70117 | 8 май 2014 | 16:47

Интервю на Мариела БАЛЕВА с певеца и съпругата му Анна Мария, за проблемите със здравето, сцената и приятелите

- Как сте маестро, как се чувствате? В последно време преживявате тежки здравословни перипетии, имате проблеми, които някои медии настървено захапват.

- Да, имам здравословни проблеми, но благодарение на лекарите и целия персонал тук в „Пирогов“ постепенно се възстановявам. А онези, които дори не се подписват, си пълнят страниците на мой гръб, да, но само с лъжи, както и обикновено правят... А освен това при мен се промъкнаха с измама двама, лъжейки персонала, че са мои ученици, и то в момента, когато дъщеря ми и жена ми бяха излезли, защото иначе нямаше да могат да ги излъжат. За да снимат тайно и да пишат това, което на тях им върши работа!... Това е гавра с мен, с близките ми, с болницата, с лекарите, които спасяват живот всеки ден! Би трябвало да се срамуват от себе си и от постъпките си, от пълната липса на уважение и човешка чувствителност, от безсрамното дезинформиране на читателите, на българите...

- Според някои вие сте или „в старчески дом“, или пък „прокуден от дома си и забравен от близките“. Освен това за болничното заведение, в което сте, пише, че „не полагали никакви грижи за вас, а медсестрите въобще ги нямало“. Ще разсеете или ще потвърдите такива писания?

- С предишния отговор май че казах и това, безсрамни лъжи за всичко и гавра с нас и с болницата! Благодаря на лекаря, който ме докара тук спешно, и на всички лекари и целия персонал, на техните животоспасяващи грижи към мен! Всички те са от „Пирогов“!

- Г-жо Гюзелева, случайно ли ви намирам до болничното легло на съпруга ви? Това може да се прочете навсякъде в интернет...

- О, моля ви, това не съм аз, а моят двойник!... Аз съм тук до него през деня и през нощта. А в интернет, слава Богу, има и други, верни и нормални неща, не злоради, злонамерени и неверни като тези и много други, предадени от жълтите издания... Но вече съм претръпнала. Отдавна не им обръщам внимание, но сега прекалиха и прекрачиха всяка граница на мярка и човешко отношение! Никола заслужава да бъде уважаван и пазен от тази мръсотия, която струи от такива издания.

- Минавало ли ви е през главата да изоставите съпруга си на нечии чужди грижи?

- Не, разбира се! Защо трябва да ми минава такава мисъл? Но дори и ние, когато сме при него ежедневно, не бихме могли да се справим без грижите на лекарите и всички тук!

- Между другото, вас двамата ви „развеждат“ от доста години. Как преодолявате подобни клюки?

- О, как не, още на 4-тата година от брака ни започнаха! Но нямам предвид само някои медии, а също и някои псевдоприятели. Това не ни интересуваше, даже ни забавляваше. Някои бяха и са такива и до днес - безочливи и нагли, и даже звъняха по телефона у дома, за да се уверят лично. И сега някои звънят и затварят... А приятелите знаят как да се интересуват истински! Всеки ден ще се намери някой от неговите и общите ни приятели да ни пожелаят нещо хубаво от сърце!

- Г-н Гюзелев, кажете какви са болежките, които ви мъчат. Как се случи това падане преди няколко месеца?

- Аз страдам от болестта на Паркинсон, която след една много успешната кардиооперация с поставяне на байпаси от екипа на проф. Александър Чирков през 2010 г. сякаш се отключи и се усилиха последиците от нея. Но след това всичко вървеше сравнително добре, през януари т.г. обаче паднах и се залежах, после, след като зараснаха фрактурите, имаше прогрес с рехабилитацията, но и усложнения от паркинсона и последния път се наложи спешно да ме вземат в „Пирогов“ с усложнения от урологичен характер. Сега бавно се възстановявам. И ми трябват търпение и воля.

- Кое е това, което държи духът ви изправен и силен, защото изпитанията, които Бог ви праща в последните години не са леки?

- Грижата и близостта на най-близките ми хора, на съпругата ми, на децата ми, на някой роднина, на учениците ми, на истинските ми приятели, на някои колеги...

- Имате три прекрасни наследници - дъщерята Адриана и синовете Ясен и Чавдар. Сигурно вече не приемат съветите ви, но какво им казвате, когато се видите?

- Говорим за много неща, за всичко, не планираме темите. Напътствам ги да бъдат честни, почтени и трудолюбиви. Питам ги как им върви работата и много се радвам на успехите им!

- Връщате ли се често назад в спомените, маестро - към Павликени и детството, към цигулката на баща ви? Казвали сте, че дядовците ви пеели... Къде и кога е сценичното ви „кръщение“?

- То бе в читалището в Павликени, когато подготвихме и изпълнихме от училище детската опера „Малкият музикант“ по Хенрих Сенкевич. Бях на 11 години, когато там пях и играх ролята на малкия музикант Янко. По-късно 18-годишен започнах да пея като солист в Академичния хор. После дойде и дебютът ми в Софийската опера с Тимур от „Турандот“ през 1963-та. Имах прослушване и в Байройт при Виланд Вагнер, който веднага искаше да ме ангажира в Германия. А дебютът ми извън България бе с ролята на Пимен в Барселона.

- Как и откъде тръгна мечтата ви за реализация чрез музиката? Вашият път все пак е бил предначертан - на художник. Имало ли е момент на раздвоение у вас? Кога си дадохте сметка, че пеенето и музиката са вашият живот?

- Аз съм закърмен с музиката. И всичко при мен стана много естествено, никога не съм имал раздвоение и съмнение в решението си за моя път. И докато пеех в Академичния хор, започнах да вземам уроци по пеене първо при известния наш тенор Илия Йосифов, а по-късно и при вече утвърдения педагог и прекрасен баритон Христо Бръмбаров. Никога не съм се двоумял, вървях по пътя си и пеех, защото обичах да пея. Разбрах, че музиката и пеенето са моят живот и може би след спечелване на Първа награда на Международния конкурс за млади оперни певци през 1963 г. поех вече отговорността да продължа пътя си като професионален певец.

- Пречело ли ви е това, че нямате музикална диплома, но имате от Художествената академия?

- Никога не ми е пречило. Но продължих и да рисувам.

- Съществува ли легенда „Никола Гюзелев“ и каква е тя? Суперлативите за вас като изпълнител, както и за „неземния ви глас“ по думите на световни медии са ви съпътствали през целия живот. Често сте бил сравняван с великите Шаляпин и Борис Христов, и то още от началото на кариерата ви.

- Не обичам тази дума - легенда. Аз съм реален човек и артист. Но ако трябва да кажа нещо по този повод, то е: бях признат за най-добрия кантиленен бас (basso cantabile) в международен мащаб. Е, в началото на една кариера винаги се правят сравнения. С Борис са ни сравнявали освен като български певци, но и защото си приличаме по вокална даденост. А през 1965-а бяхме в Стокхолм с Любо Бодуров и Юлия Винер за концерти и там пресата ме обяви за младия Шаляпин. Оттогава и Бодура ми викаше винаги „Шальо“! Сравнявали са ме и с големите италиански баси Ецио Пинца и Танкреди Пазеро.

- Още когато сте на 29 години, френският „Юманите“ пише за вас и предрича: „Гюзелев е роден за слава“. Как живееше окъпаният в слава творец?

- Никога не съм се главозамайвал от славата, която дойде при мен мнооого рано.

- Древните Театро Реджо в Парма и Арена ди Верона, както и много други, коленичат пред вас. Аплодисментите за вас взривяват миланската Скала, Метрополитен опера в Ню Йорк, Ковънт Гардън в Лондон, оперните театри в Париж, Москва, Берлин, Виена, Буенос Айрес и къде ли не по света. Кое място от тези е най-много на сърцето ви?

- Театро Колон в Буенос Айрес, където пеех доста често. Там се чувствах най-свободен като артист и правех нещата по-задълбочено. Публиката там е изключително топла, сърдечна, но и подготвена и образована! Знаеше оперите наизуст. Също Ковънт Гардън, Лондон, Арената във Верона, Париж, Виена, Неапол и много други.

- Ани, вие сте присъствали на не една или две премиери на вашия съпруг. Може ли да предадете по някакъв начин усещането от зрителския възторг от Никола Гюзелев?

- Вълнувах се, бях и съм щастлива от този зрителски възторг  и обожание. И досега ми настръхва кожата, когато слушам оперите и героите, които той изпълняваше довчера. Никола винаги ще бъде и ще остане на върха на белкантовите постижения в света.

- Не сте ли се чувствали на втори план... или обезличена, имайки предвид световния успех на съпруга ви? Как в едно семейство живеят двама творци?

- Никога не съм се чувствала обезличена, защото той не ме е карал да се чувствам така. А и нямаше защо да се чувствам така, аз имах и имам своето лице и личност, своя вътрешен живот и изразни средства, слава на Бога. Но в същото време се прекланям пред таланта и приноса му към българското и световното оперно изкуство. Защото той е големият артист и талант, но и голям човек!

- Да се върнем пак на кариерата ви, г-н Гюзелев. Някои от спектаклите, в които сте участвали, са били режисирани от признати майстори кинорежисьори - като Андрей Тарковски в спектакъла „Борис Годунов в Ковънт Гардън. Пак там сте работили и с Джон Шлезинджър, режисьор на „Хофманови разкази“, където си партнирате с Пласидо Доминго. Разкажете за работата си с тях.

- В Ковънт Гардън правихме „Борис Годунов“ по оригиналната партитура на Мусоргски, която е по-дълга, а не по адаптацията на Римски-Корсаков. С Тарковски много се разбирахме и се получи незабравим диалог. После му изпратих поздравителна картичка. Когато започваше подготовката за поредния си филм Sacrifice, той ми отговори: „Благодаря, да сте жив и здрав, Господ от нищо друго не ви е лишил!“ Никога няма да го забравя!

Много добре работих и с Борис Покровски за „Хованщина“ в София. Направих един Досифей, който успях да подготвя, докато пеех в „Бохеми“, „Аида“ и „Дон Жуан“ в Метрополитен театър в Ню Йорк. Покровски беше щастлив от моята роля. С него станахме големи приятели. Той каза незабравими думи във филмите, които Христо Христов направи за мен по-късно. Джон Шлезинджър беше режисьор с голяма фантазия и педантичен в работата си. Много се уморявахме на репетициите в Ковънт Гардън на „Хофманови разкази“, но накрая се получи спектакъл бомба! В спектакъла пееше и Пласидо Доминго. Вече бяхме се сприятелили.

- На сцената сте си партнирали с оперни величия като Грейс Бъмбри, Джоан Съдърланд, Катя Ричарели... Какво си спомняте за тях, имате ли някой незабравим момент?

- И с Елена Образцова! С Бъмбри няма да забравя „Аида“ в Каракалла в Рим, където аз бях Рамфис, а тя Амнерис; с Джоан - в „Анна Болейн“ в Хюстън, аз бях Хенрих VIII, а тя Анна; с Катя – в „Дон Карлос“ в Рим, аз - Филип II, а тя Елизабет ди Валоа, също и в Бон - „Лукреция Борджия“; с Елена пяхме „Хованщина“ в московския Болшой, в Буенос Айрес… и т.н.

- Чувала съм за такъв случай в кариерата ви – публиката ви вика 36 пъти на бис пред завесите на една от прочутите оперни зали. Спомняте ли си за такъв случай и къде?

- Да, така беше. Това беше във Виена, в Щаатсопер. Директорът, минавайки покрай мен зад завесата тогава,  звучно шепнеше: Зекс унд драйцих!!! Бях обичан във Виена!

- Работили сте и с много от най-големите български изпълнители - Гена Димитрова, Ана Томова-Синтова, Александрина Милчева, Стефка Евстатиева, Райна Кабаиванска... Допълнете списъка, моля ви.

- Никола Николов, Стефка Минева, Калуди Калудов, Бойко Цветанов и разбира се, Любо Бодуров, Юлия Винер, Димитър Петков, Павел Герджиков и много други.

- Какво ви свързва с големия Борис Христов? Вие сте последният директор на Академията за изкуство и култура в Рим, носеща неговото име. Какво си спомняте за него и за работата ви там? Всъщност тогава през 1996 г. е прощъпалника ви в преподавателската работа, нали така?

- С Борис отдавна ни срещна животът и изкуството. Първо пяхме заедно в „Хованщина“ в Театро Реджо в Торино, той - Досифей, а аз бях Ховански. И то точно след като пях Досифей в София при Покровски. Станахме приятели и се напихме даже заедно един път (смее се). Много по-късно се видяхме и в Рим, но преди аз да стана директор на академията. Тогава директор беше Пламен Карталов. Отидохме с жена ми Анна-Мария да го поздравим и да му занесем цвете. Той се зарадва много. Не беше вече добре... А когато започнах по-късно да преподавам там и станах директор, уви, той вече ни беше напуснал.
Да, прощъпалник, да кажем, макар че вече и в Рим, и в София идваха при мен певци от разни страни, което и доскоро продължаваше. В академията в Рим водих два последователни курса на специализанти по вокално изкуство. Между момчетата тогава имаше и две-три момичета. Имаше хубава творческа и приятелска атмосфера. И досега сме в контакт с някои от тях.

- В последните 18 години вие преподавате, с кои от учениците ви най-много се гордеете?

- Гордея се с всички, но най-много с Владимир Стоянов!

- Имало ли е моменти в кариерата ви, в които да сте бил разочарован от българи?

- След много години ме запознаха с един случай и точно какво е станало. Беше изкарано, че аз имам брат в ЦК на БКП, а моят роден брат беше музикант и женен в Сърбия... И аз 7 години не стъпих и не можех да пея в САЩ (въздъхва тежко). Имало е и други случаи в живота ми, но всичко е вече минало.

- Срещи с кои световни знаменитости още помните и не бихте забравили?

- През 1992 г. италианският президент тогава Франческо Косига дойде на моя спектакъл на „Дон Карлос“ в Театро Реджо в Торино, изгледа целия 6-часов френски оригинален вариант на операта и след това дойде да ме поздрави и да се срещнем. Беше много сърдечна среща. Той беше голям държавник!
А през 2005 г. имах радостта да се срещна с папа Рацингер - Бенедикт XVI. Бях в държавната делегация при ежегодното посещение в Рим и Ватикана за празника 24 май. Стиснахме си ръцете и той веднага ме попита: „Кога ще дойдете да ни изпеете нещо?“

- Кои личности са оказали влияние върху развитието ви на изпълнител?

- Човек като се учи, по пътя си среща много трудности, които трябва да преодолява. Например имитирането, което е много лошо после за израстването на артиста. Аз не съм го правил. Имам собствен почерк още от началото, той ми е запазената марка! Освен моите първи вокални учители, които вече споменах, имал съм късмет да пея и с големи диригенти, които са допринесли за моето развитие - Херберт фон Караян, Лорен Маазел, Клаудио Абадо и други.

- Опазихте ли собственото артистично „аз”? Признавали сте, че винаги импровизирате на сцената. Това не е ли опасно? Имате ли любима роля?

- Да, разбира се, точно за това, което вече ви казах, успях да го запазя. А импровизирането е опасно, ако не си добре подготвен и не си концентриран. Аз импровизирам в артистичната игра, а ако партитурата позволява някаква свобода в музикалната интерпретация, също я правя. Но трябва да си съсредоточен в персонажа и да му останеш верен. Любимите роли са много: Филип, Борис, Досифей, Аттила, Галицки, Мефистофел на Бойто, Дон Жуан и т.н.

- Анна-Мария: Той, Никола, е едно цяло, сборен образ между Филип, Борис, Аттила, Мефистофел и Дон Жуан, разбира се (усмихва се).

- Има ли разлика между публиката по света и родната?

- Има разлика. Хората са различни и подготовката им е различна. Различно възприемат някои неща. Наример - публиката в Театро Колон в Буенос Айрес!

- Какво е отношението на управниците ни към културата?

- Ние нямаме управници, имаме управляващи! Ако ги имахме управниците, досега нещо щеше да бъде оправено, а сега всеки гледа да кривне по своя път...

- Кой министър на културата през годините бихте отличили?

- Аз не съм този, който трябва да ги отличава, но мога да изкажа благодарност на Георги Йорданов, на Ивайло Знеполски, на Стефан Данаилов, на Вежди Рашидов!

- Какво мислите за случващото се в България, за политиците ни?

- Нямам думи. Онемях!...Много съм разтревожен за България!

- Скоро ще чествате 30-годишнината от брака си с Анна- Мария. Хич не е малко. Замисляте ли някаква изненада?

- Искам да я изненадам с оздравяване... и с цвете, както винаги. За нашата 30-годишнина!

- Ани, а вие с какво ще изненадате съпруга си?

- Надявам се да го зарадвам с новата стихосбирка, посветена на него!

- Какво бихте искали да кажете на вашите почитатели, маестро?

- Аз съм щастлив човек. Живях пълноценно. И съм благодарен! Разбира се, имах и огорчения в живота и в кариерата. И аз съм правил грешки. Но и това е животът. На читателите, почитателите, на българите желая да са живи и здрави и почтени!