15857 | 18 апр. 2014 | 14:15

От дванайсет до тринайсет часа приемам стока... и пия яко

Всичко стана някак от само себе си. Веднъж навремето се бях почерпил. Ама много яко. Който ме видеше, викаше: „Уаууу!“ Сякаш бях герой от телевизионна реклама. Което ми даде кураж да се прибера вкъщи...
Пътьом обаче срещнах кварталния пияница. Леле, че беше нервен! Защото беше трезвен.
Викам му: „Кво става, брато?“
Пък той - направо му се плаче (от влагата в очите му ми се обади ревматизмът!): „Кво става! Имам само жълти стотинки, и за една малка не стигат...“
Дожаля ми. Па се замислих.
И се сетих своевременнно! Пийна ли, жената все ме кара да говоря настрани. Защото като съм ѝ дъхнел, все едно, че съм я почерпил с две ракии, че и башка!
Па му викам аз на кварталния пияница: „Давай стотинките!“
Даде ги. С отвращение. А аз - у джобчето. И му дъхнах! Очичките му светнаха. Леле, колко доволен остана! Даже отиде да се похвали на колегите си.
Па като почнаха да ми идват на крака всякакви у къщи... Аз им дъхам и им прибирам стотинките. И те доволни, и аз доволен. А оборот - да не ви разправям!
Па и жената доволна. Хич не ми се кара. Щото ѝ давам част от парите. И тя отива да купува насъщния.
Даже ми вика: „Браво, скъпи! Ами че то имало хляб в твоето пиене!“
А аз - на никого не отказвам. Дъхам на всекиго. Което си е право, печеля добре. Позамогнах се.
Дори в центъра на квартала си отворих офис, понеже много не си падам по надомната работа.
Работното ми време е от осем до седемнайсет часа.
Всяка сутрин от осем до дванайсет дъхам на бира - махмурлии по туй време бол. А аз така дъхам, че пръски пяна хвърчат на една ръка разстояние!
От дванайсет до тринайсет часа слагам на офиса табела - „Приемам стока“! И пия яко. Ама много яко. Щото до седемнайсет часа - нема лабаво! - пак трябва да дъхам.

От дванайсет до тринайсет часа приемам стока... и пия яко

Турих и седмичен график за следобедния си асортимент, ред да има.
В понеделник следобед дъхам на вино.
Във вторник - на ракия.
В сряда и четвъртък - на водка.
В петък дъхам на марково уиски - само за пропаднали баровци.
Но това не е всичко. След седемнайсет часа ходя и дъхам по домовете. Тогава и заплащането е по-голямо.
Обаче всички се кефят. Никой не прави рекламации. А на някои така им дъхам, че жените им ги гонят от вкъщи!
В събота и в неделя дъхам по сватби, кръщенета, юбилеи, коктейли... Славата ми се носи навсякъде - викат ме даже в провинцията!
Дъхам на абитуриентски балове, на абсолвентски балове, а също и при изпращане на рейнджъри.
Понеже съм милозлив по душа - дъхам и на погребения, и на панихиди. Дето се вика, с мойта комка помен си правят хората.
Как се справям ли? Абе, аз си знам.
Важното е, че се чувствам обществено полезен! Даже веднъж месечно дъхам благотворително - за пенсионери и социално слаби. Тогава ми е най-трудно, опашките са най-големи.
Обаче пък изпитвам морална удовлетвореност от стореното. Знаете ли как ми викат хората?
Викат ми Дядо боже.
Ами да! Нали им вдъхвам... живот!
Е, как да не каже спонтанно всеки, който ме срещне: „Уаууу!“