„От далечината в галоп се приближава конник. По снагата му се тресат кожи и амулети, меч бие по задницата на жребеца. Вече в близък план личат монголоидното му лице и бръсната глава с опашка. Ездачът рязко спира коня в облаци прах. Поглежда над камерата, която го следи отляво. Дрезгаво извиква: тук ще бъде България!“
Така по режисьорска книга е редно да започва всеки посредствен филм за първата спирка на Аспарух из добруджанските земи. Почти всяка нация има подобна несръчна, но широкоекранна легенда. При нас, маджарите и казахите героят слиза от кон, в Гърция скача от кораб с гребла, в Африка вероятно го изплюва крокодил.
Освен с липсата на едри камби по пазарите тази есен ни шокира и
с поредното предсказание за изчезването
на българската нация - две заплахи, които в еднаква степен разтревожиха населението. Заслужава си да погледнем въпроса отвъд делничната хумореска, но и без типичните в подобни случаи надгробни ридания. Като всеки друг, и въпросът с прогнозираното изчезване на българите отговаря на няколко елементарни въпроса: кога, защо и дали?
Националната статистика, според която през 2011 г. родната популация е около 7,3 милиона, ни дава просто едно число. Нередно е да го сравняваме с непосредствено минали години при вечното вайкане: намаляваме! Защото по-паметливите веднага ще рекат, че през 1912 г. сме били само 4 милиона и половина, но за няколко месеца овършахме „на нож” Балканския полуостров. Днешната врява около апокалипсиса прилича на човек, стъпил в капан - без мъжество да си издърпа крака и без мъдростта да предвиди следващите спънки. Напротив, той спокойно лежи до клюсата и с почти научен трепет констатира как острите железа постепенно прорязват глезена му, убивайки го сигурно, ден по ден.
Прие се за естествено да свързваме основното изтичане на човешки материал с прехода, с което
отново лъжем себе си
Освен ако не смятаме обезкървяването ни с около 300 000 етнически турци в годините на „Възродителния процес“ за нещо, което сякаш не засяга „чистата“ българска нация?
Започнало като жажда за свят, наука и пари - типична реакция на всяка новоосвободена нация - след 1989-а нашенци напъплиха из забранения доскоро външен свят. Дали да учат, дали да мият чинии, тяхна работа. Въобще, ако има някаква основна заблуда и грешка в държавната ни политика през тия години, това е вечният мерак на властта да опекунства над емигрантите. Без изключение всяко правителство напира да „обхване“ временно или завинаги преселените, поддавайки се на непростимата заблуда, че заминалите в Европа и Америка бленуват срещи с българската администрация. То е като да вярваш, че след развода отървалият се мъж ежедневно се пробужда с желание да поиграе с веригите, от които по своя воля се е отървал.
Поради липса на обхватно образование не отчитаме, че подобни емигрантски вълни не са наша привилегия. Достатъчно е да погледнем в миналия европейски век, за да констатираме колко италианци, германци, поляци или българо-македонци са разселени в Новия свят, запазвайки донякъде връзка с родината, която с поколенческото отчуждаване постепенно спират да възприемат като такава. Малцина се връщат, повечето остават. Днес стотиците хиляди българи, пръснати по континентите, няма да си дойдат
в трогателно възпетите Мизия, Тракия и Македония
ако тукашната държава не им предложи условия за семеен живот, сигурност и бизнес, поне сходни на онези в оборотната им родина. Бащиният оджак е трогателен, докато над него не спре да ври чорбата. Трайното завръщане на днешните български емигранти не е емоционален, а икономически въпрос. Дано поне това схванат методистите в министерства и комитети.
В невъзможност да овладее с трезва стратегия напредващата демографска катастрофа, властта се зае да надхитря съдбата. Хиляди граждани на Р Македония, Украйна, Молдова и къде ли не спешно се уредиха с гражданство, попълвайки комични клетвени декларации за българския си корен. Наглед превърнати в по католици от папата, в същината си тия новопокръстени бяха безстрастни архитекти на собствения си живот, за чийто просперитет спомагаше българското тескере. За езика, нравите, културата и семката тия нехаеха. Тогава какво спечелихме с ашладисването им?
„Вносът на българи“ се превърна в знак за неискрена и съмнително резултатна държавна акция срещу демографската криза. Съзнателен робски пазар през ХХІ век - обикновена търговия, маскирана с първосигнален патриотизъм. При това без дългосрочна полза за държавата ни, към която не полетяха заселнически вълни „нови българи“, защото новото старо отечество просто нямаше ресурс да им осигури поминък и бъдеще.
Политика на раждаемостта, семейна политика, подкрепа за млади, работещи, образовани семейни хора са разковничето на модерния свят. Уви, днес българската държава продължава да оперира с проблемите на семейството и възпроизводството с инструменти, характерни за две поколения назад. През ХХІ век
структурата на българското семейство е различна
брачното съжителство е друго, предизвикателствата за отглеждане на деца различни, а балансът между възрожденското задание на семейното и съвременния прагматизъм - драстично променен. Джобните детски надбавки, с които държавата снизходително дарява бъдещите поколения, са отживелица. В уж промененото законодателство издръжката на дете след развод е в границите на обидната статистика. На този фон необходимостта от целеви безлихвени жилищни заеми за млади образовани семейства с деца, например звучи като екзотика.
И ако при българския и дори турския етнос проблемите са тежки, но вероятно спасяеми, то в циганската преизподня разумът отдавна е освободил място на илюзорна надежда, гримирана като държавни програми и работни групи. „Познавам много роми, но нито една от тях не е Шнайдер“, беше казал неизчерпаемият Люси Станев и в този парадокс продължава да цъка неутронната бомба на едно затворено в себе си малцинство: неграмотно, оставено на самотек и на прищевките на недосегаемите от закона феодални барони. Само че на жълтите павета наивно забравят, че от проблем на малцинството циганският проблем скоро ще ескалира до разпятие за мнозинството. Или за да останем при темата - просто ще се превърне в мнозинство.
Временната заетост обслужва всяко следващо правителство, което праща мургавите или с метлата на мегдана, или с бюлетина пред урните - но все с пара в ръка. Предпочита да им разрешава да се множат, без да може (и да иска?) да ги образова и социализира. Кажете ми на този фон една единствена причина, поради която младият образован гражданин у нас да иска да се възпроизвежда, с брак - без брак, все едно. По традиция? Тя отмира. От мерак? Мерак с триста лева си е еднократна порнография. От дълг? Че той не се припознава с държавата, нито тя с него - освен на избори. Само в комунистическа и нацистка диктатура правят деца заради планиран държавен просперитет. В нормалния свят наследство се създава и възпитава при подходящи икономически и законови рамки, гарантирани от държавата и отстоявани от гражданите й.
Разковничето на демографската криза е заровено в България.
Няма външна причина
която да изкараме виновна за нашето състояние. Не чакаме външна показалка, с която да ни посочат как се правят повече и отглеждат по-читави българи. Обзалагам се, че следващата национална статистика ще е още по-трагична, децата по-малко, циганите по-неинтегрирани, политиците - с още по-вдигнати рамене, защото „толкоз може, толкоз правим“. Само че на четири години те си отиват, ние оставаме. И не е вярно, че където имало и един българин останал, там била цяла България. Това е за маса, на три морета, на три ракии. Скоро може наистина да ни няма просто защото няма да има кой да се възпроизвежда. Опасното е дали - ако е останал някой, дай Боже - той ще вижда смисъл да го прави. Затова въпросът за възможното възпроизводство на нацията е не кога и защо, а дали.
Никое българско правителство на прехода не намери кураж и далновидност да ориентира националната политика към дългосрочни мерки за успокояването и частичното решаване на излинялата демография. Ако още няколко кабинета, а това е твърде възможно, не превърнат демографията в своя приоритет, от криза тя ще се превърне в катастрофа. И тогава на бял кон и с развети коси по новите магистрали ще пътува само голата статистика на българската нация. Стоп кадър.