ама колата и без него се катурнала. Камъчето обаче се чувствало съпричастно. И взело да разправя колко е страдало. В което може би имало нещо вярно - докато го държали под езика, съвсем го олигавили. Едно време - викало камъчето - имаше само потисничество. А какво време - викало камъчето - настана? Вече е време - викало - на небивал растеж, вече чудеса стават. И за да е в крак с чудесата, камъчето взело да расте. Станало голям камък. Така да се каже, направило каменна кариера в новата каменна ера. Ех, не дай боже да удариш на камък като този!
И решил камъкът, че му е време да тежи на мястото си. Ама не искал да затиска кисело зеле в някоя каца, с което можел да допринесе полза все пак. Не искал и да бъде камък в чужда градина. Повече му допадал принципът „с техните камъни по техните глави“. Научно гледал на нещата камъкът. Понеже разбирал от политикономия. Нали тогава го олигавили до страдание...
И съвсем се разфилософствал камъкът, направо ударил в земята всички дървени философи. С което дал да се разбере, че този иначе нищо незаслужаващ народ най-сетне е открил философския камък. Това - добре, ама наоколо - блато. А да си камък в блатото - също не е работа.
- Абе, да спи зло под камък! - рекъл народът колкото великодушно, толкова и от немайкъде.
Речено-сторено. Па взели да спят под камъка и престъпност, и безогледна корупция, и данъчно кожодерство, и шизофренично здравеопазване, и окьоравено образование, и всякакви шибани реформи. И колкото повече спели под камъка, толкова по-голямо ставало злото като цяло. И камъкът, естествено, ставал все по-голям - за да покрие всичкото зло, дето спяло на воля под него.
А наоколо, както казахме - блато. Плачело блатото от скука, че го няма Андрешко - да му остави някой бирник за занимавка. (А Андрешко го нямало, бил на гурбет в чужбина.) Дълбоко се размислил камъкът. Ако ще съм камък в блатото - рекъл си конфуциански, - барем да съм камък на шията! Пък шията в случая изобщо не била проблем. Ей го народа (и по-точно оная голяма част от него, която поради умопомрачително родолюбие отказала да гурбетства из пустата чужбина!).
Обаче народът, уж родолюбиво свикнал на всичко, взел да изнемогва с камъка на шията. Накрая му причерняло пред очите.
- Ех, народе - рекъл му камъкът, - не унивай! Аз съм последната ти грижа!
И тогава народът, без изобщо да философства, се сетил, че на камъка просто трябва да му се хване дамарът. А колкото до нашия камък, него го направили на чакъл, на ситни камъчета го направили - кеф ти за строеж, кеф ти за под езика. То човек за едната фантазия вече живее...
Мобилна верси
RSS
