23490 | 14 апр. 2014 | 05:40
В един горещ ден на август 1966-а Мерседес, съпруга на по-известния като журналист и не толкова като писател, Габриел Гарсия Маркес, придружава мъжа си до пощата, за да изпратят до издателство в Буенос Айрес прясно завършения му ръкопис „Сто години самота“. За да работи над него, авторът е продал колата си, а семейството му купува храна на кредит. Пратката съдържа 490 печатни страници, за които чиновникът иска 82 песос. Мерседес успява да изрови от портмонето си само 50, а мъжът й кара човека зад гишето да „отнема листове като резени бекон“, докато сумата се окаже достатъчна. Двамата се прибират у дома, залагат „луксове“ от сиромашкото домакинство като радиатор, сешоар, пасатор... за да се отправят отново към пощата и да изпратят втората част от ръкописа. „Е, Габо, сега остава и книгата да не струва!“, казва Мерседес. Това разказва в „Един живот“ биографът на писателя Джералд Мартин, английски професор по латиноамериканска литература.
1968-а, писателят и жена му година след излизането на „Сто години самота“, предизвикала литературно земетресение. |
Всички отдавна знаем резултата - романът „Сто години самота“ е признат за световен шедьовър. Авторът му веднага получава престижното в испаноезичния свят отличие „Ромуло Галегос“. А 15 години след излизането на магическата история за седем поколения от семейство Буендия, жители на въображаемия град Макондо, Маркес печели и
Нобел за литература
(1982 г.), който му носи слава далеч отвъд границите на Латинска Америка. Семейството на писателя, преживяло години на лишения заради самотните занимания на бащата, разполага с финанси, за да се премести в Европа. Заселват се в Барселона и остават 7 години в Испания...
Самата биография на майстора на магическия реализъм е истински роман - наситен с драматизъм, страст, приключения, болка, срещи с невероятни личности. Роден е като Габриел Хосе де ла Конкордиа Гарсия Маркес на 6 март 1927 година в колумбийското градче Аракатака, известно като банановото пристанище на Карибско море. През първите си години бъдещият писател расте до родителите на майка си - баба му разказва приказки за духове, поличби, суеверия, дядото - изкусен златар и бивш полковник, го отглежда с военни истории и всякакви любопитни подробности за околния свят. Наследство, което оживява по-късно, разкрасено от фантазиите му, в неговите произведения. „В детството и младостта си аз много фантазирах, съчинявах, измислях си събития и несъществуващи приятели, признава в интервю вече зрелият писател. - Искаше ми се да направя живота по-интересен, да го оцветя в ярки цветове. Заради това ми се караха,
наричаха ме лъжльо и бърборко
Само дядо никога не осъждаше моите фантазии.“
Когато Габриел е на 8, дядото умира и малчуганът отива да живее с родителите си, които са му съвсем чужди. По-късно един от най-близките му хора - изповедник и читател, е неговата майка - Луиса, „благовъзпитана красавица“ по думите му, която пресъздава като героинята Сантяга от „Хроника на една предизвестена смърт“.
Като ученик пише хумористични поеми и рисува карикатури, а заради прекалената му сериозност и хилавата снага децата го наричат Старика. През 1947-а се записва да учи право в Колумбийския университет в Богота, но повече го влече журналистиката. Зарязва лекциите и все по-често е в приятелския кръг на социалисти - литератори, репортери, художници. А през 1950-а окончателно къса с правото и без диплома за висше образование започва работа като журналист в колумбийския всекидневник „Ел Еспектадор“.
Жералдин Чаплин и Емилио Ечевариа в „Спомени за моите тъжни проститутки“, 2011. |
Книгата на Кафка „Метаморфози“ отваря очите му за литературата. Под влияние на разказите на родения в Прага немскоезичен автор преживява истински шок. „Помня, че си помислих: „Така значи! Ако това е литература, значи си струва да се пише.“ Кафка ми показа, че онова, което аз смятах за забранено, недопустимо в литературата, в действителност може и трябва да се прави“, признава той по-късно в интервю за историка и публицист Мигел Паласио.
„Не прекалявай с борбата, най-хубавите неща се случват неочаквано“, са често цитирани думи на Маркес. Той самият е изненадан, когато либералният вестник „Наблюдател“ в Богота публикува през 1947 г. първата му повест - „Трети отказ“. През следващите 6 години там се появяват и десетина негови разказа. Но кой ли ще повярва, че литературните амбиции на Маркес разчитат на случайността! Когато през 1952-ра издатели отхвърлят първия му роман („Окапала шума“), авторът е обезверен и го захвърля в чекмеджето, откъдето приятели го вадят и го издават. През 1955-а пък го вдъхновява реалната история на военен кораб, потънал в открито море с екипажа си. Спасява се само Луис Веласко, който след 10 дни, прекарани върху сал по вълните, обявява публично, че корабът е превозвал контрабандни стоки със знанието на правителството. След отпечатването на скандалната история Маркес предвидливо е изпратен от „Наблюдател“ далече от Колумбия да отразява събития около папа Пий ХII в Рим. Във Вечния град той се заседява, учи за кратко кино, после пътешества из Европа - Полша, Унгария, Швейцария... Установява се в Париж, където оцелява при крайна бедност. Там под влияние на Хемингуей завършва романа си „Няма кой да пише на полковника“ и приключва още един ръкопис - „В лош час“. И двете книги са публикувани през 1961-1962 г., когато вече се е установил в Мексико. Но междувременно авторът им отново тръгва на път - през Лондон към Венецуела, пристанище за много колумбийски бежанци по онова време.
През 1957-а Маркес обикаля европейски страни с комунистически режими, за да стигне до извода, че те не са по-добри от диктаторските режими като този в родината му. През 1958-а се осмелява да се върне в Колумбия, за да се ожени за Мерседес, която го очаквала през всичките години на изгнание. После двамата заедно заминават за Куба при Фидел Кастро, за да пишат за неговата революция. И докато Маркес и Ел Коменданте се сближават и поставят началото на дългогодишно приятелство, Мерседес ражда първия им син - Родриго (днес телевизионен и филмов режисьор). Този път 3-членното семейство се мести за година и половина в Ню Йорк, а оттам се установяват в Мексико сити, където Маркес пише сценарии и разкази и издава книгите, завършени при пътешествията му. Там се ражда и вторият им син - Гонсало, който става по-късно графичен дизайнер.
Превратна година за писателя е 1965-а, когато отива на ваканция със семейството си в Акапулко. Вместо да се отдаде на почивката, го спохожда внезапно вдъхновение. В главата му се ражда „Сто години самота“, „сякаш баба ми разказва своите истории - тонът е обикновен, а те са фантастични“, признава по-късно той. Пише в продължение на 18 месеца, отгладувайки със семейството си своя шедьовър. В следващите две десетилетия се появяват ритмично през 3 до 5 години емблематични произведения като „Есента на патриарха“ (колаж от образи на диктатори, който Маркес нарича „главната книга в моя живот“ - „Когато достигнеш абсолютната власт,
Габо и Кастро - едно дългогодишно приятелство. |
изчезва връзката
с реалността
а това е най-страшната самота“, смята той), „Хроника на една предизвестена смърт“ (убийство, тълкувано различно от няколко свидетели), „Любов по време на холера“ (романтична история за мъж, който чака половин век, за да получи ръката на любимата жена, вдъхновила едноименния филм с Хавиер Бардем), „Генералът в неговия лабиринт“ (посветена на латиноамериканския революционер Симон Боливар), „12 странстващи разказа“ (писани в продължение на 2 десетилетия до 1992-ра), „За любовта и други демони“ (мистичен сюжет от ХIII век)... Повечето от тях имахме и ние шанса да четем в български превод.
В мотивите за литературния Нобел, който Маркес получава през 1982-ра, е записано „сложна и жизнеутвърждаваща смес“ от народни традиции, европейски сюрреализъм и други модерни течения. Друг представител на латиноамериканския бум в литературата - мексиканецът Карлос Фуентес, твърди, че Маркес е „най-популярният и може би най-добрият испаноезичен автор след Сервантес“.
„Животът не е това, което си преживял, а това, което помниш, и това как разказваш за него“, са други знаменателни думи на Габриел Гарсия Маркес. Майсторът на едни от най-красивите „измислици“ в литературата на ХХ век най-много се страхува от момента на истината, когато трябва да започне своите мемоари. От друга страна, колоритният му житейски път изкушава да бъде пресъздаден в автобиография. „Колкото можех, бавех този момент, тъй като не горях от желание да тегля чертата в своето съществуване на земята, а исках просто да живея“, шегува се той с раздвоението си преди появата на първия том от „Живот за разказване“. Започва да записва спомените си през 1989-а, а излизат в книга едва през 2002-ра въпреки подозренията на своя автор, че още не са „годни за публикуване“. Твърди, че издателите буквално „изтръгнали ръкописа“ от ръцете му и се наложило да прави над 400 поправки във вече набрания текст.
През 2006-а нобелистът посвети есе на поп звездата Шакира, тя пък записа песен за саундтрака на филма „Любов по време на холера“ (2007). |
През 2004-та излиза последната му книга - „Спомен за моите тъжни проститутки“ - история за 90-годишен журналист с уникален сексуален стаж, който си поръчва за юбилея девствено момиче. Трябва да му го осигури стара приятелка - съдържателка на публичен дом. Но животът обича шегите и сюжетът стига до неочакван обрат. След издаването на романа Маркес не е написал нито ред (поне по неговите думи). Но затова пък дава материал за още една екранизация - през 2011-а историята е филмирана с Жералдин Чаплин в главната роля.
На 6 март тази година по повод 87-ия си рожден ден Маркес се появи за кратко пред дома си в Мексико сити, където живее от 3 десетилетия, за да приеме поздравления от различни медии и почитатели. Това е една от малкото светски изяви на писателя напоследък. В едно от редките си интервюта, дадено за център за политически изследвания в Института за Латинска Америка преди 10-ина години, той признава, че „тъгува по миналото в горда самота и се оправя в този живот както може“. „Като се изкатерих на върха, аз се огледах и се изплаших: наоколо няма никого... Ето я истинската самота, която толкова ме е занимавала през целия ми писателски живот - властта на самотата и самотата на властта...“, заключава Маркес.
Българската следа
През 1979 година Тодор Живков връчва на Маркес най-високото ни държавно отличие - Димитровска награда (признание 3 години преди Нобела). Това става по време на официално посещение в Мексико, където именитият колумбиец живее. В началото на 80-те години на миналия век световноизвестният писател приема да ни гостува и остава в София два дни. Първите му думи на летището са: „Къде е Румен?“ Става дума за Румен Стоянов, преводача на „Сто години самота“, когото от УБО са принудени да поканят на срещите. Неговият е един от първите преводи на знаменития роман по света, споделял е Стоянов скоро след излизането му през 1967-а. За да зарадва прочутия гост, издателство „Народна култура“ е отпечатало двутомник с негови събрани съчинения, сред които е и „Сто години самота“. При срещите си у нас Маркес е удивен от своята популярност и от това, че „всеки е чел известния роман“. Но агентите му установяват, че тиражът, който е уговорен, е доста по-малък от реалния. Легендарната Кармен Балселс, която ръководи литературните дела на Маркес от Барселона, е непреклонна - в България няма да се появи и ред от него в следващите години. Румен Стоянов е признавал в интервюта, че след инициативата на БНТ „Голямото четене“ е писал на Маркес, за да го умилостиви: Въпреки че 3 десетилетия „Сто години самота“ не е издаван у нас, романът се нареди на 12-о място сред най-четените от българите книги. Не един роден издател е изпитвал суровия нрав на желязната агентка на Маркес. От 2004-та писателят не е публикувал нови книги, а на български още по-отдавна не е излизало нищо с името му. Забраната проби през 2011-а издателят Лъчезар Минчев. В две последователни години той представи на родния читател „Дванадесет странстващи разказа“ и „За любовта и други демони“. Планираше да продължи с последната творба на Маркес - „Спомени за моите тъжни проститутки“, и накрая - с ново издание на ябълката на раздора „Сто години самота“. Но сроковете, които бе обявил, изтекоха. Дали не е изпълнил някое от обещанията към желязната Балселс, или пък ревности в родната издателска гилдия са му попречили - предстои да разберем. |
През 1975 г. пловдивското издателство „Христо Г. Данов“ публикува сборник с разкази на Маркес и избира заглавието на един от тях - „Продавач на чудеса“. При разменените писма предлагат на автора да включат и „Няма кой да пише на полковника“ (1961), която не е в оригиналното издание, но той отказва. В крайна сметка книгата излиза, без да бъде спазена забраната му. От агенцията, притежаваща авторските му права, разбират за измамата и това е първият предупредителен сигнал за Маркес.
Мобилна верси
RSS
