24760 | 16 окт. 2012 | 14:08

В случая с допитването за АЕЦ „Белене“ стигаме до „антитеоретичен абсурд“ - очевидно не властта иска този референдум, но тя тутакси хуква

Подобно на други над половин милион българи, и аз подкрепих искането за референдум за АЕЦ „Белене“. След което, пак типично по български, започнах да се питам под какво всъщност съм сложил подписа си.

Защото никой - ни управляващи, ни опозиция - досега не се опита да обясни какъв всъщност референдум ще правим? В недоносения ни „Закон за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление“ референдумите просто са определени само като „национални“ и „местни“. Гениално откритие!

А иначе теорията за „прякото участие на гражданите...“, както гласи член 1 от въпросния закон, е доста по-детайлна. И дефинира референдумите по две големи групи признаци.

Първата е дали те са

„контролирани“ или „неконтролирани“

Сиреч дали ги организира властта, или искането за тях идва от населението. В нашия случай пак стигаме до „антитеоретичен абсурд“ - очевидно не е властта тази, която иска този референдум, но тя тутакси хуква да го „организира“ чрез всевъзможни хватки. Последните от които са преди изборите и по интернет.

„Елементарно, Уотсън“, би отсякъл Шерлок Холмс. От една страна, управляващите ще ревнат, че в условията на криза „гадната опозиция“ ги принуждава да потрошат едни 40 милиона лева. От друга страна, 60% от населението не ползва интернет и предварително е елиминирано от „пряко участие в решаването на общодържавни въпроси“...

Колкото до втората голяма група, теорията определя референдумите като „задължителни“, „императивни“ и „консултативни“.

Първите засягат въпроси от стратегическо за държавата значение. Примерно дали народът иска да членуваме в НАТО, или в Европейския съюз, или е против. Аз лично и за двете щях да гласувам категорично с „да“.

Само дето

никой не благоволи да ме пита

Обратно, ние комай останахме единствената от новоприетите в ЕС държави (изключвам Кипър, но там причините са други) без допитване до нацията „за“ или „против“ нашето членство сме.

„Императивни“ референдуми ще рече, че какъвто и да е резултатът от тях, управляващите са длъжни да се съобразят с него - независимо дали те са го предложили, или им е наложен „отдолу“. На два пъти например правителствата на Норвегия предлагат, а гражданите категорично отхвърлят присъединяването на страната към ЕС. И Норвегия и досега си остава извън съюза...

Така между другото падна от власт и великият президент на Франция генерал Шарл дьо Гол (1890-1970), комуто през май 1968 г. студентите бяха посветили лозунга „10 години стигат“. След вълненията, вече влязъл в 11-ата си година като президент, той насрочи референдум за известни промени в конституцията. При това дори изрично добави, че ако предложената от него реформа бъде отхвърлена, ще се оттегли от поста си, така да се каже: „Или те, или аз.“ В гласуването през април 1969 г. надделяха те. И той според друг популярен студентски девиз („Старците в архива“) си отиде.

Нещо подобно се случи и в Швейцария само преди броени седмици. Здравното министерство подложи на референдум инициативата „Защита от пасивното тютюнопушене“, която целеше строга забрана на тютюнопушенето в барове и ресторанти. Против нея обаче гласуваха 66% от швейцарците.

И инициативата не влезе в сила. Или ако го обърнем наопаки, сработи принципът на „императивния референдум“.

В нашия случай обаче дори и идеята за АЕЦ „Белене“ да получи необходимата подкрепа,

никой няма да разбере отношението на управляващите

към подобно „императивно“ решение. Защото онзиден те приказваха едно („замразяване на проекта“), вчера - друго („рестартирането“ му), днес трето („отлагането“ му „до проучване на инвеститора“).

И какъвто и да е резултатът от референдума, той все ще е „императивен“. В смисъл че правителството ще се бие в гърдите, че се било съобразило с всеки един от вариантите...

От друга страна обаче, такъв „императивен“ референдум в България е невъзможно да се състои. По простата причина, че в споменатия по-горе закон е заложено абсурдно условие - в него да участвуват „не по-малко от участвалите в последните избори за Народно събрание“.
Ами, хайде да броим. За трите години след изборите от 2009-а според някои оценки страната ни са напуснали до 100 хиляди души. Още толкова вероятно са починалите и далеч не всички от тях са заместени от нови - навършили в същия период пълнолетие - избиратели. Следователно чисто математически е невъзможно да „наберем“ толкова граждани с избирателни права, колкото са били през 2009 година; практически недостижимо е и да се очаква същият брой активни гласоподаватели.

Значи следва да очакваме референдум

от третия, „консултативния“ вид

Защото, пак според закона, „когато в гласуването са участвали по-малко от участвалите в последните избори за Народно събрание, но повече от 20 на сто от гражданите с избирателни права, и ако с „да“ са гласували повече от половината от участвалите, предложението, предмет на референдума, се внася в Народното събрание“.

Е, къде е логиката? Щом при тази най-вероятна хипотеза въпросът за АЕЦ „Белене“ пак отива в правомощията на парламента, защо ни е тогава референдум?

Най-вероятна ми звучи версията за „преброяване на дивите зайци“ преди следващите парламентарни избори. От БСП събраха над половин милион подписа „за“, значи толкова и ще гласуват за тях. Пък ако и всеки доведе поне по още един човек пред урните - ура, победата е в кърпа вързана.

Криви сметки! Аз лично подписах с дълбоко убеждение искането за референдум. Но дори и за миг не съм обвързвал подписа си с намерението ми за гласуване.

АЕЦ „Белене“ е едно, БСП - друго, ГЕРБ - трето. А референдумът си е висш израз на пряката демокрация, към която принадлежим по дефиниция.

Тук впрочем възниква и поне още един въпрос. Действащият „закон за пряко участие...“ и т.н. е приет по време на тройната коалиция. Сиреч логично е тя, и в частност БСП, да е запозната и с разпореждането му, че ако подписите на половин милион души се признаят за легитимни, президентът е длъжен да обяви референдум, като датата му „не може да е по-рано от два и по-късно от три месеца от датата на обнародване на решението на Народното събрание“ за провеждането му.

Защо тогава БСП предприе два взаимно противоречащи си хода - внасяне на подписката 10 месеца преди следващите парламентарни избори и започване на акция „искаме 2 в 1“, т.е. едновременно провеждане на изборите и референдума?

Моят отговор е прост - поддържане и дори нагнетяване на онова, което теорията определя като

стратегия на предизборното напрежение

(или мобилизация). Първи етап - събиране на подписи. Втори - референдум. И трети - самите избори.

И всичко това - съпроводено с нескончаеми политически скандали.

Или иначе казано, използване на въпроса „АЕЦ Белене“ не като първия в демократичната ни история „национален референдум“, а като елемент от предизборната битка между опозицията и управляващите.

Та от тази гледна точка предстоящият референдум наистина отива в графата „кипи безсмислен труд“...