23345 | 24 май 2014 | 10:36

Разделени по „възраст, класа, пол, занятье“, по политически и лични симпатии и антипатии, българите в социалната мрежа най-много обичаме да

На снимката: Момент от спасителната операция, която развълнува през седмицата цялата страна. Предизвика я лекомисленият авантюризъм на трима юноши. И все пак той не е сериозна причина във Фейсбук да пламне поредна престрелка с грозни оскърбления.

Гърнясала сланино! Дано да се въвонейш! - викаше булка Варлаамица от крушата.

- Дървенице, кръвопийке! Дано да пукнеш! - викаше булка Салямсъзка от покрива при коминя.
- Да те порази Господ!
- Да те убие чумата!
- Да те прокъсне!
- Да се вампирясаш!
- Огън да гори тебе и децата ти!
- Живеница да ви изяде двама ви!
- Гиди свиньо, дванайсеткиньо!
- Гиди ялова кукувица!
- На въже да видя мъжа ти и ти отдолу да му люлейш краката!
- На кол набит да видя твоя и самодиви да играят хоро около него!

Иван Вазов, „Чичовци“
----------------

В изследването си „Българските благословии, благопожелания и клетви“ проф. Лилия Крумова-Цветкова е преброила, че благопожеланията ни са 883, а клетвите - 2529. Съставила е и речник, от който се вижда колко сме изобретателни, когато желаем някому злото. „Ветаро газо да му надуа!“ и „Варен петел очите да му изкъца!“ са гениални умотворения. В „Да му се изсуше врато като на цреша рачката!“ и „Да му се изчепатат нозите като на мало мисирче!“ има удивителна образност - плод на наблюдателност и изкусно боравене със словото. Изводът на проф. Цветкова: „Като че ли именно когато трябва да се отрича, заклеймява, проклина, се отключва творческата мощ на човека.“

Щом отворите Фейсбук, тази мощ ще ви удари в лицето с юмрук. Разделени по „възраст, класа, пол, занятье“, по политически и лични симпатии и антипатии, българите в социалната мрежа най-много обичаме да се мразим. Нашите думи са тежки като смъртни присъди - след тях не остава живо приятелство. Обиждаме се стръвно, с някаква перверзна наслада, като че езикът ни е даден да се бием и да се (само)разрушаваме.

Актуален пример: статус на журналистка, в който нарича „говедца“ и „кретени“ изгубилите се в Стара планина момчета. „Искам тримата кретени да бъдат подведени под отговорност, искам да бъдат осъдени да платят всички разходи по спасителната операция. Докато това не започне да се случва, говедата от тази порода само ще се множат!“
Следствие: с бутонките

нахлува третият
закон на Нютон

според който всяко действие среща равно по големина и обратно по посока противодействие. Журналистката също е обявена за „говедце“ и „кретен“, отнася и клетви.
Доказателствен материал в оригинал, но леко цензуриран: „Тая много тъпа журналиска, аз принципно смятам и то е вярно де, че всички журналя са гаднярски клюкарчета които заслужават ....в муцуната, особено женскити идиотски индивиди.“... „Тъпа кучка, която едва ли щеше да говори така, ако ставаше въпрос за собствените й деца!!! Мръсница!“... „Жалка отрепка, дърта ... и миндил!“

Това, ще повторя, са написали мои „приятели“, а не анонимни хейтъри по електронните форуми. Не ги познавам лично и с удоволствие ги блокирах, но пък познавам журналистката и по тази причина съм леко смутена.
Да, иначе съм съгласна, че тримата пишман-туристи са постъпили глупаво и безотговорно. Съгласна съм и с това, че

би трябвало да платят

за скъпо струващата операция по спасяването им, особено ако се окаже, че са разигравали хеликоптерите, за да се забавляват. И да, невежество и простотия е да тръгнеш да катериш връх по гуменки.
„Говедца“ и „кретени“ ли са тогава тези момчета?

Няма нищо по-лесно от това да им налепим всякакви епитети, защото се отнасяме към езика така, както те самите към планината. Лекомислено, безотговорно, с неуважение. Затова уж тръгваме към хижа „Рай“, а се озоваваме в Джендема (метафората в похода на младежите е наистина забележителна!). В Свещения коран джендемът е адът, там ври дяволският казан, където вовеки веков се пържат всички гадове на света, включително „ония, дето не си мерят езиците“.

Признавам, че познанията ми в това отношение са лаишки и се основават предимно на разказите на дядо Йон. Прост човек, но природно интелигентен, 93-годишният старец от едно подбалканско село разправяше, че езикът е живо нещо, енергия, до която трябва да се докосваш внимателно и самовзискателно,

с разбиране и любов

боязливо и със страхопочитание. „Плюнеш ли върху него, и той ще те плюне, като тесто е, ще ти върне лошата плюнка!“ - така казваше на самонадеяните 20-годишни студенти по филология, които възнамерявахме да месим хляба си тъкмо с езика.

„Според магическия мироглед на простия човек това, което се пожелава и казва за друг човек, не е ни най-малко безразлично.“
Академик Михаил Арнаудов е един от първите, които изследват „словесните формули“ и се отнасят с научен интерес към благопожеланията и клетвите. В едноименната си статия от 1937 г. той пише:

„В практическия живот човекът на труда има да се бори на всяка стъпка с несгоди, тегла и нужди. Грижите за препитание го владеят тъй неотменно, както и старанието за преодоляване на болести и разни други неволи било лични, било семейни. В борбата за съществуване и самосъхранение той търси съюзници навред, гдето може да ги намери, и колкото повече средства за това има на разположение, толкова по-спокойно гледа на бъдещето. Едно такова напълно действително в очите му средство е дадено чрез езика. Покрай всичко друго, което може да постига, езикът получава и някакво магическо-свещено назначение.“
През 1883 г. Иван Вазов възпял езика ни така:

„Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
...охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!“

В бележка под текста Вазов посочил конкретния повод да напише стихотворението: „В ответ на единодушните твърдения за грубост и немузикалност на нашия език, твърдения, давани от чужденците, които пишеха за нова България, в това число и русите. В хармония с тях повтаряха това и самите българи!“
Груб и немузикален ли?

Това ме подсеща пак за дядо Йон в чиято къща живяхме с мои състуденти по филология през 1989 г. Тогава се изхитрихме да се запишем на т.нар. лов на архаични думи и устно наследство, който се явяваше алтернативен вариант на брането на чушки. И, естествено, вечерите се забавлявахме с „преводи“ на архаичен български език в къщата на дядо Йон.

Дядо Йон, когото прекръстихме анаграмно на Ной, събираше всякакви думи. Особено такива, които не се употребяват от 200 години. Още пазя тефтера, в който съм превела края на любимия си по него време „Идеален ден за лов на рибка бананка“ от Селинджър: „Он загледа младата невяста, коя ждремеше
на йедната постеля. Тога пошляпа към йедната дисага, па я разчекани и наизвади изпод потурите и кошулите револвер. Изгърмули куршума, зато па го завреца. Ойде на слободната постеля, навири пищова и хръпна олово в своята чутура.“

***
Преди 20 години дядо Йон/Ной пребацваше с подгъзурен куйрук разлятата помия на двора, между кочината и мръсовината. Тогава някой го подкачи вярно ли е, че в плевнята му има въргозуняк, демек таласъм. Дядото се затътряви към обора, къде гледаше едно болно турмаче, после се бъцна у плевнята, качи се на чардака и огледа наоковръз, а накрая фана за дръжляка една гьостерица и побегна към комшията. С колегите се спогледахме с неудомение, докато не разбрахме:
За него самото споменаване на думата таласъм беше достатъчно да материализира таласъма. Дядото изпитваше страх от думите. Обичаше ги, уважаваше ги, грижеше се за тях. И в това сложно емоционално състояние хем гледаше да ги погали, хем трепереше нещо да не ги разсърди, щото да не се обърнат срещу него и да го попилеят. 

(в. Преса, печатно издание, брой 137(843) от 24 май 2014)