30201 | 26 май 2014 | 11:50

Великият драматург е удостоен с Нобелова награда през 1969 г.

Все пак е ирландец: може би първо си е купил бутилка ръждиво уиски. Или велосипед? Защо не велосипед - начин да се опита да запази така непостижимото равновесие по кривите улици на абсурда. Или просто си е помогнал с някоя битова сметка, защото човешкото тяло в контекста на цивилизацията се храни предимно с правоъгълните листа на парите. Едва ли някой знае със сигурност (не че е важ­но) какво е направил Бекет с тези 10 лири стерлинги, но точно толкова печели от литературен конкурс на тема „Времето“ през 1930-а. (Справка - по това време сумата не е незначителна, с нея може да се купят 260 калъпа сапун или 200 билета за кино.) Бъдещият Нобелов лау­реат е на 24 години и поемата „Курвоскоп“, за която е отличен с първа награда, е и първата му публикувана поетическа творба. Тогава Самюъл Бекет отново е в Ирландия, оставил зад гърба си краткия престой в Париж, където започва приятелството му с Джеймс Джойс и Езра Паунд.

Ако си мислите, че от този период започват световната слава и успехът на великия писател, лъжете се. Трябва да изминат поне десетина години на затворени врати на издателства, мизерстване и разкапваща се по стените самота. Но затова по-нататък. Сега идва най-трудната (от наша гледна точка) част - детството на Бекет. Защото - докато се взирате във фотографските портрети из интернет на неповторимия ирландец, подозирате, че този човек

сякаш никога не е бил дете

И че може би единствената снимка в мрежата на ученика Самюъл със сигурност е фалшива. Сякаш се е родил, независещ от земното време - с характерното си хлътнало лице, прорязано от „географски“ бръчки, на неопределима, вечна възраст, с дълги, тъжни крайници.

Самюъл Бекет се ражда на 13 април 1906 г. във Фоксрок, предградие на Дъблин. Неговите родители (медицинска сестра и плановик - съставител на планове в учреждение - б.а.) по това време са на 35 години, а скромното протестантско семейство има още едно дете, Франк, който тогава е на 4 години. Биографите не пропускат два ключови детайла от детството - близката жп гара на Фоксрок, както и заобикалящата природа. Впечатленията от дългите разходки на малкия Бекет и баща му ще приблясват на доста места в бъдещите му книги. Атлетичният Самюъл учи в Тринити колидж френски и италиански, но спортните му постижения са завидни - занимава се с бокс и ръгби, остава в историята и като първокласен професионален играч на крикет. Скоро един от най-влиятелните писатели на XX в. предприема първото си пътешествие във Франция, която по-късно ще бъде основно негово обиталище. В Париж Бекет преподава английски в „Екол нормал“, но много по-важно в този период е сближаването му с неговия също велик съгражданин Джеймс Джойс. Срещата им изиграва изключителна роля във вътрешната архитектура на Бекет, но приятелството скоро охладнява.

Причината се казва Лучия Джойс

Дъщерята на автора на „Одисей“ изучава балет от тийнейджърка и става толкова добра, че работи със знаменитата Айсeдора Дънкан. Но точно около периода със запознанството с Бекет момичето започва да проявява признаци на психическа нестабилност. Бъдещият автор на „Малоун умира“ е принуден да се оттегли от връзката си с Лучия, която по-късно е клинично окачествена като страдаща от шизофрения.
През тези години Бекет не спира да работи върху свои текстове, но признанието от страна на околните е нищожно. Пише есета, завършва пиесата „Кид“ (пародия на „Сид“), поставя я и дори сам играе в нея. Но сценичната му творба издържа само две представления. И пътуванията му из Европа се подновяват.
„Сега се скапвам с най-висока скорост“, пише до свой приятел. От скитничествата из Франция и Германия големият писател получава „Повече убождания, отколкото ритници“ (кратки негови текстове, обединени под това заглавие).

„Няма нищо по-забавно от нещастието. Гарантирам ви това. То е най-комичното нещо на света“, казва ирландецът. След смъртта на баща му Самюъл Бекет се заселва в Лондон, където живее бедно. Но точно по време на самотното си съществуване в английската столица той пише великолепния си роман „Мърфи“. Сега, от дистанцията на времето, никой не пита кои са били в тази поредица от издатели, които отхвърлят ръкописа му. Важен е текстът. Мърфи е затворник на Града, „пенсионер по рождение“, намира се в лудница и докато практикува „безкрайната стачка на живота си“, очаква смъртта. През 1938 г. романът все пак излиза в Лондон, а великият поет Дилън Томас изразява възторга си. Това обаче не пречи на всички парижки издатели да отхвърлят френския вариант на „Мърфи“, който авторът сам превежда. Някъде по това време Самюъл Бекет заживява с пианистката Сюзан Дюменил, за която по-късно ще се ожени. Но още по-важно за него е, че той прави първите си опити да заживее с френския език и да пише на него. Това е твърде важна точка на пречупване в творческия път на Бекет и ще се превърне в част от неговата концепция. „На английски неволно изпадаш в поезия. На френски е по-лесно да се пише без стил“, казва той. Чрез различен от родния си език гениалният драматург ще търси по-голямо отчуждение - ключова дума в интерпретиране на творчеството му. Защото за мнозина писателят Бекет е метафизична единица, която е равноотдалечена - колкото от чашата пред него, толкова и от съзвездието Андромеда.

„Предпочитам Франция във война пред Ирландия в мир“ - жестока присъда, но когато обявяването на войната го сварва в родината му, Бекет се връща в Париж и бегло участва в Съпротивата. Бягайки от Гестапо, той се преселва във Воклюз и пише своя „Уат“, роман, изграден от дълъг монолог на един скитник. Следват шедьоври на световната литература като „Мерсие и Камие“, „Молой“, „Малоун умира“. „Винаги съм имал чувството, че у мен има едно умъртвено същество, умъртвено преди раждането ми. Нужно ми бе да намеря това умъртвено същество. Да се опитам да го възвърна към живот“, казва в интервю доста по-късно Самюъл Бекет. А в края на 40-те години се случва едно от най-големите събития в историята на театъра на XX в. - великият ирландец пише знаменитата си пиеса „В очакване на Годо“. Абсурдистката пиеса, в която двамата персонажи Владимир и Естрагон „чакат напразно“ онази смътна и чудовищна условност, наречена Годо, има премиера на 5 януари 1953-а в парижкия театър „Бабилон“. Режисьор е Роже Блен, като самият той изпълнява една от ролите. „В очакване на Годо“ и досега не слиза от световната театрална сцена. „Той постигна теоретически невъзможното -

пиеса, в която нищо не се случва

но държи публиката залепена за седалките“, пише известна театрална критичка.

Световната слава вече е настъпила, за да не отмине. Самюъл Бекет създава изключителни творби като „О, щастливи дни“, „Краят на играта“, „Последната лента на Крап“, „Текстове за нищо“. Изреченията на великия ирландец стават все по-загадъчни и неразбираеми, приличат на засъхнали съсиреци от едно крайно, всестранно задълбочаване в себе си и времето си, което само смел и призван да го осъществи човек може да си позволи.

„И тъй, трябва да се продължава, значи ще продължавам, трябва да се изричат думи, докато ги има, трябва да се изричат, докато те ме намерят, докато ми говорят - странна мъка. Пълен разпад. Няма Аз, няма Имам, няма Съм, няма подлог, няма допълнение, няма сказуемо. Няма начин да се продължава… В края на моето дело има само прах...“, пише геният в „Думи няма“. Акустиката му е неповторима (сякаш няма акустика). Самотността му е бедрена кост, открита след милион години. Плачът му е веществен и втвърден - издълбана келтска глава от прогнило дърво. Викът му излиза от пустата земя, преминава през гърлото на лешояд столетник и се строшава на малки парчета нищо.

През един октомври - 1969 г. - докато е на почивка със съпругата си в Тунис, Бекет научава, че е новият Нобелов лауреат по литература. Предвид крайната склонност към уединение на мъжа си Сюзан реагира на новината така: „Катастрофа.“ Верен на стила си, авторът не присъства на церемонията и изпраща там своя издател. Невъзможно е тук да обхванем твърде значима част от творчеството и живота на ирландеца, който през последните години от живота си почти не пише. Самюъл Бекет, търсачът на формата, която изразява опропастяването, умира на 21 декември 1989 г. в пансион за възрастни хора. „Изпитвам любов към думите, единствено с думите съм имал любов - с няколко от тях“, пише великият драматург, който бе убеден, че трябва да говори - дори когато няма какво да каже.

(в. Преса, печатно издание, брой 139(845) от 26 май 2014)