39295 | 30 апр. 2014 | 14:34
- Какво си мислите, когато наближи 1 май, г-н Карауланов? Във времето преди 10 ноември 1989 г. имаше големи манифестации, на които хората маршируваха под строй, прославяйки труда и партията, но днес не е така...
- Наближаването на този ден ми навява необяснима тъга. Трудът е същността на човека. Неговата професия може да бъде на поет, на зидар или журналист например. Ако на човека му се отнеме правото на труд, означава, че е убит. Никой не се ражда просяк, всеки има мисия, която да изпълни през живота си. Затова съм безкрайно притеснен...
- От какво ви боли?
- Боли ме от лицемерието на това капиталистическо общество. Мразя го от душата си, защото то убива хората, отнемайки им правото да се трудят, и то заради една мръсна печалба. Може предишното време да го смятате за панаир заради разветите знамена, но хората тогава работеха и никой не чакаше да му харижат нещо, с което богаташите да си измият гузната съвест.
- Да, но онова време - на социализма, беше отречено от самото общество.
- Капиталистическото общество също ще бъде отречено. А на предишното дори не му дадоха да се развие. Нищо че ще ми кажете нали строихме развито социалистическо общество... То беше смачкано от парата. Тя е тази, която днес определя деянията на обществото. Нищо друго не важи. Ако капиталистът не печели, той загива. Да ме репликират както искат.
Има един вечен спор дали кокошката, или яйцето е първо. Въпросът за първенството между труда и капитала обаче отдавна е решен. Трудът ражда капитала. Но в обществото трудът не е оценен по достойнство. Оценява се капиталът, а тези, които го творят, са пренебрегнати.
- Но и преди е имало популизъм, не можете да отречете...
- Имало е, не е било идеално. С карикатуриста Борис Димовски бяхме големи приятели. Спомням си един пленум на ЦК на БКП, разглеждаше се въпросът за фуража, който не достигаше. Вътре беше пълно празнословие. Пленумът завърши с документ - програма на ЦК за задоволяване потребностите на животните. На другия ден вестник „Труд“ излезе с великолепна карикатура на Борката - дръглива крава, ребрата на която се броят като клавишите на акордеон. И гледа с огромни тъжни очи стопанина си, а той, набол директивите на партията, й ги дава. Кравата обаче не яде тезиси, а яде сено, нали? Та така е и сега. На обществото му пробутват разни щастливи кокошки, прави, а не криви краставици и други подобни. И го залъгват, че се грижат за него.
- Очаквам да ми припомните и факта, че тогава не е имало безработица и е имало работа за всички. Познах ли?
- Взехте ми думата от устата... Може да сме работили за малко, но имаше за всички, имаше и някаква справедливост. Кажете ми как да си затвори човек очите, когато вижда клошарите, сред които има и висшисти. Как да съм щастлив и да ръкопляскам днес на това безумие! За какво? Та децата ни избягаха от България! Ето дотам стигнахме, мойто момиче. Хората да ровят в кофите за боклук, а внуците ни да чакат самолети на терминал 1 и 2.
Какъв празник на труда ще празнуваме, всичко е ужасно лицемерие. Кажете ми какво ще прави Станишев утре (днес - б.р.) в Борисовата градина и другите около него - ще плямпат групости.
- Вие сте герой на социалистическия труд. Как изглежда днес едно такова звание?
- Сега не може да има такова звание, защото днешните герои не са на труда, а на кражбите и на далаверата. Това е голямата разлика. Знам, че някога и при нас имаше несправедливост при даването на тези звания. Едно общество, за което е валидна парата, не може да издига в култ труда и да изтъква тези хора, които се трудят. Те възприемат това като дар на простака, който си прави печалбите.
- Вие сте били секретар на Централния съвет на българските профсъюзи. Как мислите - днес синдикатите грижат ли се за работниците, защитават ли правата им?
- Днес не се цени трудът, а тези хора са представители на трудещите се. И понеже не се цени, той се купува. Няма условия за равноправие. Днес собственикът на фирма само ако разбере, че си разговарял с някого от профсъюзите или синдикатите, ще те изхвърли веднага от работа. За какъв морал става дума!
- Да не намеквате, че има страх?
- Има! Хората не смеят да говорят на глас, страхуват се, защото знаят, че ще останат на улицата. Какви синдикати, какви пет лева. Страхът ни е завладял изцяло. Ха си се обадил или си помислил за профсъюз, ха си изхвърчал. Как е възможно в България да има 20-30% безработица?
- Не преувеличавате ли?
- Не, и всички знаят за онази, скритата безработица. Идете в селата и по-малките градчета, че и в по-големите - какво работи там? Да не би да има заводи, да не би фабриките да са пълни с работници - нищо няма. Пустош. Страшно е, мойто момиче... И се чудя политиците слепи ли са, или са напълно безчувствени. Като говорят на младите срещу миналото, те говорят срещу нас, които направихме богата държавата ни. Ние я почнахме, изградихме я, а те ни я взеха.
- Защо насъскват младите срещу старите, защо се ненавиждаме?
- Омразата е проникнала навсякъде, не зная остана ли място, където тя да не се чувства. Ние, огромната част от по-старите, по инерция търсим сега социалната справедливост в една партия на социалистите. А за да се докаже, че онова време е било идиотско, трябва да бъдат убити и бащите, и майките. И то от синовете им...
- Момент! Може би ви се е насъбрало прекалено много, толкова силни думи, недейте така...
- Не, казвам ви истината, аз виждам всичко, което се случва около мен, информиран човек съм. Разбирайте го и в буквалния, и в преносния смисъл, както искате. Затъваме, а нацията ни се изражда и не може да не ме боли.
- Тръгнали сте на работа още 15-годишен, били сте на всички най-големи обекти, започнали сте ги и сте ги построили - Азотноторовия завод в Димитровград, „Кремиковци“, Мариците, Троян и Ловеч...
- (Тежко мълчание.) Не искам, мойто момиче, да говоря за това, сърцето ме боли и може да се пръсне... Искам да го напишеш, както го казвам: идиотът бандит руши, а човекът строи. Тези, които разрушиха „Кремиковци“, другите заводи, мавзолея, които разрушиха България, те са идиоти. Не мога да употребя друга дума. Чудя се как в едно общество за толкова кратко време се народиха толкова много идиоти. В това число и бивши комунисти, които не могат или не искат да разберат, че те са временно на тая земя и трябва все пак нещо да оставят за другите поколения. Как така става да не плащаш заплати с години?! Такива случаи се чуват непрекъснато. Къде дават това? Може ли за една открадната кокошка човек да отива в затвора, а богаташът, който цяла година не плаща изработеното, да не му направят нищо? Какво по-голямо престъпление от това!
- Няма ли нещо, което да ви радва, да ви дава надежда?
- Има, и последната ми надежда са младите, които вярвам, че не могат да бъдат лъгани до безкрайност и ще направят каквото трябва. Много лошотии пишете във вестниците. Омръзна ми да чета за Черна Златка, за Бяла Златка и разни търгаши, това са циреи. Скоро прочетох за едни млади момчета от Варна, които са създали уред, с който да спасят Космоса от отпадъци. Липсват ми точно такива положителни новини. Аз много обичам вашата професия. Преди също е било трудно, но журналистите пишеха - „няма хляб, но утре той ще бъде със 100 грама повече. Квартири няма, но се строят и ще има.“ Даваха ни кураж. Не като днес... Медиите са пълни с мръсотии. Пожалете хората, които купуват вестниците и гледат телевизия, направете така, че да просветне в душата им. Не крийте истината за миналото - имаше и хубави, имаше и лоши неща. Няма общество, в което всичко да е било положително.
- Много мрачен стана разговорът ни, а идва празник. Я разкажете нещо, което истински ви забавлява.
- На много спомени се усмихвам, не са един или два. Но когато се сетя за едно недоразумение, ме избива голям смях. Тъкмо бяха публикувани „Тезиси за младежта“ с автор Тодор Живков и по този повод на „Кремиковци“ ме намери млад журналист, който ме помоли да поговорим по въпросите, особено частта за раждаемостта. „Бихте ли увеличили след този повик броя на децата си?“, попита ме той. „Стигат ми две деца, но ако бай Тодор настоява, кажете му, че съм готов на дъщеря му да направя колкото иска!“ Журналистът почна да се смее, хвана придружаващия го за ръка и си тръгна, без да каже дума.
- Ама вие сериозно ли така му казахте! И той публикува ли го?
- Чакайте, не бързайте... Дойде Нова година, в дома ми се напълни с приятели и изведнъж токът спря - голяма авария, ток няма да има до утре. Като наближи 12 ч., реших да поздравя моя приятел поета Любо Левчев, щото после телефоните ще блокират. Оплаках се, че я караме на тъмно, и Любо започна да нарежда да идваме всички у тях. В новогодишната нощ там се оказаха две млади семейства. Като тръгнах да ги здрависвам, познах журналиста. Той държи яко ръката ми, хили се и вика на жена си: „Ето го тоз, дето искаше да ти направи деца, съгласно тезисите!“ След това се обърна към мен и вика: „Знаеш ли жена ми как се надяваше?...“ Този журналист се оказа зетят на Живков - Иван Славков, а младата жена - Людмила Живкова. Тя се смее, та се къса, гостите и те, а аз ни жив, ни умрял. Срам! Добре, че тези симпатяги се оказаха големи зевзеци, та после като се напихме, им пях странджански песни...
- Какво пожелание бихте отправили към работниците на наемния труд?
- Не зная и не ми е ясно накъде отива цялото общество. Мирише ми на анархия, а тя се познава. Има един свещен призив - „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“. Хората са равни, това го прокламира и нашата конституция. Искам да помоля хората, които са наемни - от професорите до метачите, да не бъдат наивни, а да си търсят правата. Или най-малкото да принудят всяко правителство да уреди законово този въпрос. Така че да не може мошеникът да краде труда на добрия работник. Да се борят за честта си, да има хляб, който да изкарват с честен труд, вместо да приемат подаяния.
Мобилна верси
RSS
