38901 | 18 апр. 2014 | 14:54

Моето момче имаше вродено чувство за справедливост и баланс и отстояваше докрай правотата си. Поддържаше стриктна морална хигиена и не пра

Милена сама подбра снимките на любимия си Емил от времената, когато бяха щастливи. „Искам не мъката ми да бъде на преден план, а неговата изключител- на личност“, казва тя.

-Милена, със свито сърце ли посрещаш великденските празници?

- Изобщо не ги чувствам като празници. Веднага след Великден на 22 април ще почетем 40 дни от смъртта на Емо и аз съм се вкопчила в подготовката. Наистина религията ми е голяма утеха, но аз от години постя и утрешния ден ще приема повече като край на постите, отколкото като начало на нещо ново. Най-добре ми е там, където усещам присъствието на Емо. Ще си бъдем у дома с дъщеричката ми Теа. Тя очевидно интуитивно разбира от какво имам нужда, защото тийнейджърите не са много по прегръдките и целувките (скоро ще навърши 15), но винаги гледа да е близо до мен. Разбира какво ми липсва. Ние с Емо, каквото и да правехме, бяхме непрекъснато вплетени един в друг. Най обичахме прегърнати да гледаме телевизия на любимия ни диван (очите й се насълзяват). Теа се опитва да ме развеселява с шегите на баща си. Наследила е неговото чувство за хумор. Емо беше такъв човек, че намираше нещо смешно във всяка ситуация. С такава личност се живее лесно.

Единственият начин да не полудея в момента е да не мисля за случилото се. Работата ми ангажира мозъка за час, за два. Сега ми е по-ужасно да се сещам как ми съобщиха за смъртта на мъжа ми, отколкото в самия ден. Тога- ва бях в шок, в ступор. Казват, че съм се държала любезно с хората, но не помня нищо. Всеки ден наново и наново осъзнавам. Всеки път, когато си погледна телефона и чакам да ми звънне, или понечвам да му се обадя.

- Ти казваш, че живеем в болни времена. Какво имаш предвид?

- Наистина живеем в болни времена. Времена, лишени от ценности, в които думи като и чест и доблест са лишени от смисъл. Децата ни растат в отровната среда на криминални хроники, скандали с политици, злоба, завист, измами и лъжи. Добрите хора и дела остават скрити от чернилката на ежедневието. Имах привилегията или благословията на Господ да извървя половината си жизнен път досега с един от тези добри хора, който въпреки всичко сиво около нас не се отказа да разпръсква положителното си отношение към живота. Моето момче имаше вродено чувство за справедливост и баланс и отстояваше докрай правотата си. Поддържаше стриктна морална хигиена и не правеше компромиси с разбиранията си за живота.

В никакъв случай не искам да изпадам в патос и да го идеализирам. Знам правилото, че за мъртвите хора се говори или добро, или нищо, но аз разказвам всичко това с чистата съвест, че всеки от близките, приятелите или дори бегло познатите на Емо хора ще потвърди думите ми.

- Той ли те подкрепи и окуражи да се явиш на конкурса „Мисис България“?

- С моята приятелка бяхме изпратили снимките, но не му бях казала. След като Меги Савова ми звънна, че съм сред финалистките, тогава споделих с Емил. Спечелих благодарение на неговата подкрепа и на приятелката ми, която специално пристигна от Варна, за да е сигурна, че ще се явя, защото имах колебания. Емо беше основният виновник и най-щастливият човек. Аз постигах всичко заради него, така ме мотивираше. Заради него се научих и да готвя. Кой знае какви неща съм му сервирала в началото, но той казваше: „И камъчета да ми сготвиш, пак ще ми бъде вкусно.“ И на конкурса беше 100 процента сигурен, че ще победя. Това не е състезание за време, за норматив. При „Мисис България“ изборът е субективен, но за Емо винаги аз съм най-красивата, аз правя най-добре всички неща - и в учението, и в работата. И това, когато ти го повтарят непрекъснато, ти дава крила. Той не пожела да се яви с мен на сцената в т.нар. кръг с близките, когато претендентките излизат с мъжете или децата си. С мен на сцената излезе да ме подкрепи свекърва ми. Ние сме в много добри отношения.

- Вие с Емил къде се запознахте?

- В Свищов, докато бях втора година студентка по маркетинг. Беше любов от пръв поглед. Заговори ме в едно кафене. Още помня емоцията, която ме завладя - сърцебиене, т.нар. пеперуди в стомаха... Няколко дни по-късно се срещнахме в една дискотека. След като ме хвана за ръка тогава, не ме пусна повече (разплаква се).

- Колко години?

- В края на май ще станат 19 години, в които не сме се разделяли. Усещането беше все едно сме се запознали вчера. Никога не криехме чувствата си. Както се държахме като гаджета, така продължихме и през годините. За нас бракът беше формалност. Връзката ни не само че не се промени, ами нещата ставаха с всяка следваща година по-хубави и по-хубави. Отначало беше само любовта, после прерасна в едно огромно уважение, даже зависимост. Ние се развивахме заедно. Аз бях на 19 години, когато се запознахме, а Емо на 20. Ние сме се изградили един друг като личности, помагахме си, изграждахме и характерите, и ценностната си система заедно. Много от вижданията си в живота утвърдихме заедно. Бяхме постигнали невероятен синхрон. Дори аз като си помисля нещо, Емо го казваше на глас.

- Какво обичахте да правите заедно?

- Всичко, което е споделено, ни беше любимо. Няма значение какво. Имахме необходимост да бъдем заедно.

- Купихте си къща край София, но още не се бяхте нанесли. Ходиш ли там?

- Ходя, защото искам да направя всичко, както сме го планирали с Емо. Имахме визия за всичко, мебели си бяхме избрали. Представяш ли си как се чувствах, когато отидох да поръчам спалнята, която сме избра- ли заедно?! Мислех, че ще имам сили да направя всичко в негова памет, но не знам дали ще ми стигнат.. Ще ми е много трудно!

Милена Шаркова бе първата от носителките на титлата „Мисис България“, която получи награда за благотворителност на конкурса „Дама на годината“ заради многото си добри дела.

- Емил те е подкрепял във всичко, а ти как възприе идеята му да стане барета?

- Мечтата на Емо беше да стане барета, бях до него и го подкрепях през цялото време, докато се готвеше да покрие входящите нормативи преди 16 години. Беше много щастлив, че го приеха. Той си беше роден за барета. Отвътре му идваше. Мина през тежък за физиката си период на подготовки и тренировки, който направи желязна и психиката му. Щастливи са хората, които имат възможност да работят точно това, което искат. Да бъде спецполицай, беше призвание за Емо. Той беше роден за това. Действащите барети са като професионалните спортисти - непрекъснати тренировки, каляване на волята и желязна дисциплина. Този ред се пренася и в живота.

Започна работа в отряда в едни мътни времена, в които границата между добро и лошо беше много тънка, почти невидима. Но той винаги я виждаше като светеща сигнална лампа. Никога не се изкуши да мине от другата страна, въпреки че изкушенията бяха големи, особено за младо семейство като нас, които сами си създавахме нашия семеен свят, без да разчитаме на никого, без собствен дом или финансов резерв. Споделях възгледите му и никога не съм го карала да се отказва или оттегля, да избере по-спокойна професия или доходоносна незаконна работа. Не съм му говорила за страховете си, които ме обземаха всеки път, когато го викнеха на акция, защото знаех, че само заради мен би се отказал от призванието си.

- Как се чувстваше, когато ти казваше „Отивам на акция“?

- Работата му е конфиденциална. Цялото им поделение е на специален режим. Когато е отивал на акция, просто ми казва „Имам пътуване“. И на мен ми е ясно, че няма да се прибере. На Емо никога не са му харесвали кабинетните стратегии и номенклатурни игри. Беше много чувствителен към лицемерието и фалша. Ненавиждаше дребните душици и дребнавите хора, но никога не им отвръщаше със съ- щото поведение.

Момчето ми комбинираше мощна физическа сила с невероятна нежност към двете си момичета. Никога не е злоупотребявал с мощта си, напротив - винаги разчиташе, че разговорът и добрата дума са по-силният аргумент. Заради положителното си отношение към живота и хората беше заобиколен от много приятели. Раздаваше от заряда си, без да се пести. С рядко сре- щано чувство за хумор от всяка казана дума или ситуация можеше да покаже смешната страна. Беше в състояние от най-неприятната случка да извлече мъдри поуки. Не се страхуваше от нищо, единственият страх, който ми споделяше, че пълзи в душата му, е да не ни загуби, да не се случи нещо с мен и детето. Последната година виждахме вече осъществени с цената на много усилия и труд мечтите си за прекрасен дом, по-спокоен живот, повече време заедно… Но мечтите ни бяха разстреляни… (разплаква се)

- Как ще се справиш? Сега си висш държавен служител, а двата магазина за сувенири, които държеше?

- През януари прекратих наемните си отношения с курорта Албена заради работата си в държавната администрация. Много бяхме щастливи с Емо, защото нямаше да се разделяме вече през лятото. В името на това да бъдем заедно направихме голям компромис с финансовата стабилност на семейството, защото знаеш, че заплатите на държавните служители не може да се сравняват с доходите от частния бизнес. Но просто не искахме повече да бъдем аз на морето, той в София. Наистина често идваше и много ми помагаше, но ни тежеше. За нас по-ценно беше времето, което ще прекарваме заедно, защото имахме да компенсираме последните 9 лета, в които бяхме разделени за дълги периоди. След като го решихме, много ни се беше освободило съзнанието и ни беше ведро, спокойно и щастливо.

- А колегите на Емо обаждат ли се?

- Да, момчетата искрено страдат, включително тези, които са били с него на акцията. Непрекъснато се чуваме и се виждаме. И те са ми подкрепа. Емо е бил ментор за много от момчетата, постъпили в последните години. И те все още не могат да осъзнаят случилото се, макар че са били там. Била им е дадена задача, да обезвредят човек, заплашващ деца и цивилни хора. Като всяка друга задача и тази Емо е приел отговорно и самоотвержено. Той е тръгнал да защити ранените си колеги, най- вероятно съзнавайки, че има пробив в оборудването си. Познавайки го като най-близкото му същество, мисля, че дори да е знаел какво ще се случи, той пак би жертвал себе си, за да защити трима ранени приятели и учениците, срещу които е бил подготвен цял боен арсенал. За да могат децата от Лясковец да ходят спокойно на училище, моето дете остана без баща.

Роди се герой. Герой, който в очите на близките си хора и приятели беше такъв във всеки ден от живота си. Емо с ежедневното си поведение и личностни ка- чества даваше смисъл на думите чест и доблест. Герой в мирно време, който беше в състояние да превъзмогне собствени нужди и желания и да помогне на по-слабия. Радвам се, че успя да възпита по този начин дъщеря ни, племенника ни и да дава пример за доблестно поведение на цялото си обкръжение.

Много ми се иска моят герой да бъде пример и за бъдещите мъже на България - да обичат страната си, да уважават и ценят жената до себе си, да спазват моралните ценности, да различават доброто от лошото, да не предават приятели, да помагат на по-слабия. Или просто да бъдат мъже на честта.

- Колегите ти проявяват ли разбиране?

- О, да. Но когато за един ден чуя поне 20 пъти най-омразното ми словосъчетание през последните три седмици „Моите съболезнования“, се разрушава крехкото ми самообладание. Преди да ми съобщят, бяха извикали лекар и психолог. Те ме посъветваха да се обадя на най-близкия си човек, на приятел. Значи да се обадя на Емил! Разбирам какво усещат хората, които са изгубили крак или ръка. Но при тях е видимо. А на мен ми ампутираха душата и сърцето. Завинаги изгубих половинката си!