7664 | 23 апр. 2014 | 16:43

Парламентът се самовъзприема и като литературен кръжок - в него има и моногами, и оптимисти дори и от партията на мрачните

Голяма партия е партията на епитетоманите. В американската политическа сцена да наречеш опонента си „дебел”, означава край на кариерата ти. Връщат те в царевичния щат Айова, защото става ясно, че си призван да произвеждаш царевица, а не политическа конструкция.

Някога като студенти обикаляхме страната да записваме автентичен фолклор, поговорки и пословици, диалектни думи и изрази. Още не знаем какво спечели надеждата ни за справедливост с отстраняването на Христо Бисеров, но със сигурност знаем, че спечели книжовният български език. Мийекащите и маюкащите редовно си общуват с нашия езиков гняв. Дори председателят на парламента е-ка. ГоворимЕ, пишемЕ и т.н. Наистина бъдещите филолози няма за какво да пътуват в затънтенията на България. Тя е тук, събрана в невъобразим конгломерат – сядай, записвай и, ако можеш, не псувай. 

Трибуната на Народното събрание произвежда и неологизми. Думи с централно или странично фокусиране в позната лексема, която се превръща в изненадващ принос. Например съществителното се преобразува в глагол. Ваканцувам, например. Филологическата неграмотност се преобразува в наглост.

Говоренето – в изказна безотговорност.

Преди време един френски депутат изговори нещо пред микрофона, колегите му се втрещиха от диалекта му, вестник „Рир” го оплю на първа страница и тоя повече не видя микрофон. В нашия парламент няма нито един отстранен от трибуната за мек говор или твърда глупост.

За жалост, службите за Великден в цялата страна доказаха за кой ли път, че посредниците ни с Бога, стотиците служители на църквата, плещят на родния си диалект, независимо къде са командировани и колко време проповядват там. Още преди да възкръсне Христос, възкръсна нашата непоносимост. Тези с посивелите раса не ни привличат. Младите затова идват – идват на забавление. Защото не могат да разберат нанизите от старославянски думи, се отдават на думите на свалките. Като не разбират и не чуват, те не участват в службата, участват в купон със свещи.

Парламентът се самовъзприема и като литературен кръжок. Някои от депутатите са болни от мегалоцефалия – болест, при която от цялата театрална зала ръкопляска единствено авторът на пиесата. Въвеждат се имена на прословути романисти – това, за да ни стане ясно в какъв висок интелектуален етаж живеят. Една депутатка обяви, че освен „Престъпление и наказание“ е чела и „Идиот”. По сигурно е, че е останала на равнището на „Снежанка и седемте джуджета”, като джуджетата й са под ръка до ден днешен.

Най-слабо застъпена е партията на моногамите.  Нейните последователи доказват, че дружбата, каквато и да е тя, само с един партньор води и до сексуална, и до финансова немощ. Моногамията е опасна за нашия организъм, тя ни въвежда в покой, а в покоя няма дивиденти. Всяко кръшкане е изживяване, мозъкът има глад за нови и нови неврони, доказа невронауката. Всяко ново изпитание, всяка свалка зареждат биографиите ни с изживявания, трепети, забравени в навика хормони. Така да се каже мозъкът произвежда неврони, за да се храни с неврони. Настървява системите за измама, прикриване, активира ролите ни, ние ставаме и по-умни, и по-ритмови след всяко сексуално пътешествие.

Моногамията е старо зло,

социален бич, който съсипва правото ни на избор. Затова расте и процъфтява партията на полигамите, те завързват все нови и нови връзки, инвестират в постоянен флирт с фирми, разсъбличат неудобни за поръчителя абзаци в закона, прокарват местни и чужди интереси все в името на лобизма, който са превърнали в прекрасна плът.

При добри климатични условия се развива партията на бившите пуловери. Обикновено плетени на ръка – това, за да се знае провинциалния корен. Само че партията на вълненото плетиво се срамува от произхода си. Попаднала на политическата сцена, тази партия бърза да си разплете пуловера, за да стигне час по-скоро до Версаче. И понеже тая работа не може да стане само с една заплата, актьорите заиграват и странични роли – впускат се в полигамни изпълнения, диктуват зад кулисите, играят в трупа. Пуловерът се превръща в каса.

Парите са като идеалната жена – няма насищане. Партията на мрачните споделя девиза „Най-красива е тази жена, която не притежаваме”. Нашите химери са нашите програми. Те се вторачват в счупената плочка на тротоара, за не погледнат нагоре. Взорът нагоре може да ги изненада. Обущарите по принпип нямат основание да гледат по-високо от обувките. И не притежават прекрасната жена, защото зяпат само  краката й.
Ведрите имат обратния девиз „Най-красивата жена е в леглото ми”. Те са обезпечени с оптимизъм и не съзнават, че са покосени от собствените си инвестиции. Не страдат, че теглят от тях, защото имат. Боят се от зависимостта на чувствата. Най-красивата жена губи от чара си, ако дава много любов. Любовта, известно е, плаши мъжете, както и банкоматите.

Оптимистите притежават качеството да не забелязват изневерите. Да отминават обарването на закона, блудството с правото, изнасилването на логиката. Те живеят в света на щастието, защото не разпознават морала. Наблюдават света, както парите наблюдават любовниците си. С ясното съзнание, че ако не ги множиш, ще множиш песимизма си. Без красивите банкови сметки оптимизмът си отива като грозен никой. Както си отиват бившите. Или с благородство, или със съдебни искове. Бившите съдят наглостта да са бивши.

Ако токът тече в прав ред и ни храни с 220 волта, сърцето тече в различни посоки и ни храни с хаос. Пак вездесъщата невронаука доказа, че нашите неврони, които мозъкът поглъща млади-невръстни, всъщност са неуправляеми.
Затова тежките частици могат да донесат на някого Нобелова награда. Фройд така и не я получава. Няма Нобелова награда за любов.

Ей го и селфи поколението.

Даже Соломон Паси си направи със смартфона снимка с генералния шеф на НАТО /там май се мярка и трета фигура/. Появи се на страниците на всички вестници, а телевизиите я излъчиха с естественото си предимство във времето.

Във времето остана онова поколение, което предпочиташе вместо със селфи, да се занимава с девойки, тяхното усвояване беше по-вълнуващо от „Пауър Рейнджърс”, „Покемон”, „Костенурките нинджа”, те съдържаха повече форми от всички mp3 плейъри на света. При това положение няма как да не се формира партията на истеричните. Няма плът, слаб приток на неврони, вместо секс с естествени обеми – секс с плоски екрани. И ей ти я истерията.
Ако сексуалните психопатолози се взрат в парламента, ще открият нови, непознати за науката типове. Пациентите нямат защитни мрежи срещу болестните си състояния, те са видими, така да се каже собствените клетки изяждат собствените си клетки, защото не ги разпознават. Тъй като моралът е притрит, а интересите явни, лобизмът се навлича с истеричните си прояви - няма търпимост, няма скромност. Няма маска. А няма, защото няма усещане за вина. Времето в Народното събрание тече неуловимо, с чувство за минавка. Затова: всеки час – личен интерес, всяка седмица – лична вноска. Истерията се превръща в лоялност. Крещя, значи искам.

Сексуалните псипатолози ще забележат и доста познати казуси, дефинирани от науката преди век. Ще забележат, че има обектни фетишисти – хора, които се възбуждат от предмети. От служебна кола, например. От моден часовник. От последния писък ризи. Някои от дамите си падат и по последния писък сутиени, но това може да се открие при други обстоятелства.

През 1934 г. продавач в магазин за обувки в Париж забелязва как през вечер мъж с дълъг балтон стои пред витрината с часове. Помислил, че е крадец. Полицията го сбарва в момент на еякулация. Човекът се възбуждал от високите токове на онези там червени дамски обувки.

Случаят влиза в учебниците.

В нашия случай сексуалните психопатолози ще открият в кулоарите десетки чифтове с висок ток. Няма как иначе – парламентът е постоянна модна галерия, излагат се не само придобивки, а и комплекси. Истерията се маскирва като ситуационен фетишизъм – възбудата идва от залата.
Така паноптикумът се оформя като богато състояние във всякакъв смисъл. Без тази характерология щеше да изглежда скучен, разгадаем, нещо като селфи без муцуна. Главната аорта на демокрацията затова тупти ритмично – защото се е приютила зад собствената си непроницаемост.