32776 | 10 май 2014 | 08:26

Нашенецът 32 години е почетен консул на Бразилия в Холандия

- Признавам си, г-н Минев, че докато четях книгата ви „Преди да замлъкна“, през цялото време имах чувството, че това е вашият живот, разказан с носталгия към преживяното и същевременно обърнат към новите поколения, които не бива да забравят корените си. Къде е границата между действителното и фантазията, колко документално-недокументална е прозата ви?

- Историята, която описвам в моята книга, е смесица от много истински факти и сравнително малко фантазия. Първата част на книгата, до пристигането в Бразилия, е основана до голяма степен на живота на моята леля Берта и чичо ми Лико Хаим. Алберт Гьоринг е историческа личност, директор на „Шкода“, който често, поне три пъти на година, е посещавал фирмата „Ян Пилчик“, филиал на „Шкода“ в България. Там навремето баща ми е бил инженер, отговорен за инсталирането на турбини, купени от „Шкода“, за най-различни български електроцентрали. Един ден Гьоринг го вика в своя кабинет и за изненада на баща ми го кани заедно със съпругата му, моята майка, на театър или опера.

- Те познавали ли са се, имали ли са някакви контакти?

- Дотогава почти не са имали директен контакт. Гьоринг му обяснява следното: научил, че г-жа Минева е еврейка, и би желал Бекерле (германският посланик в България) да знае, че те са негови приятели и нищо лошо не трябва да им се случва. Освен това Гьоринг им помага да си вземат виза за Турция. Споделя му, че е изпращал много евреи от Чехия, Унгария и Румъния точно по този път, а ако се наложи, и те ще го използват. За родителите ми не е станало наистина нужда, но баща ми (в книгата той е Денев) представя на Гьоринг Нисим Михаел, брат на баба ми, който е бил специално издирван, за да го арестуват - не зная по какви точно причини. Разказаната от мен история на Нисим е истинска, той е избягал с помощта на Гьоринг с фалшиви документи на германски офицер за Испания, където бе арестуван след войната. Зная, че баща ми е представил и други евреи на Гьоринг.

И историята на Салватор е истинска - той е мой вуйчо, брат на майка ми. Загина в трудов лагер през 1943 година. Дневникът на кораба „Ямайка“ ми беше предоставен от моите братовчеди и аз го преведох почти буквално. Истинският Лико го е писал на немски, защото му попаднала такава пишеща машина.

- Разказаното от вас за родния брат на нацисткия водач фелдмаршал Херман Гьоринг е потресаващо. Ние не знаем факта, че той е спасил много евреи - сред тях и български, от газовите камери. Как точно научихте тази история, що за човек е бил той?

- За мен Алберт Гьоринг е много подобен на Шиндлер. Той е бил шеф на баща ми. От неговите разкази, а и от разказите на Нисим Михаел и Лико Хаим, брат ми, аз и нашите братовчеди го познавахме като г-н Гьоринг, без да знаем неговото малко име. По-късно успях да намеря материали за него в търсачката „Гугъл“, които потвърдиха това, което вече знаех. На Запад има направени и написани няколко изследвания за живота и делата му и е известен като Добрия брат. Въпреки фактите неговият подвиг продължава да е в сянката на злокобното име Гьоринг. Кой знае, един ден ще преодолеем и този предразсъдък и най-сетне ще се поклоним пред него.

- Вие пишете, че български евреи са спомогнали за спасяването му след края на войната от проклятието над неговото фамилно име. Как всъщност завършва животът на Алберт Гьоринг?

- Алберт Гьоринг е бил арестуван няколко пъти след войната, първо в Германия, а после и в Чехия. Доколкото си спомням, той е представил само 34 свидетели, факт, който го спасява след години затвор. Нисим Михаел се е предложил, за да свидетелства, но не се е стигнало до това. Истината е, че Гьоринг е бил по-активен в Чехия, Унгария и Румъния и сравнително по-малко в България. Голяма част от бегълците обаче са минали през нашата страна на път за Турция. Алберт умира почти напълно забравен през 1966 г. и е погребан в Мюнхен.

- В последните няколко години в България много се спори кой има заслуга за спасението на 50 хиляди евреи, както и защо не са спасени 11 хиляди евреи от Беломорието. Вие също намеквате за това в книгата...

- Да, аз се интересувам от този въпрос, а и пиша по него. По мое мнение, а и на няколко десетки български евреи, които срещнах в Бразилия и които са преживели тези тежки времена, големият факт е бил и продължава да е това, че почти 50 000 души са били спасени. Дали е можело да се направи и повече? Може би е могло. Истината е, че в този мач на живота България спечели с 2:0, а е можела да спечели с много повече голове. Или да загуби мача. Тази фраза съм чувал от мои роднини. Факт е - въпреки че нашето семейство загуби Салватор в трудов лагер, то храни най-добри чувства към България и затова си позволявам да мисля така.

Младият Илко (в средата) на бригада в родината си

- Как точно събрахте фактите за вашата книга?

- Най-вече слушайки историите, които се разправяха в семейството ми и потвърждаваха семейната памет с исторически факти и библиография. Ако съжалявам за нещо, което не съм сторил достатъчно в моя живот, то е, че не съм задавал достатъчно въпроси.

- Защо напуснахте България, какво ви прокуди от родината?

- Жерминал Чивиков беше само една от причините. И до ден днешен той е мой скъп приятел. В последните години, преди да избягам, започна да ми става ясно, че

живеем в една голяма лъжа.

През 1967 г. например по време на Шестдневната война в Близкия изток, всички официални новини твърдяха, че арабските войски напредват в израелска територия, и някои съседи дори ни изказаха съболезнования. На шестия ден победоносните войски неочаквано капитулираха и с тях свърши и моето доверие в нашия режим. Отведнъж съзрях официалните привилегии за влизане в университета, за пътуване в чужбина, за работа, а и за почти всичко. Тогава избухна случаят „Жерминал Чивиков“ (той е български литературовед, писател, журналист, преводач - б.р.), аз бях разпитван и почувствах, че не ми вярват напълно. Ясно стана, че няма светло бъдеще пред мен.

Запознах се с Жерминал в университета - бяхме състуденти по немска филология в продължение на три години и скоро станахме добри приятели. До ден днешен се срещаме сравнително рядко, но винаги, когато е възможно, сме готови да спорим и да си помагаме.

- По какъв начин успяхте да избягате и да получите политическо убежище в Белгия?

- На връщане от Източна Германия слязох от влака в Белград и пресякох пеша границата с Австрия. Оттам беше вече лесно...

- Голяма част от живота ви минава в Манаус, столицата на щата Амазонас в Бразилия. Как стигнахте дотам и защо решихте да останете?

- Най-напред пристигнах в Сао Паулу с трудов контракт. Когато вече говорех португалски, бях поканен да отговарям за бизнеса на фирмата в Манаус, град, който току-що беше обявен за свободна митническа зона. Условията бяха много интересни, специално за новите емигранти. Градът порасна много бързо - когато пристигнах, имаше 300 000 жители, а сега са 2 100 000.

Скоро отворих мой бизнес, а малко след това станах съдружник в „Беншимол Ирман и Ко Лтд“ и по-късно „Сосиедаде Фогаз Лтд“, сравнително малки навремето фирми на семейството на моята съпруга Нора. С много труд фирмите преуспяха и днес в тях има около 3200 работни места.

- Има ли прототип героят ви Леон Фархи, който всъщност помага на главния герой в книгата Лико Хазан да напусне България, знаете ли повече за него?

- Името на прототипа на Леон Фархи е Жак Асеов, един от най-издигнатите български евреи. Той е бил главният притежател на „Американ кар компани“, където чичо ми Лико също е бил съдружник. Семейство Асеов е много познато и сега в САЩ, а и в Израел, където има старопиталище „Жак Асеов“.

- Чрез героя ви споделяте своите наблюдения за видяното у нас през годините. С какво не можахте да се примирите, да разберете?

- Не зная дали имам достатъчни познания по този въпрос. Не разбирам носталгията за миналото, която срещам от време на време сред хора на моя възраст. Дано младите да не мислят така! Нямам никакво съмнение обаче, че след още 20 години страната ни ще е по-добро място за живеене. Преди 100 години много германци, италианци, японци и какви ли не още бягаха от своите страни, преследвани от бедността и липсата на перспектива. Днес тези нации са едни от най-богатите. Ще дойде и нашият ред, само че ние трябва сега да си направим домашното.

- В романа ви има много любопитни детайли за геополитическото завземане на Амазония и индианците от португалци, англичани, евреи, араби... Всъщност това място е изпълнено с някаква мистика. Какво представлява то?

- Това е една от последните граници. Гордея се, че имам привилегията да помагам за развитието на това чаровно място, на което дължа твърде много. В Амазония живеят в хармония и мир хора от най-различен произход. Природата е толкова величествена, че всички се чувстват малки пред нея. Тогава се стига до елементарното заключение, че мирът, спокойствието и приятелството са лекарства за всичките проблеми. Евреи и араби разрешават своите спорове със заровете на таблата, а японци и корейци се сблъскват на игрището за голф.

Разбира се, Амазония все още има огромни проблеми, нашето общество е далеч от перфектното.

- В Манаус вие ставате преуспял делови мъж, давате хляб на хиляди хора. С какво се занимавахте през всичките тези години?

- Една от фирмите „Беншимол Ирман Сиа Лтд“ има универсални магазини в Северна Бразилия, а другата - „Фогаз“, извършва дистрибуция на GLP - домашен кухненски газ. През 80-те години ние дори внасяхме някои български продукти - пишещи машини, компоти, конфитюри и други неща. Става дума за модерни организации, които не само дават хляб, но и разделят част от печалбите със своите служители.

- Тридесет години сте почетен консул на Холандия в щата Амазонас. Защо точно на Холандия и как се случи това?

- Покрай „Филипс“, фирма, която представлявахме в Манаус, през 1980 г. се запознах с холандския посланик. Много холандци посещават, а и живеят в Бразилия и беше абсолютно необходим един консул в Манаус. Тъй като аз говоря английски, немски, а и сричам на холандски, ми предложиха поста и аз приех. Холандия е една специална страна за мен. Бях консул в продължение на 30 години.

- Преди две години сте получили и званието „Почетен гражданин на Манаус“. За това несъмнено има причина?

- Общо взето, аз съм известен като бизнесмен, който плаща много данъци и се стреми винаги да бъде полезен с нещо. Гордея се, че нашите фирми са пример за добра администрация и качествен сервиз. Освен това през 2006 година се загубих заедно със сина ми за няколко дни в джунглата и по някаква странна причина станах много популярен. За това, разбира се, изиграха голяма роля вестниците и телевизията, които отразяваха търсенето, а и самото спасяване. Това се случи малко след като една подобна операция свърши трагично и всички бяха все още потресени. Дори година след като бяхме спасени, непознати хора ме прегръщаха, когато ме срещаха на улицата, и ми разправяха как са се молили за нас. Това е дълга история, за която навремето „Дискавъри“ направи филм.
Тези почетни титли са сигурен знак, че остарявам. Сега съм пенсионер, доброволец на ФИФА по време на световното по футбол в Бразилия и кой знае, може би съм писател. Все още желая да бъда полезен.

- Президент на Бразилия е Дилма Русеф, която има български корени. Познавате ли я, как приемате този факт?

- Аз бях в нейната делегация при посещението й в България, но само съм се ръкувал с нея, което не намирам, че ми позволява да твърдя, че я познавам лично. Тя има тежка задача и аз й стискам палци. Обратно на това, което много хора си представят, Бразилия расте по-бавно, отколкото би трябвало, и имаме неотложна нужда от реформи. Бразилия е една от най-големите и най-красивите страни в света.

Въпреки огромните социални контрасти тя днес е доста по-добра страна от вчера. А бразилците са непоправими оптимисти. Малко от този оптимизъм ни трябва и в България.

- От книгата ви личи, че сърцето на момчето, тръгнало от Перловската река и стигнало до Амазонка, завинаги е останало в първата родина. Трудно ли е човек да се разграничи от корените си?

- Без съмнение. След толкова години аз все още имам скъпи приятели в България и сърцето ми трепери за нея. 

Братята Херман...	... и Алберт  Гьоринг. Първият - отговорен за избиването на милиони, а вторият - спасил хиляди.