29928 | 8 юни 2012 | 13:35

Защо за 22 години преход нямаме (управляваща) партия, която да не е загубила следващите избори

Демокрацията, казва Адам Пшеворски, е „политическа система, при която партиите губят изборите“. Не по-малко красиво се изразява и Данкуърт Ръстоу - „демокрацията е система на управление на временни мнозинства“.

От гледна точка на тези две елегантни дефиниции ние, българите, сме супердемократи. За 22 години преход нямаме (управляваща) партия, която да не е загубила следващите избори. Нито пък „временно мнозинство“, което да не се е разпаднало и да е успяло да се добере до втори мандат.

След убедителната си изборна победа през 1990 г. на следващата, 1991-ва, БСП загуби. Вярно, разликата й със СДС беше само около 1,5%, но все пак загуби. Или по-точно - загуби изборите още със създаването на правителството на Димитър Попов (декември 1990), което беше

първото от четирите странни „временни мнозинства“

Странно дори и поради факта, че досущ повтаряше известния стих от тоталитарната песен за „комунисти, комсомолци, земеделци са в един и същи строй“. Е, ролята на комсомолците се изпълняваше от СДС, но другите две съставки си бяха съвсем автентични. Нямаше обаче Попето никакъв шанс за втори мандат начело на този ККЗ тюрлюгювеч...

През 1991 г. „комсомолците“ от СДС спечелиха и съставиха „първото демократично“. А един мастит (и мащабен като килограми) син идеолог дори обяви, че победата им е „с малко, но завинаги“.

Това „завинаги“ звучеше като заявка не само за втори, ами направо и за вечен мандат. Но Филип Димитров, или както „демократите“ побързаха да го възвеличаят като „Фил Кенеди“, се оказа толкова сръчен, че успя да падне от власт още след година.

Джон Кенеди поне беше убит, преди да достигне втория си мандат. Фил побърза да се самоубие политически, може би от страх пред перспективата да управлява много мандати. И сигурно още размишлява върху въпроса „кой ли ме бутна, или сам си паднах“...

И дойде времето на второто странно „временно мнозинство“ - кабинета „Беров“. Странно, защото въведе в политологията

чисто ново понятие -

„динамично мнозинство“. Както казал шопът, като видял жираф - „е те такова животно нема“. „Такова животно немаше“ дотогава и в световната демократична практика. Ама няма да сме българи, ако не смаем света с нещо ново, нали?
В двете години след изборите от декември 1994 г. побързахме да потвърдим и дефиницията на Пшеворски. Аз лично съм твърдял пред Виденов, че има шанс да се превърне в източноевропейския Фелипе Гонсалес, три мандата министър-председател на Испания.
Просто защото по принцип след началото на демократичните промени и в Централна и Източна Европа се проявява феноменът на т.нар. избори на разочарованието. В смисъл че след драстичното спадане на жизненото равнище на населението при управлението на десницата то гласува за „доброто старо“, т.е. за бившите комунисти. И те почти без проблеми си изкарват поне по два мандата.
Да, ама не и у нас. Жан се срути още в средата на първото си управление. Или по-скоро го срутиха алчните му другари, които грабеха неистово усърдно от все още останалите парченца от държавното стопанство.
И изгря слънцето на другаря Костов. През април 1997 г. той оглави не временно, а направо желязно абсолютно мнозинство. При това съставено от лично предани нему талибани -

мина да им посочи, ще скочат върху нея

за да му осигурят безопасен път напред. Толкова безопасен, че вторият му мандат изглеждаше не просто предопределен, но и направо в кърпа вързан.
А и самият другар Костов беше толкова убеден в това, че си позволи да посегне и на онези 20% от окраденото преди него от „червените барони“. И сгреши фатално. Защото те му подложиха като динена кора Симеон.

По която през 2001 г. го изпързаляха безпроблемно. И развързаха на Костов не само кърпата, ами май и гащите. А като гледам, като че ли вече изобщо няма да може да си ги върже.

Величеството сглоби третото шашаво „временно мнозинство“ - с ДПС. То наистина беше толкова шашаво, че докато българите се усетят, минаха не само 800 дни, но и цял мандат. Ама и той - не само първи, но и последен за Симеон.

И така през 2005 г. доживяхме и до четвъртото „управление на временно мнозинство“. Но този път не толкова странно или шашаво, а направо срамно.

Защото според теорията при демокрацията има два вида коалиции - честни (предизборни) и безпринципни (следизборни). Естествено, в България се случи втората. А от друга страна, да събереш в едно управляващо мнозинство жертвата (ДПС) с палача (БКП), монархията (НДСВ) с този, която я е свалил (пак БКП), не означава нищо друго освен ламтеж за власт на всяка цена.

И разбира се, неспирно доошушкване на държавата

по феодалния принцип 8:5:3

И то по схемата „вземай и бягай, че си за малко“. Какъв ти втори мандат при това положение?

'Ми няма. Но има ГЕРБ, които през 2009 г. почти триумфират. Казвам почти, защото не им достигат пет гласа за абсолютно (121 депутати) мнозинство.

И тук вече навлизаме в най-абсурдната част на сагата „Политическият живот в България“. От една страна, и Бойко е убеден, че ще управлява и втори мандат. От друга страна, всички негови „най-верни приятели“ - Сидеров от „Атака“ и Костов и Мартин Димитров от Синята коалиция, се скъсаха да го предават. От трета страна, той пък не спря да си „купува“ от разните парламентарни фракции депутати, обявили се за независими. Макар че май са си бая зависими от самия Бойко...

Защото да направиш от недостигащо ти мнозинство (пак според теорията то се нарича „управление на малцинството“ или „правителство на не-недоверието“) една изпълнителна власт, очевидно доминираща над законодателната, е наистина или майсторлък, или балкански шмекерлък, или пък чатал върху вратовете на тотално зависими от теб, а иначе случайно (и временно) попаднали в политиката андрешковци.

Добавете към миш-маша и политическия вентилатор Яне, който е като в циганската игра

„Тука има, тука нема“

(ту съм против, ту подкрепям), и ситуацията става наистина непредсказуема. Нещо като „или ще има, или нема да има втори мандат“.

В интерес на истината, по принцип аз бих предпочел да има - омръзна ми всяко ново правителство да се съставя по методите на ПУЦ (б. р. - Професионално-учебен център, преди демократичните промени - звено за придобиване на някаква квалификация „в движение“). Сиреч докато се научи как се управлява, и да го сменят.

Но май през 2013 г. пак ще се получи ПУЦ-а. Демек българинът няма да изневери на навика си да хвърля на политическото бунище всеки действащ управник. С право само на един мандат...

На моите студенти разказвам за „консервативната ера на Тачър и Мейджър“ (четири мандата), последвана от „лейбъристката ера на Блеър“ (четири мандата) във Великобритания, за ерата „Кол“ (четири мандата), последвана от ерата „Шрьодер4 в Германия (два мандата), за двете „ери“ - социалистическата (четири мандата) и консервативната (два мандата) в Испания и т.н.

Уви, когато споменавам в контекста на демократична Европа и нашата страна, просто им припомням Пшеворски и Ръстоу.
Просто защото у нас май по-вярна е констатацията, че управляващите наистина „танцуват само един мандат“...