13386 | 26 май 2014 | 13:21

„Партийните клубове“ са били в кръчмите. Там се е стигало и до ръкопашни схватки... Няма случай избори скоро след Освобождението да са мина

Политическата атмосфера около изборите за Европейски парламент създаде усещане, че у нас прекомерно „превиваме пръчката“. Прекалени страсти се влагат. И прекалено много обещания, което ме подтиква да цитирам железния канцлер Бисмарк - а той е разбирал от тези работи - „Най-много се лъже преди избори, по време на война и след лов“.

Откъде тръгват у нас разгорещените страсти?

Първо, ние още нямаме опит да гласуваме за Европейски парламент. Гласували сме предимно за Народно събрание, като и в това отношение традициите ни са по-скромни, отколкото в други европейски страни. В Османската империя действието „парламентарни избори“ не е било познато. И веднага след Освобождението нашите деди са били изненадани, че някой ги пита, че трябва да гласуват.

Второ, Търновската конституция, която е либерална за XIX век, дава изборни права само на пълнолетните мъже. Така е и в други държави в Европа.

Така освен че изборите са новост, те са и

предимно мъжка работа

„Партийните клубове“ са били в кръчмите и по време на избори се е пиел алкохол - не е бил официално забранен като сега. И в такъв „клуб“, който мине от кандидатите, казва „А сега на всеки по едно“ и така са вдигали градуса и са бистрили политиката в кръчмите. Стигало се е и до ръкопашни схватки.

Няма случай избори след Освобождението да са минали без убити или поне без пукнати глави. И когато в „Бай Ганьо“ Алеко Константинов описва Дочоолу и Гочоолу, той свидетелства като потърпевш; кандидатствал е в родния си град Свищов. Не сме били на равнище - както в политическата култура, така и в културата на населението.

От онова време е останало и гасенето на свещите като синоним на фалшифицирани резултати. Когато видят, че властта, която прави изборите, губи, гасят свещите (тогава, разбира се, още няма електрическо осветление) и на тъмно са подменяли бюлетините.

И най-вече да не забравяме правилото, че вътрешното министерство прави изборите. Тъкмо то обяснява защо държавниците с твърда ръка - като Стефан Стамболов или Васил Радославов -

съвместяват длъжностите

министър-председател и министър на вътрешните работи. А по-демократично настроените премиери, например Стоян Данев и Александър Малинов, са и министри на външните работи. Логиката е, че щом полицията организира изборите, тя може и да ги спечели... Става дума за времето до Балканските войни, когато системата е мажоритарна.

Друга „мъжка“ традиция са т.нар. сопаджии, това са изборджийски шайки, които със заплахи и побоища влияят върху резултатите. По онова време в по-малките селища не са гласували, отивали са в околийските центрове. А там на входните пунктове ги посрещат десетина селяни със сопи: „За кого ще гласувате?...“

Нравите са били много ожесточени. Не бива да идеализираме онази, тогава прохождаща демокрация в Княжество България. Още твърде крехки са били нейните корени.

След Стамболовото управление (1887-1894)

когато се установява личният режим

на княз Фердинанд, вече се появява един негов израз: „Аз ще повикам еди-коя си партия на власт.“ И обикновено той възлага на шефа на тази партия да състави правителство и... да организира и да спечели изборите. Обикновено в 90% от случаите изборите печели точно тази партия, която ги и организира - управляващата.

Известен пробив идва с БЗНС след националните катастрофи, когато старите политически партии претърпяват един сериозен удар и земеделците поемат управлението. Стамболийски обаче установява съсловната власт. Той казва: „Ние, селяните, сме примерно 75% от населението, България трябва да я управляваме ние, земеделският съюз, и трябва да управляваме поне 20 години.“ А БЗНС също има своите отряди със сопи, т. нар. Оранжева гвардия. Известен е погромът в Търново, когато нападателите режат бради на известни наши държавници.

С деветоюнския преврат от 1923 г. в политическия живот се намесва армията, после комунистическата партия е обявена извън закона, БЗНС се разцепва, настава кръвопролитна гражданска война. Едва при Андрей Ляпчев (министър-председател през 1926-1931 г.) започва умиротворяване. За него цар Борис III казва, че това е единственият ни държавник от викториански тип (бел. ред. - с английска изисканост от XIX в., по името на кралица Виктория).

Ляпчев е казвал: „Со кротце, со благо се стига надалеко.“ Той е от град Ресен, Битолско, и това изречение го знае от майка си. Негови политически противници са го променили така: „Со кротце, со благо и со малце кютек.“ Но някои от тях му признават, че е бил много коректен. Това е единственият човек, който губи изборите, но

не прибягва до непочтени средства

Това става през 1931 г., в световната стопанска криза. Тогава са съсипани икономиките в Европа, отива се към авторитарни и тоталитарни режими. Предупреждават Ляпчев, който по това време ръководи Демократическия сговор: „Г-н Ляпчев, ще загубим изборите. Дайте да вземем мерки чрез вътрешното министерство.“ А той заявява „Глас народен - глас Божи.“ И е единственият от онова време, който хладнокръвно приема вече предизвестеното изборно поражение.

След коалиционното управление на Народния блок в началото на май 1934 г. се стига до поредната правителствена криза. И знаете, че преди 80 години на 19 май армията отново се намесва, прави държавен преврат с много радикална цел - както се изразяваме днес, да се смени системата, да се направи нова държава, държава без парламент и без политически партии.

Цар Борис III връща парламента след 4 години, когато България вече е излязла от кризата. Но България до 9 септември 1944 г. има един безпартиен парламент и правителства, наричани тогава „чиновнически“. Това също е време на безпартийно управление.

На 9 септември 1944 г., както казваха някога „с решаващата помощ“ на Червената армия, се установява т. нар. народна демокрация - като преход към еднопартийната тоталитарна диктатура.

Стара традиция, която виждаме и днес, са многобройните

всякакви обещания

включително при избори за ЕП. Да, тя не е само българска, но все пак трябва да има мярка в обещанията. Не бива да се лъжат хората.

***
Има и нов елемент, който много ясно пролича в кампанията за евроизборите. Сега всяка по-голяма партия си има своето европейско политическо семейство - Европейска народна партия, ПЕС, Либерален алианс и т. н. Всяко такова семейство си пази своите партии в съответната държава, дори в тях да има хора, компрометирани в управлението. Бранят ги докрай - и не само българските. Това ми припомня за израза, приписван на американския президент Франклин Рузвелт, по повод подкрепата на САЩ за кървавия никарагуански диктатор Анастасио Сомоса (1896-1956): „Аз знам, че е кучи син, но той е наш кучи син.“ Всяка национална партия се оплаква на своята партия майка в Брюксел. Обратно, водачите на съответните европейски политически семейства безрезервно подкрепят своите хора и така понякога стават съучастници в техните лъжи. Това много ме учудва.

Политиците трябва повече да помнят нещо, което е очевидно от много десетилетия - нито тези, нито следващите избори са последни. Историята не започва с тях, няма и да свърши с тях. Не бива да превръщат едни избори в източник на напрежение в обществото. И без това хората са напрегнати от своето тежко битово съществуване. Политиците не бива да ги разделят и да ги противопоставят.