16559 | 22 апр. 2014 | 14:07
- Месец преди европейските избори колко хора според вас се интересуват от тях, проф. Дичев?
- За мен няма драма в това хората да не се интересуват, та дори - да не гласуват. Гор Видал беше казал: „Половината хора никога не са чели вестник. Половината никога не са гласували за президент. Надявам се, че става дума за същата половина.“ Ако хората, които нямат отношение, решат да гласуват, те или ще го направят срещу заплащане, или ще избират по мускулите. Впрочем неучастието в изборния процес не значи, че демокрацията не взема предвид мнението ти - онези, които по думите на Видал никога не са чели вестник, изразяват мнението си със стачки, саботаж, бунтове. На европейските избори не се гласува масово, защото въпросите, които се решават там, изискват
повече информираност. Но негласуването може да е и знак за успокояване на обществото, не само за отчуждение.
- Но като че ли не се чуват разговори по важните евротеми днес?
- Не е лошо да използваме тази кампания, за да поставим важните въпроси пред континента, да зададем политически алтернативи по тях. Например изобщо не чувам най-голямата тема днес: подготвянето на споразумение за трансатлантическа свободна търговска зона - това е стъпка, която според мен се равнява на създаването на ЕС. От нея ще спечелят големите глобални играчи, ще паднат цените, ще се генерира растеж. Но заедно с това ще загубят защитените национални пазари, ще бъдат загубени социални придобивки, ще паднат потребителските стандарти. Къде са позициите на кандидатите?
- В какво виждате извора на огромното - понякога дразнещо и арогантно - самочувствие у нашите политици?
- Политиците ни са функция от гражданския натиск. Нашите са крайно разглезени от съвършено заспалото ни гражданско общество. Вижте протестите по света от последните години, сравнете ги с тези през 2013-а. Подпалиха бразилските градове заради едни билети за метро, а Чили - заради вдигането на студентските такси, преобърнаха Турция за един парк, срещат бюджетната дисциплина с барикади в Гърция, Италия, Испания. На фона на това нашите „красиви“ протести подействаха като ваксина, която усили резистентността на властта. Ще се водят още много битки, разбира се, ако гражданското общество намери обединяващи теми. Има и местна специфика: в нашата част на света, където елитите нямат атрибути като генеалогия, чест, образование, култура, арогантността е начин да се изобразиш като властник.
- Ако последният полицай може да те глоби за превишена скорост, кой ще ти се подчинява?
- Такива символични форми на парадиране познаваме и при други бозайници: обиждане, зъбене, ръмжане. Секс уа лна доминация над женски, отнети от опонента. Присвояване на ненужни, блестящи неща, които и другите желаят... Донякъде тук пак сме виновни ние: ако започнем да следваме политици, които вършат работа, наместо такива, които изобразяват медийна мъжественост, постепенно правилото на играта ще се промени.
- Сещам се за един виц отпреди години за разликата между реалния и идеалния социализъм - реалният социализъм не е идеален, а идеалният не е реален. Не важи ли това и за демокрацията?
- Няма образец за демокрация. Демокрацията е начин да се излъчва политическата власт, тя работи, ако хората смятат, че работи. Ако не смятат - никакви процедури не могат да помогнат, никакви съдилища не могат да присъдят властта на едните или на другите. Единственият начин да имаме демократичен избор се състои в това, че победеният признава резултатите. У нас се възцари един абсурден формализъм, който се представя за законност - но е само буквата, не духът на закона. Примерно: колко да са членовете на ибирателната комисия!
Намираме се пред драматичната възможност отново някоя политическа сила да не признае изборите, а те се занимават с подобна глупост! Но не само политиците, цялото ни общество е убедено, че който и да дойде на власт, ще е нелегитимен. Сякаш отсега се подготвяме да спасим достойнството, ако спечелят опонентите ни. Докато
е така, държава няма да има.
- От всички социални явления доверието е най-крехко. То е спойката, която позволява на хората да оцелеят. Какво става, когато политиците ни прекрачат границата?
- Този проблем отива далеч отвъд политиката, днес „вярваме в недоверието“ писа преди време Иван Кръстев. Не знам защо се срина дотам доверието в институциите днес - като се почне от медицината, където разни хора се бунтуват срещу ваксините или лекуват рак със сода, и се стигне до представата, че протести, терористични актове, та дори земетресенията са инсценирани от някакви злодейски кукловоди. Бих тръгнал в обратен ред: не как да оттеглим доверието си от политици, прекрачили границата (защото политиците днес по определение нямат никакъв кредит на доверие). А как, обратно, да изградим доверие в онези от тях, които отговарят на очакванията ни. За да се появи почтен, всеотдаен лидер, трябва да му дадем шанс да е такъв, да дефинираме правила на политическата игра.
- Сигурно очакванията ни към политиците се разминават.
- А всъщност какво очакваме от политиците днес? Да бъдат светци като Левски, който се е жертвал, без да успее да постигне целите си? Да бъдат хора от народа, които се возят в трамвая? Дайте да намерим някакви позитивни характеристики, не просто да очакваме святост. Да им дадем възможност да бъдат почтени при определени усло-вия. В момента недоверието е стигнало дотам, че единственият начин да те слушат е да напсуваш някого. Е, добре, аз пък нямам доверие на псувачите: готов съм да се доверя на онзи, който е готов да признае положителното дори у противника си.
- Ако с първата си поява на предизборната арена политик си позволи да излъже, какво можем да очакваме от него, когато вземе властта? Питам ви, като имам предвид случая с използвания „назаем“ от реформаторите клип на Стивън Спилбърг.
- Проблемът с този клип е, че в него няма политически послания - махнати са дори онези, които има в американския. Популяризиране на гласуването отива на фондации, на ЦИК, не на партия, особено пък нова. Оттук и смисълът да се говори за този клип: той показва основната слабост на Реформаторския блок, който май не може да заема ясни позиции по важни теми.
- Случващото се в Украйна разпали фобските и филските страсти в България. Нашата двулика позиция не ви ли прилича на тази, която Алеко слага в устата на Бай Ганьо в забележителното изречение: „Сега ний, като не знаем още какъв вятър вее, да турим и тъй, и тъй, па те нека го тълкуват, както им уйдиса. И да се прегърнем братски хем с русите, хем с немците… Тю! Да ги порази Господ!“?
- Позицията на държавата не ми изглежда двулика - тя стои зад ЕС и НАТО, не ми е известно да е предприела някакви самостоятелни действия. Ние сме твърде малки, а външната ни политика традиционно се простира до границите на Балканите. Що се отнася до анализа на ситуацията и сега, и при войната на НАТО в Косово, и при окупацията на Ирак от САЩ имаше различни настроения, прогнози, емоции. А политиците, както знаем, извършват идеологически ритуали, това им е работата. Моята собствена „двуликост“ е в това, че не виждам добрите в този конфликт. Путин е постмодерен диктатор, Русия се втвърдява, анексирането на Крим е незаконен. Но кои са силите от другата страна - петимата членове на правителството са от партия „Свобода“, кандидатите за президент имат прозвищата Газова принцеса и Шоколадов крал. Готов ли е ЕС да интегрира една огромна бедна страна, раздирана от конфликти? Има ли ресурс стагниращата руска икономика да купи наново украинската дружба?... Никак не е просто, трябват радикални компромиси. Например някакъв специален статут за Украйна, при който тя да не е принудена да избира между ЕС и Русия, единият да отвори пазарите си, но другата да не ги затваря.
- Независимо от констатациите за втора Студена война наблюдаваме странно явление - Путин се радва на висок рейтинг не само в Русия, но и в САЩ. Как се обяснява това, че врагът е симпатичен?
- Завладяване на територия без човешки жертви - какво по-добро средство за печелене на рейтинг у дома? И рейтингът на Буш-син се вдигна, когато против всякакво международно право завладя Ирак - само дето, когато се оказа, че това е началото и взеха да пристигат найлоновите чували с труповете, работата се обърна. Така ще стане и в Донбас, ако не дай Боже, Путин реши да навлезе с армия. Войната, завоеванието за съвременния телезрител е интелектуална игра - когато нещата станат истински, възхитата бързо изчезва. От друга страна, консервативните позиции на Русия по отношение на църквата, гей браковете и човешките права будят истинска завист у някои десни на Запад. Защо у нас от такива неща се възхищават хора, които се наричат леви, е въпрос с повишена трудност.
- Светли празници са, а омраза струи отвсякъде. Според Калин Донков в днешна България тя се предава по въздушно-капков път. За „Преса“ вие казахте, че не знаете докога ще издържи държавицата ни. Вече имате ли отговор?
- Една от причините е интернет. Благодарение на него внезапно заживяхме в голяма близост едни с други. Всеки ден във Фейсбук се сблъскваме с мисли, емоции, политически пристрастия на хора, с които иначе бихме си говорили веднъж годишно. Показват местата, където пътуват. Или котките, любовниците, децата си. Резултатът е едно непрекъснато раздразнение. Представете си да ви преместят от личната ви спалня в казармено помещение като тези, в които се служеше навремето, с още 40 души, с които трябва да се разминаваш, биеш, шегуваш, да ги изчакваш за тоалетната, да слушаш хъркането им нощем. Периодически ти избива чивията, светваш лампата посред нощ, гръмваш найлонов плик да събудиш всички - в някои случаи ги изпозастрелваш с автомата. Не сме подготвени за това внезапно захвърляне сред дигиталните тълпи, оттам омразата - с нея като че ли се опитваме да защитим застрашеното си лично пространство. Ще трябва време, за да свикнем, а тъкмо време няма в този ускоряващ се свят.
Мобилна верси
RSS
