''Истинско“ и „автентично“ в българската политика дълго време бяха титли, към които напираха различни представители на разпадащото се българско костовистко дясно. Постепенно навлязоха и други претенденти. Кризата на представителството, за която обичат да говорят социалните учени, не ни подмина. Заваляха въпроси. Истински ли е Бойко Борисов, или е продукт на хитроумен инженерен замисъл? Истински ли е Волен Сидеров, или е проводник на дългосрочни интереси от североизток? Истински лидер ли е Лютви Местан, или е подизпълнител на малки обществени поръчки от Боянските сараи?
Истински ли е този парламент
или е резултат на мащабна задкулисна костинбродска подмяна? Истински ли бяха протестите срещу него, или бяха действие на платени партийни агитки? Можем да продължим с питания за автентичността на Конституционния съд (орган над отделните власти или рупор на партийни инструкции) и на президента (избран със съмнения, работещ със съмнения).
Автентичността на новите политически субекти също редовно е обект на разгорещени несъгласия, изразявани в медиите. Автентичността на самите медии като посредници е не по-малко, а дори повече от всякога оспорвана. Сякаш не остана нещо у нас, което можем да припознаем за истинско и да го коментираме с плюсовете и минусите му. Какво да се учудваме. То за българското сирене отдавна говорим, че не е истинско. Или ако пак останем на терена на политиката, Реформаторският блок се напъна и роди клип за евроизборите, който всички видяха колко е истински.
За самите евроизбори вече почти всички предупреждават, че и те няма да бъдат истински. В смисъл, че отново няма да си говорим за Европа и за България в Европа, а ще решаваме вътрешните си проблеми и ще мерим влияние на националния тепих. А истински ли ще бъдат те за Европа? Ще формулирам питането по друг начин: върви ли Европа към истината за себе си?
Да се огледаме и да видим как изглежда Европейският съюз сега. От 2008 г. насам той мина през първото действително сериозно икономическо, финансово и социално изпитание в историята си. Мина с изненадващи сътресения и несигурност. Няколко пъти от различни места (Джордж Сорос вероятно е от най-гласовитите) се прогнозираше разпадът на съюза. Икономическото му ядро, известно като еврозона, също бе заподозряно в намерения да се разпада (Сорос отново бе сред първите, които мрачно го вещаеха). Повсеместно констатираха, че Европа е изпаднала в невиждана криза. Ако невиждана криза е такова положение, при което за кратък период брутният ти продукт пада средно с 1 или 2%, то нека не мислим как бихме нарекли по-тежък срив. Но че Европа изглежда слаба, по това трудно може да се спори или иронизира. Амбициите за постепенно формиране на обща външна политика на ЕС със съответстващите институции и постове не са изоставени, но поведението на съюза в хода на украинската криза беше всичко друго освен координирано и стратегически промислено. Отношенията със САЩ са все така
неясни и обременени от недомлъвки
приливи и отливи. Трансатлантическото споразумение за свободна търговия витае във въздуха, но като че ли никой не иска да поеме отговорността за него. Всяко твърдение за вътрешна консолидация в ЕС се сблъсква с видимото движение към „Европа на две скорости“, необявена, но постижима цел, която привидно решава казуса с растящото недоверие между държавите. От двадесет години не е напълно ясно какво са европейско ляво и европейско дясно. Левите вече почти по навик биват атакувани, че са възприели десния дневен ред и държат социалния смокинов лист пред веществената голота на неолиберална Европа, че не могат да отидат във въображението си по-далеч от грешките на Блеър и Шрьодер. Десните хем имат основание да се чувстват победители, хем в реториката си защитават почти противоположни на действията си идеи, навярно убедени, че народите не искат да ги чуят. Популизмът, ксенофобията, агресията, евроскептицизмът растат. Състоянието и негативните перспективи пред младежта са консенсусно осъзнати като ключов проблем, който Европа трябва да решава приоритетно.
Някой ще възрази, че картината е нарисувана с черни бои, че Европа все пак си остава най-доброто място за живеене на света. Въпросът е докога. И всичките изредени по-горе щрихи, макар и да звучат мрачно, не са само трън в очите на анализаторите, а част от дневния ред на актуалния европейски дебат. Това е важен момент. Кризата стимулира европейските елити да зарежат безпросветния оптимизъм, който ги държеше от падането на Берлинската стена насам. Някои истини на сегашната ситуация бяха осъзнати и изговорени. Съюзът има бъдеще, ако върви към възстановяване на доверието, към разграничаване на лявото и дясното и техните оферти към народите, ако се опита да наложи механизми на контрол върху безпощадните пазарни сили, ако засили социалното си измерение, ако не допусне тревожно растящото обособяване на групички от държави, ако инвестира много в собственото място на световната геополитическа сцена и тръгне да изработва последователни позиции спрямо своите партньори. Всичките тези неща, както и много други, които не можем да изброим, може да се случат, може и да бъдат спрени от най-различни конюнктурни фактори. Но все пак особеното на
предизборната драма през 2014 г.
за разлика от пет години по-рано е стартиралото осмисляне на простичкия факт, че Европа в настоящия си вид не е истинска и народите го усещат. В България борбата за истинност и автентичност сякаш се развива в по-голяма степен като борба за етикети и свързаните с тези етикети благоприятни политически позиции. Ние спорим кое е истинското ляво - БСП, АБВ или най-после излезлите от зимниците на интелектуалните сбирки „нови леви“; кое е истинското дясно - дали ГЕРБ като най-силен противник на кабинета или Реформаторският блок като самонабеден интегратор на енергията на гражданите; кое е истинското национално - дали в правителството с умерените му позиции или в националистическите партии, или в други формации; кое е истинското европейско - дали при онези, които носят „Европа“ в името си, или в онези, които говорят за Европа и за санкции било срещу Русия, било срещу България, или в онези, които се срещат с евролидери и снимат с тях, или в онези, които сами са евролидери. Споровете са персонализирани и често звучат на дребно. А общоевропейският залог на тези евроизбори подсказва и посоката. Истинското ляво и истинското дясно са в политиките, а не в етикетите. След 7 години и 4 месеца е време да разберем, че национално и европейско са много по-тясно преплетени, отколкото личи само по еврофондовете и докладите за вътрешния ред и сигурност. Промяната в България е възможна и постижима като промяна в Европа. Условието е да не се маргинализираме сами и да откажем да участваме в тези процеси.
Българският избирател ще прости много от недостатъците, грешките, дори престъпленията на прехода, ако види, че му се задава посока, че някой е заел ясна позиция, съответстваща на реални, намиращи се тук интереси. Следването на съвети и инструкции отвън, разбира се, не е „истинско“, нито „автентично“. Но то не е и работещо. Защото българските партии, лидери, елит имат значение за ЕС, доколкото съдействат на съюза, създават възможности, които съюзът няма (особено по линия на украинската криза), и имат избиратели, които застават зад тях и са готови да ги подкрепят. Именно покрай настоящите евроизбори и след тях можем да покажем, че започваме да търсим оптималното си място в Европа. Трябва обаче лидерите да се замислят повече за истинския си интерес. На своя кръстопът, когато въпросът е дали ще оцелява и се развива, ЕС дава шанс на България, какъвто не даваше през 2009 година.