32347 | 21 май 2014 | 09:17

Гърците припознали Димитър и Захари Зограф за свои

- Защо избрахте книгата ви да се казва „Приказка за България“, г-н Манов?

- Идеята ми за тази книга е отдавна. И резултатът днес е плод на петгодишен труд. Всяка идея е едно зрънце. В зависимост от това как го поливаш и отглеждаш, то може да остане или в земята, или да израсте нагоре, наляво, надясно, криво, право. Дълго време го моделирахме, защото в днешния забързан електронен живот се изгуби онова уютно българско начало, което започва с „имало едно време“.

В книгата са събрани страшно много неща, които по един или друг начин са наредени, балансирани и текат бавно като разказ, като една приказка. Това не е суха научна информация, а неща от живия живот - тук са мъките и радостите на нашия народ. Представете си един прозорец, от който гледате всички хора на тази територия.

- И какво виждаме, когато отворим този прозорец?

- Вътре е България, целият й живот от последните два века. Едни оплакват починалите, други се раждат, трети играят, танцуват, четвърти воюват, карат се, веселят се, а различните етноси мирно съжителстват. Вижда се българинът, който умее да комуникира с хората, независимо дали са българи, турци, цигани, евреи, каракачани, арменци - приказка, която има някакво начало, но слава Богу, няма край. Това е приказка за България.

- От колко години събирате тези снимки, предмети и български реликви?

- Не знам точно кога съм намерил първата снимка или първия документ, защото тук става въпрос за материал, събиран 20 и повече години. Първо започнах с родния ми град Кюстендил. Преди няколко години направих книга за него, като целия събран от мен материал го дарих и сега се намира в Регионалния исторически музей.

Вярвам, че в основата на всичко стои образованието. Днес имаме отчайваща безпросветност в огромна част, най-вече младите не знаят много за историята ни. Не искам да влизам в сферата на студентските бисери, но хора отличници и със самочувствие търсят смъртта на Ботев на Шипка. Това не е за вярване.

- Какво може да види читателят, като разлисти тези близо 700 страници от „Приказката...“?

- Почти всичко за България от два века насам. Представете си например празненствата, с които българинът е влизал в армията. Мюсюлманинът, който се кълне в името на България, до него православния, който се кълне в името на България, евреинът пред равина, който се кълне в името на България - т.е. всички етноси, но като компактна маса.

- Не се ли страхувате, че може да ви обвинят в помпозна патриотарщина?

- Не, защото по страниците са и кривиците, и правиците. Тука има и мъки, и радости, и сълзи, и сватби, и погребения. Тука има и войни, и грешки, и положението на управниците след националните катастрофи, снимани за спомен пред стените на Централния затвор и т.н. Тук е историята, но не си мислете, че е такава, както съм я видял. Аз съм само човек, който я е подредил и систематизирал. Документите говорят. Много неща се забравят, а има толкова много от тях, които ни карат да се гордеем, че сме българи. А те някак си остават в миманса, в сянката.

- Навярно някои от нещата сте търсели съзнателно, на много от тях сте попадали съвсем случайно. Спомняте ли си за такъв случай?

- Това е вярно. Случайността ме е дарявала с не един експонат. Преди години например купих от едни чистачи на паркинга на „Св. Ал. Невски“ уникален килим. Тъкмо паркирах около храма, и ги виждам как носят нещо, навито на руло. Попитах ги какво е това, а те вместо отговор го разстлаха на паветата. Веднага разпознах изображението с картината от Съединението, защото той е по проект на Николай Павлович. После установих, че килимът е тъкан във Виена, а от него са направени около 50 броя за кметства, съдилища, министерства.

Неведоми са пътищата, спомням си и как се добрах до карта на Видин от 1730 г. Купена е на търг по интернет в Будапеща и е правена от един австрийски разузнавач. Такава карта има във виенската пинакотека, във видинския архив имаха само лошо черно-бяло копие.

- Къде е сега тази карта, пазите ли я?

- В момента принадлежи на Видинския окръжен архив, смятам, че там й е мястото. Ето как понякога голяма част от колекционерите вършат и работата на държавата.

- Има ли неща, от които са ви се разтрепервали ръцете, когато сте стигали до тях?

- Много са нещата, които са спирали дъха ми. Например, когато ми донесоха знамето на битолската смесена гимназия „Иван Вазов“. В западната ни съседка Македония пак имаше някаква истерия против нас и в същото време ми донесоха знамето, на което пише „Чрез просвета за България“. Никога няма да забравя и снимката на Райко Жинзифов - тя попадна у мен от архива на Васил Д. Стоянов. В същото време в Скопие му бяха издигнали 2-метров паметник. През 1862 г. той пише „Новобългарска гусла“, като завършва с думите: „Да кажем на цела Европа, на целий свет я бугарин сум, бугарко сум я, бугари живеят у тая страна“. Виж­те какви препратки и намигвания имаме съвсем сериозно от историята.

- Фотографиите в книгата са забележителни, сред тях сигурно има изключително редки. Кои бихте отличили?

- Доста от тях съм купувал от колеги. В книгата например съм представил една уникална снимка на княгиня Мария Луиза - първата съпруга на Фердинанд, на смъртното ложе. Тя е погребана в католическата катедрала „Свети Лудвиг“ в Пловдив. Някога е имало обичай - снимат се починалите, защото знаят, че това е последният спомен от тях като тленни. Княгиня Мария Луиза е заснета, рамката е изработена в Париж, тази снимка е била собственост на близкия до царското семейство генерал Петър Марков - флигеладютант, шеф на гвардейския полк. Друга също интересна снимка е на Димитър Петков със синовете му Никола и Петко Д. Петков. Димитър Петков е от най-успешните кметове на София. През една бурна дъждовна и гръмотевична нощ той разрушава част от малките църквички, които са били в София, както и доста джамии. Говори се, че е изгорил на брега на Искър над три волски каруци, пълни с икони, и ги заменил с блестящи, новички, лъскави руски икони. Той смятал, че тези икони вече са стари и не осъзнавал художествената им стойност. Не знам дали е поверие, или е случайност, но след унищожаването на тези храмове и икони и към тримата съдбата не е била благосклонна (всички те са убити).

- Държавата полага ли достатъчно грижи за своето културно-историческо наследство?

- Помага на думи, но думи без дела. А трябва здраво оране, оране в съзнанието на хората. Тези, които идват на власт като парашутисти, които не знаят кой е Панчо Владигеров или Златю Бояджиев, докато те разпределят кой, какво, къде и как, няма да се оправим. Или може би няма да се оправим, докато съществуваме като поколение на сините и червените вратовръзки.

- Но разделението в обществото днес е стигнало сибирски размери, как да стане?

- Ние се мразим, защото се уморихме. И това не е исторически комплекс. Това е част от синусоидата на живота. Не може след пет века робство да се оправим за двайсет години, а сега без робство да не може да стъпим на краката си двайсет и пет години. Трябва воля, въпреки че и след Освобождението синовете на турските мекерета и чорбаджии са поставени на висши държавни постове и част от тях разпределят баницата. Но много бързо историята ги е пресяла и те отмират. Аз бях на 24 години, когато дойде 10 ноември 1989-а. Тогава бях готов да се закълна, да се обзаложа на всичко с всички, че до трийсетата си година вече ще живеем нормално. Но дойдоха тъмните години на 90-те и още не сме излезли от нескончаемия тунел на прехода.

Германците измислят ерзац кафе, ерзац мляко, ерзац хляб, ерзац шоколад, т.е. имитация - това е нещо като оригинала, ама не съвсем. А ние какво правим - имаме си ерзац икономика, ерзац армия, ерзац образование. И повече не може да продължава така, защото нямаме шанс, ако имаме ерзац България.

- На Народното събрание пише „Съединението прави силата“. Ние обаче все предпочитаме да сме разединени, защо?

- Не искам да звуча еретично, но не съм съгласен - обединението прави силата, не съединението. Може да съединиш две летви, два нита, дъска с пирон, но след това лесно може да я разединиш. Когато се обедини нещо, то става хомогенно и плътно и няма разединяване. Видяхме колко съединени неща се разединиха - Съветският съюз, Югославия, Чехословакия и какво ли не още. Съединението много лесно се разединява. Обединението е неразрушимо. 

12.10.1926 г. Рим. Атанас Буров като външен министър в правителството на Андрей Ляпчев е гост на Бенито Мусолини (вдясно).

1918 г. Щабът на III Пехотна Балканска дивизия. Седнали от ляво на дясно: генерал-майор Алекси Попов, генерал-лейтенант. Никола Рибаров и генерал-майор Николай Петров. Прави от ляво на дясно: полковник Владимир Данев и началникът на щаба - полковник Сава Мъдров.

1913 г. Дворецът Врана. Историческа снимка, на която българският владетел цар Фердинанд е сниман заедно с принц Кирил и пленения Шукри паша (в средата).