28368 | 15 май 2014 | 08:21
Няма покой за Вапцаров 72 години след разстрела му. Скандали - от идеологически до битови - следват по петите славата на поета. Избухват и гаснат като фойерверки, разнасяни от разнопосочните ветрове, идеали, ценности през четвъртвековния роден преход. По времето на социализма блестеше една-единствена истина - Вапцаров е комунист, дал живота си за справедлива кауза, достоен образец на поета в работнически дрехи. Който иска - да пробие „идейната броня“, за да стигне до гениалната искра в томчето поезия, останала след разстрела! Но защо това се оказва непосилно за мнозина литературоведи и всякакви други „веди“ в уж освободеното от догми наше демократично битие?
Явно дори тези, които обясняват, че единствената му стихосбирка „Моторни песни“ им е настолна книга, трябва отново да чуят - авторът й никога не е бил член на комунистическата партия. „Той е родолюбец, социален човек, антифашист... Идва от род, борил се десетилетия за свободата на България, а
свободата
означава да сме
независими
Като юнкер във военноморското училище, Варна
На съпругата си Бойка Вапцаров посвещава своето стихотворение „Прощално“.
Цялото си поетично творчество Вапцаров събира в „Моторни песни“. |
каза ми преди година друг Никола Вапцаров, внук на поетовия брат Борис. Заедно с баща си - пак съименник на разстреляния поет, току-що бяха издали дебел том с документи за именития си родственик под заглавие „Следствено дело Никола Йонков Вапцаров“. С книгата искаха да развенчаят опитите поетът да бъде „придърпван“ за обслужване на идеологически каузи. Един от новите факти, изплувал от документите, бе, че парите за „минно-подривната“ дейност на бойната група на Вапцаров са дошли не от Съветския съюз, а от Англия по т.нар. план „Донован“. Чрез него съюзниците са искали да поощрят съпротивата на Балканите срещу Хитлер. В групата участвали хора с всякакви възгледи - звенари, земеделци, франкофони, англофони, не само „железни комунисти“. А писмо от Иван (Ванче) Михайлов, намерено у поета при обиска в дома му, свидетелствало, че той е човекът на ВМРО в антифашистката организация. И още - в биографията на работника поет никога не е фигурирала мантрата от времето на соца „роден в бедно семейство“. Баща му - Йонко Вапцаров, бил един от най-влиятелните хора, имал е имоти, ходил е 4 пъти до Америка...
„Вапцаров е изключително даровит поет и грехът на комунистическата партия е, че го е вкарала в тази конспирация, каза акад. Георги Марков преди две години след избухване на поредната родна криза с участието на „признателните потомци“ около името на поета. - Той не е от бедно семейство. Баща му, известният войвода Йонко Вапцаров, е бил близък и на цар Фердинанд, и на цар Борис III.“ В ценностната мътилка на 90-те най-напред се появи позабравената вече книжка „Третият разстрел“ от бившия поет Марин Георгиев. Вместо да развенчае своя талантлив предшественик като пропагандна икона на комунизма, тя по-скоро срина тотално авторитета на своя автор. Дори сред „съмишлениците му“ в набиращата скорост у нас мания за създаване на нови борчески биографии.
Точно в навечерието на тържествата за 100-годишнината на Вапцаров през 2009-а грозен скандал избухна около оскверняването на гроба му. Незнайна дотогава за историята родственица бе положена в мемориала на Централните софийски гробища напук на всякакви закони и морал. Както е казал Ботев - известно време
костите му
„се белеят“
в досъдебно производство, вместо да почиват в мир. Но след всички разследвания въпросното „производство“ приключи в мъгла. Държавата се оказа безсилна да изясни кой и защо е разрешил поругаването. Нито пък дали в гроба са все още тленните останки на поета, или - както се появиха съмнения - те са изнесени тайно в Македония. (След около 3 години изтича санитарната забрана гробът да бъде отварян и племенниците на Вапцаров се заричат, че ще разберат кой лежи под паметната плоча в софийския мемориал.)
По същото „юбилейно“ време само 2 седмици стигнаха на Националната британска библиотека да поправи срамна грешка в сайта си за произхода на гениалния българин. По сигнал от наша евродепутатка (Биляна Раева) извадиха името на поета от раздела на македонската литература и му върнаха истинската националност, която самият той винаги е заявявал и бранил. У нас пък излезе съвместно издание с творби на Вапцаров и на Луи Арагон; в него френският посланик тогава - Дьо Понсен (едва ли някой
може да го обвини в комунистически пристрастия) написа красиви думи за двамата големи антифашисти, разделени единствено от географски граници. А ние се питахме защо, докато децата във Франция изучават поезията на Луи Арагон, у нас се опитват да изхвърлят Вапцаров от учебниците.
Миналият юни срещу пари (нарочно споменавам сребърниците) - субсидия от 912 000 лева, 480 училищни и университетски преподаватели съчиниха проект как да бъдат изхвърлени „трудни за четене и интерпретиране“, с „неправилни идеологически постановки“ творби на наши класици - Ботев, Вазов, Яворов, Дебелянов, Смирненски, Алеко Константинов, Елин Пелин, Димитър Димов... Сред тях се оказаха най-интимното стихотворение на Вапцаров - „Прощално“ (Понякога ще идвам във съня ти / като нечакан
и неискан гостенин...) и още „Борбата е безмилостно жестока“, „Вяра“, „История“. Но нали поетът е писал: „За мъката - не щем награди, / не ще дотегнем и с клишета на томовете ти грамади, натрупани през вековете... Да се чудим ли тогава на поредния бисер от кандидатстудентско съчинение преди дни, че „Вапцаров убил баща си с мотика“(!!)
Година по-рано, преди „образователните“ приумици на нашите властници, Цецка Цачева, тогава председател на НС не разреши в парламента да бъде почетена с минута мълчание 70-годишнината от разстрела на Вапцаров. „За всяка дата не се става на крака в пленарната зала“, отсече шефката на депутатите, бивша комунистическа секретарка. „Той е един от най-самотните, трагични и неразбрани български поети“, коментира тогава писателят Георги Господинов, автор на изследване за Вапцаров.
И акцията по връщането на скулптурата на Шмиргела „Работникът поет“ зад Националната галерия преди дни намирисваше на предизборна пропаганда. Дано за мощното, но самотно, присъствие на депутати от „Коалиция за България“ мотивът е само „почит и преклонение“. От друга политическа сила не се появи никой на събитието, определено от д-р Петър Стоянович като
възстановяване на несправедливост
срещу един от големите таланти на България. Което пък събуди стари спомени - защо, преди да стане министър, историкът Стоянович е писал във Фейсбук, че авторът на „Моторни песни“ е „терорист“? Навремето племенницата на поета Мая Вапцарова засне документалния филм „Ти помниш ли“ с изповед на стрелеца срещу него. „Бе ми симпатичен, стрелях в рамото му“, доверява в кадър бившият младеж от стрелковия взвод, изпратен на Стрелбището във фаталния 23 юли 1942-ра. (Оказа се, че години след това той е работил като портиер в Съюза на писателите.) На Стрелбището черната му задача довършили неговите шефове палачи. Но защо ли до днес все се намират техни наследници!
„... В бурята ще бъдем пак със тебе, народе мой, защото те обичахме“, писа поетът часове преди смъртта си. Обичта му, уви, остава несподелена до днес. Слава Богу, не от всички!
Родната къща на поета в Банско
Одисеята на една скулптура
„Много добри произведения заминаха за скрап - скулптури, паметници, които услужливите комунисти завряха по мазета, за да бъдат демократи“, каза преди дни пред Кеворк Кеворкян във „Всяка неделя“ бившият културен министър Вежди Рашидов. Думите му бяха предизвикани от шума, съпътствал връщането на скулптурата на Вапцаров, дело на Шмиргела, от двора на Музея на социалистическото изкуство в градинката зад Националната галерия. Разнасянето й напред-назад бе изтълкувано в медиите като оскверняване и обругаване на паметта на поета, а завръщането й зад двореца - като възмездие и възцаряване на справедливостта. „...Вапцаров лежеше в калта. Ако имате памет как изглеждаше гърбът на Националната галерия - всичко в калта. Аз го прибрах в музей, за да го спася“, каза още Рашидов. Емоционалното му, но някак „обобщаващо“ изявление в телевизионния ефир предизвика отново въпроси каква е била съдбата на скулптурата досега. Дали импозантната фигура на поета е била захвърлена в депо на галерията, или пък е лежала забравена „в калта“? Шмиргела, псевдонимът, с който е известен Николай Владов, прави скулптурата „Работникът поет“ през 1952-ра и за пръв път я показва в Обща художествена изложба същата година. Излята е от бронз, а размерите са 240/105/83 см. Мнозина твърдят, че това е най-точният скулптурен портрет на Вапцаров, всеизвестна истина е, че двамата са били приятели. За Националната художествена галерия творбата е откупена през март 1962-ра, когато Шмиргела е директор на галерията. В архивите на фонда е записана с инвентарен № IV59. Още тогава тя е монтирана в градинката зад бившия царски дворец. „Скулптурата никога не е била в мазетата на галерията - казва сегашната шефка на НХГ Бисера Йосифова. - Досега винаги е стояла на нисък постамент в градинката, защото с тези размери е абсурдно да влезе в депото.“ Не е лежала и в калта - минувачи често оставяли там цветя. А когато в жежък летен ден през 2011-а трябвало да я пренесат в новия Музей на социалистическото изкуство, я вдигнали с кран. Жени, които се случили наблизо, протестирали: „Как ще ни махате Вапцаров, дето седи тук десетилетия“ - спомня си изкуствоведката. - Мислеха, че ще изхвърляме паметника.“ Сложили бронзовия Вапцаров на хубаво място - пред фасадата на новата галерия. Там също бил излят специален постамент, а на мястото му зад бившия дворец настанили скулптура на женска фигура. „Естествено, че ще отричат, че скулптурата на Вапцаров е лежала в калта, вие какво очаквате да кажат - коментира вчера за „Преса“ Вежди Рашидов. - Защото не беше удобно на бившите комунисти, които станаха нови демократи, да държат работи от онова време“. В гилдията витаят всякакви мнения за „Работникът поет“ на Шмиргела - едни твърдят, че е много професионална, други, че не е най-доброто произведение на автора, реализирана е напълно в стилистиката на 50-те години... Това все пак е най-точният скулптурен портрет на Вапцаров, смятат специалисти. Според други пък като Светлин Русев по-подходящо място на скулптурата би бил музеят на Стрелбището, където е разстрелян Вапцаров. Докато бил директор, Николай Владов-Шмиргела преобразил Националната галерия, поставил сбирката на професионална основа, открил международен раздел, правел откупки от младото поколение художници... На него се дължи и присъединяването на криптата под храма „Св. Ал. Невски“ като музей на средновековното и възрожденското православно изкуство към НХГ. Което си е пробив за епохата. Шмиргела учи за кратко право, после изкарва само 5 семестъра в Художествената академия, след което дели ателие с Иван Фунев. Вероятно от него е продължил да усвоява майсторство в артистичния занаят. Бил един от ерудираните в гилдията. Четял много, пишел и свои стихотворения, които рецитирал. Освен с Вапцаров на младини бил добър приятел с Александър Жендов, Стоян Сотиров... След като го свалили от поста директор на НХГ, събирал колоритна компания в ателието си - Светлин Русев, Любомир Левчев, Георги Божилов-Слона, Катя Паскалева... Като мит се предава в гилдията случаят с неговата композиция „Самолетите“ - група жени, взрени към небето, където летят съпрузите им. По време на бомбардировките творбата била в изложбена зала на Художествената академия. При едно нападение бомба паднала над сградата и съборила стените наоколо, но в средата останали непокътнати женските фигури, гледащи самолетите в небето. Отливка от тази творба има сега в музея на белгийския колекционер Юго Вутен на 60-ина километра от Брюксел. |
Мобилна верси
RSS
