13381 | 10 май 2014 | 07:54
Да, всички сме в кюпа на това време разделно. И сигурно сте забелязали, че всеки си е башка луд. Е, лошо няма - стига да не го прекалява. Аз лично често предизвиквам съдбата, когато се замисля за нещо. А като няма какво да правя, мисля. Както и сега - докато чакам трамвая. Защо - мисля си - при положение че се храним разделно, отделителната ни система не работи на разделния принцип, а? Много интересен въпрос, нали?
Погледът ми срещна очичките на някакъв тип, който също стърчеше на спирката. Но освен трамвая той май по-скоро чакаше някой да му обърне внимание. Ех, точно на мен ли ще се случи... - Навремето играех кореспондентен шах - каза ми тоя тип, гледайки ме в очите. - За някои може да е странно. Играе се с писма. Правиш значи ход, пишеш писмо. А противникът също ти отговаря с писмо. Една партия шах приключва в рамките на две-три години. Хубавото обаче е, че можеш да играеш с няколко души едновременно. Така се играе всеки турнир по кореспондентен шах. С противници от цялата страна. Аз съм играл два финала на републиканско и даже за мене писаха в списание „Шахматна мисъл“. Първия път писаха, че съм играл лошо...
Явно очаквайки някакво разбиране от моя страна, тоя тип впери поглед в обувките си. Абе, може би си беше скромен по природа. Аз лично нямах желание да го слушам, ама и трамваят не идваше. А тоя тип продължи:
- Моите писма винаги ги пусках в Централна поща. Някакси по-сгодно ми беше и по-приятно. Във фоайето имаше различни пощенски кутии за различните градове. Една кутия за София, друга за Пловдив, трета за Варна и така нататък...
Стана ми неудобно да мълча като пукал и някакси пресилено се усмихнах:
- Помня, помня... Така да се каже, събираха писмата разделно.
- Точно така - оживи се тоя тип. - Обаче един ден останах крайно изненадан. И знаете ли защо?
Той ме погледа с присвито око - като снайперист целта си. Взех да съжалявам, че му уйдисах, и за да му намекна, че не ща да го слушам, зареях поглед из небесата. Хич и не го попитах защо е останал изненадан. Но той невъзмутимо продължи.
- Останах крайно изненадан, защото видях една лелка. Служителка. С голяма торба. Нещо като чувал. Та тая служителка почна да отваря една след друга пощенските кутии и изсипваше писмата в чувала. Представяте ли си? Изсипваше писмата от различните кутии в един чувал!
Тоя тип така се разгорещи, че ми стана неудобно. Хората взеха да ни заглеждат и аз почти го скастрих:
- Добре, де... Но защо ми разказвате всичко това?
Той ме погледна някак особено, после отмести погледа си от мен към отсрещния тротоар. И аз какво? Също погледнах натам. А там се мъдреха три новички контейнера за разделно събиране на отпадъците. Извърнах глава, за да видя дали идва трамваят, но вместо него забелязах в далечината боклукчийската кола...
Мобилна верси
RSS
